категорично доказателство и никой съдебен заседател, пък дори сенатор, няма да може да си затвори очите.
— О, богове! А аз ще бъда ли в безопасност? — завайка се Орадалтида.
— Никой няма с пръст да те побутне. И все пак няма да е зле, стига да намериш сили, да напуснеш двореца и да се преместиш в частно жилище — по възможност нито в Никомидия, нито в Халкедон или Пруза — заедно с личното си имущество. Така ще си осигуриш живота до старини.
— Ти не харесваш Марк Юний Юнк.
— Ненавиждам го.
— И той ли е като Гай Верес?
— Съмнявам се, че е чак като него, но е типичен корумпиран римлянин. Ще се перчи като паун, че е първият римски управител на Витиния, и предполагам, че ще използва случая да прибере нещичко за себе си — толкова колкото Рим му позволи. — Цезар обясни всичко това съвсем невъзмутимо. — Рим ще поиска да опише всичко, което завари на място, но според мен неговият и списък и този, който ти ще изготвиш, ще се разминават съществено. И така ще ми падне в ръцете!
— Той няма ли да заподозре, че сме съставили друг списък?
Цезар се засмя.
— Не и той! От източните деспоти никой римлянин не очаква чиновническа точност. Тя се смята за присъща на римляните. Разбира се, след като знае, че съм бил тук, Юнк ще реши, че целта ми е била да го изпреваря. Няма дори да си помисли, че може да съм на твоя страна и искам да го компрометирам.
До края на декември всичко беше готово. Царицата се премести в малкото рибарско селище Риба, близо до мястото, където Боспорът се вливаше в Евксинския понт. Никомед имаше вила на морския бряг, затова царицата си каза, че мястото е идеално за оттеглила се от власт царица.
— Когато Юнк поиска да конфискува и вилата ти, ще му представиш копие от нотариалния акт и ще му съобщиш, че оригиналът е у банкерите ти. Ти къде смяташ да си скриеш парите?
— Смятах да го сторя във Византион. Като най-близко.
— Чудесно! Византион не е част от Витиния, затова Юнк няма да е в правото си да се рови из сметките ти… Съответно и да заграби нещо за себе си. Освен това ще кажеш на Юнк, че всичко вътре във вилата е твоя лична собственост, че е част от зестрата ти. Затова не вписвай в каталога нито една от вещите, които смяташ да отнесеш със себе си в Риба! Ако ще се краде, ти единствена си в правото си да го сториш.
— Е, трябва да помисля и за Ниса — замисли се хитрата старица. — Кой знае? Може би ще се върне, преди да умра.
Разчу се, че Юнк е отплавал и вече е навлязъл в Хелеспонта. До няколко дни щеше да пристигне в Никомидия. Според куриера Юнк възнамерявал по пътя да се отбие в Пруза. Цезар настани царицата във вилата, уреди всичко с банкерите, за да е сигурен, че ще е осигурена до смъртта си, остави на съхранение при византионци и списъка с богатствата на Витиния и като качи двайсетте си придружители на кораба, отплава. Щеше да следва тракийските брегове на Хелеспонта, за да не се срещне с Марий Юний Юнк — управител на Азия, а вече и на Витиния.
Цезар не се прибираше в Рим. Имаше намерение да посети остров Родос, където на свой ред да учи риторика при Аполоний Молон. Цицерон го беше убедил, че подобно учение ще изглади още по-добре речта му, нищо че Цезар имаше високо мнение за ораторските си способности. За разлика от Цицерон той не страдаше от носталгия по Рим, нито му беше толкова мъчно за домашните. Колкото и уютно да се чувстваше сред семейството си, никой нямаше да избяга — нито жена му, нито дъщеря му, нито майка му, ако той се забавеше по-дълго из средиземноморския изток. Никога не му мина през ума мисълта, че смъртта може да отнеме някого от близките му, докато отсъства.
