главнокомандващ и на този легион. Апий Клавдий имаше защо да се чувства обиден. Караха го да върши черната работа, а дори не благоволяваха да му предложат малко слава в замяна? Още тогава той се замисли дали да не застане на другата страна.
Сенатът отдавна беше пратил вест и на пропретора Публий Сервилий Вация в Италийска Галия. За всеки случай Рим държеше там два легиона. Жителите на областта все по-високо надигаха глас да им се изплатят сумите за произведеното оръжие, затова малко сила щеше да свърши добра работа. От двата легиона единият стоеше на гарнизон в Плаценция под командването на легата Гай Целий. Другия командваше сам Вация в Аквилея, далеч на изток. Когато получи писмото от Сената, Вация веднага заповяда на Целий да напусне Плаценция и да премести легиона си по на изток, а сам застана начело на своя и тръгна да спасява Рим.
За нещастие на „действителното“ правителство на Рим още при Ариминум Вация се сблъска с „недействителния“ народен трибун Марк Марий Гратидиан. Цина се бе досетил, че от север може да изникне опасност, затова бе събрал няколко кохорти и ги беше пратил по Фламиниевия път да спират Вация или който и да било друг привърженик на Октавий. Общо взето, младоците в легиона на Вация здравата се изложиха и след като Гратидиан ги разби, се насочиха обратно към безметежна Галия. Вация се зарече да не мисли повече за Рим, а след като научи — при това от доста съмнителен източник — за случилото се при Ариминум, Гай Целий изпадна в най-дълбоката си депресия от последните няколко години и се самоуби, преди да е научил за падането на „действителното“ правителство.
Октавий, Мерула и всички, които се бяха излъгали да застанат на тяхна страна, гледаха безпомощни как от ден на ден положението им все повече се влошава. Най-сетне Гай Марий пристигна откъм Кампанския път и вдигна лагер буквално пред Клавдиевата твърдина. Обиденият на Октавий Клавдий Пулхер влезе в тайни преговори с Марий и му позволи да заеме външните укрепления на казармата. Това, че крепостта не падна съвсем, се дължеше единствено на Помпей Страбон. За да отвлече вниманието на Цина, пиценецът най-сетне се реши да действа и нападна лагера на Серторий. Докато Марий се мъчеше сам с крепостта, консулът Октавий и цензорът Публий Крас изведоха по Дървения мост дружина от граждани — доброволци и спасиха обкръжената крепост в последния момент. Хванат натясно с недисциплинираната си армия от роби и наемници, Марий бе принуден да отстъпи. Народният трибун Гай Милоний падна убит, докато се мъчеше да му се притече на помощ.
Публий Крас и синът му Луций останаха в крепостта да следят действията на подозрителния Апий Клавдий. Той самият отново бе променил мнението си и вече твърдо вярваше в победата на „действителното“ правителство. Щом Помпей Страбон научи за успеха на Яникулум, веднага заповяда на войниците си да се отърват от тези на Серторий и ги върна обратно през Пинцийския хълм в лагера до Колинската порта.
Което си беше истина, много неща не бяха наред с Гней Помпей Страбон. По време на сблъсъка с войниците на Серторий синът му нито за миг не се отдели от баща си, лично му нареди да отстъпи и накрая бързо го прати да почива в главната квартира. В самия разгар на сражението пълководецът на свой ред се разболя от дизентерията и макар да не се отказа от командването, и на малкия Помпей, и на легатите стана ясно, че да се затвърди успеха, постигнат на Яникулум, е просто невъзможно. Макар и с голямо самочувствие, Помпей Младши имаше чудесна представа за положението си и не посмя да се наложи над свирепите пиценски легиони. Младок като него не можеше да заповядва на тези капризни войници, още по-малко при такова тежко сражение.
В продължение на три дни господарят на Пиценум и съседна Умбрия бе прикован за леглото. Младият Помпей и верният приятел Марк Тулий Цицерон не се откъснаха нито за миг от болния, а в това време войниците бяха наобиколили главната квартира и се чудеха какво ще стане с началника им. В ранните часове на четвъртия ден от заболяването си Гней Помпей Старши издъхна. Коравият като желязо пиценец бе умрял от пълно физическо изтощение и обезводняване.
Хванат под ръка от Цицерон, синът на пълководеца вървеше по Викус Суб Агере, заобикалящ двойната стена на Агера, и горко плачеше. Отиваше в храма на Венера Либитина, където да уреди погребението на баща си. Ако Помпей Страбон бе имал късмета да умре в родния Пиценум — там, където голяма част от земята му принадлежеше и всички му бяха клиенти, — по пищност и зрелищност погребалната церемония би могла да съперничи на триумфалните шествия по улиците на Рим. Помпей Младши обаче беше трезвомислещ човек и знаеше, че в подобни трагични времена с нищо не бива да се привлича вниманието; народът си имаше достатъчно грижи, а жителите на Квиринала, Виминала и Горен Есквилин открито мразеха покойния пълководец. За тях той беше главният виновник, че водата им се зарази и че дизентерията връхлетя цивилното население със същата сила, с която бе покосила армията.
— Какво ще правиш сега? — попита Цицерон, щом забелязаха пред себе си кипарисовата горичка. Някъде сред дърветата се криеха сергиите на римските погребални агенти.
— Отивам си у дома в Пиценум — отвърна Помпей и отново избухна в сълзи. — Баща ми изобщо не биваше да идва.
— Защо не дойдеш за известно време в града? — предложи любезно Цицерон. — Ще живееш у нас. — Колкото и да бе ненавиждал суровия и груб Помпей Страбон, младежът беше трогнат от мъката на осиротелия син. — Знаеш ли, Гней Помпей, тия дни срещнах стария Акций! Дошъл бил за римските игри, когато трябвало да постави най-новата си пиеса. Когато избухнала кървавата разпра между привържениците на Октавий и Цина, той си казал, че е твърде стар, за да се връща тепърва в Умбрия. На неговата възраст по-добре било да стои далеч от всякакви шумотевици. Според мен обаче го е привлякла драмата, която се разиграва в момента в Рим. Подобна атмосфера не може да не вдъхнови творец като него. Затова ела да ми погостуваш. След като си толкова близък роднина с великия Луцилий, сигурно ще си допаднете и с Акций. А той знае как да отвлича умовете ни далеч от тези кървави смутове.
— Не — отказа Помпей, без да престава да плаче. — Отивам си у дома.
— Ще вземеш ли армията със себе си?
— Тя не е моя, а на баща ми. Нека остане за Рим.
Двамата младежи изгубиха няколко часа в пазарлъци и обяснения с погребалните агенти. Чак следобед успяха да се върнат в крайградската вила, която Страбон бе наел, за да изкара до края на конфликта. Никой — а най-малко от всички опечаленият Помпей Младши — не беше помислил да сложи въоръжена охрана на обширното имение. Така и така пълководецът вече не бе сред живите, пък и нищо ценно не бе оставил след себе си. Заради смъртоносната епидемия дори прислугата на Помпей беше оредяла. Само две жени бяха останали в опустялата къща, за да бдят над покойника, докато синът му и верният Цицерон отидат да уредят формалностите.
Когато се завърнаха, не завариха никого. Къщата бе потънала в дълбока тишина и по всичко изглеждаше, че робите са заминали. Когато влязоха в стаята със смъртния одър на Помпей Страбон, на леглото нямаше никакъв труп.
Помпей едва не полудя от радост при това странно откритие.
— Той е жив! — извика и по лицето му се изписа такава радост, че не оставаше и място за съмнение.
— Гней Помпей, знаеш много добре, че баща ти е мъртъв. — Цицерон не изпитваше чак такава привързаност към покойника, че да му се привиждат фантоми, вместо това умът му трескаво заработи какво ли се е случило. — Хайде, успокой се! Когато напуснахме къщата, Гней Помпей беше мъртъв от няколко часа.
Радостта на Помпей угасна, но този път не му беше до сълзи. Погледът му бавно изстина и Цицерон потръпна от неприятно предчувствие.
— Какво е станало тогава? Къде е баща ми?
— Робите са си отишли. Доколкото разбирам, дори болните ги няма. Най-добре да обиколим къщата — предложи приятелят му.
Търсиха, търсиха, но не намериха нищо. Каквото и да се беше случило с тялото на Гней Помпей Страбон, за двамата младежи то си оставаше загадка. Най-накрая двамата се отказаха да търсят повече и напуснаха къщата. Докато пустата вила потъваше отново в своята дрямка, те стояха на Вия Номентана и се