Това пътуване, установи Цезар, се оказваше доста скъпо, а той изрично беше отказал на Никомед и Орадалтида парите, които те му предлагаха. Беше поискал само нещо за спомен и беше получил истински изумруд от Скития — не от онези бледи камъчета, които се намираха в Арабския залив. Камъкът беше с големината на кокоше яйце, но сплескан; на равната повърхност бяха гравирани в профил изображенията на Никомед и Орадалтида. Във всеки случай изумрудът не беше нещо, което би могъл да продаде, ако му дотрябват пари… Цезар се справи и сам. На първо време нямаше защо да се тревожи за финансите си, а бъдещето, уверяваше се той, щеше да му донесе каквото заслужава. Майка му не беше такъв оптимист, но той беше свикнал с настроенията й. И все пак, едно беше да пътуваш с пет души прислуга, друго — с двайсет.
В Смирна Цезар прекара известно време при Публий Рутилий Руф, който го забавляваше с разказите си за Цицерон — прочутият адвокат на свой ред го беше посетил на връщане от Родос в Рим.
— Удивителен човек! — възхищаваше се Рутилий Руф. — Колкото и да боготвори Рим, градът няма да го направи щастлив. За мен той е човек, роден да живее близо до земята — почтен, топлосърдечен и старомоден.
— Разбирам какво имаш предвид — кимна Цезар. — Проблемът, вуйчо Публий, е, че Цицерон притежава твърд висок интелект и твърде големи амбиции.
— Като Гай Марий.
— Не — възрази твърдо Цезар. — Не и като Гай Марий.
В Милет Цезар трябваше да се увери как и този град е бил споходен от чумата, наречена Гай Верес. Съгражданинът му беше успял да задигне всички килими, халища и гоблени в града. Той посъветва етнарха да прати писмена жалба в Рим.
— И все пак — каза на прощаване, преди да отплава за Халикарнас, — радвайте се на късмета си. На други места Верес не се посвени да ограби и оскверни храмовете ви.
Корабът, който беше наел във Византион, беше съвсем приличен, с по двайсет гребла от всяка страна. Кърмата с двете кормчийски гребла беше висока и откриваше добра гледка, а по средата на палубата се намираха удобни каюти за пътника. В пространството между кабината и кърмата имаше конюшня, с която пътуваха трийсет мулета и коне, сред тях огромният жребец на Бургунд и неговият любим кон със сцепените копита. И понеже не им се налагаше да плават повече от петдесет мили на ден и всяка вечер отсядаха в ново пристанище, животните се превърнаха в голямо мъчение — всяка вечер трябваше да бъдат сваляни на сушата, за да ги качват обратно на борда на сутринта.
Милет не беше по-различен от Смирна, Питана и останалите малки и големи пристанища по малоазийския бряг на Егейско море. Цяла Римска Азия беше научила за римския сенатор, който си е наел кораб и обикалял региона. Съответно всички бяха силно заинтригувани от присъствието му. Ето го и него! Красивият младеж с бялата тога, който се разхождаше, все едно е господар на света. Е, не беше ли наистина господар на света? Та той беше римски сенатор. Разбира се, слугите му бяха разговорливи люде, затова в Милет не остана човек, който да не научи за патрицианското потекло на пътника, за високия му интелект, за близките му връзки с цар Никомед, когото лично бил убедил да завещае Витиния на Римската република. Нищо чудно тогава, че Цезар винаги бързаше да се прибере обратно на борда и да отплава на спокойствие.
Сега времето беше хубаво, нямаше вълни, свеж морски вятър издуваше платната и позволяваше на гребците почивка. Капитанът обясняваше на Цезар как още на другия ден щели да стигнат Халикарнас.
На около седем-осем мили на юг, брегът се извиваше навътре в морето и образуваше издаден нос. Корабът на Цезар плавно се плъзгаше по вълните между носа и малък остров.
— Фармакуза — посочи капитанът с пръст острова.
Минаха край бреговете на острова. В далечината, откъм сушата, се виждаше пристанището Ясос. Насреща вече се забелязваше следващият нос — островът се впиваше навътре в залива и корабът трябваше да опише широка дъга, за да заобиколи двете препятствия. Фармакуза беше малко островче с доста характерен профил — напомняше на женски гърди.
— Някой живее ли на острова? — заинтересува се Цезар.
— Никой. Дори овцете.
Почти бяха подминали острова, когато се подаде малка маневрена бойна галера. По бързия й ход личеше, че иска да засече кораба на Цезар.
— Пирати! — извика капитанът и пребледня като платно.
