въпроса (така де, ако цензори изобщо имахме) — Крас дава парите си без лихва, което означава, че не е лихвар и не върши нищо против сенаторското си положение. Той е просто един любезен човек, който помага на приятели в затруднено положение.
Мисля, че това е всичко, което си струва да знаеш. Теренция е добре, както и малката Тулия. Каква прекрасна дъщеря си имаш! Брат ти е все такъв, какъвто си е бил. Бих желал да се разбират по-добре със сестра ми! Но мисля, че и ти, и аз вече сме вдигнали ръце от тях. Помпония е опърничава жена, но пък и Квинт е типичен провинциалист. Под това разбирам горделив и твърдоглав човек със скромни вкусове. Във всеки случай мъж, който държи да командва вкъщи.
Всичко добро ти желая. Ще ти пиша пак, преди да замина за Епир, където добитъкът ми носи все по- големи печалби. Мястото е твърде влажно да гледам овце. Но пък покрай толкова производители на вълна сякаш забравяме, че хората по света още ценят кравешката кожа. Говедовъдството се оказа печеливша дейност.“
В края на секстил Цезар получи спешно писмо от Витиния. Цар Никомед бил на смъртно легло и искал да го види. Младежът имаше нужда от това пътуване; скуката в Рим започваше да му тежи, дори в съда не се случваше нищо интересно. И макар вестта от Витиния да не бе радостна, рано или късно това трябваше да се случи. Ден, след като получи писмото от Орадалтида, Цезар си събра багажа.
Както винаги Бургунд щеше да пътува с него. Също и Деметрий — робът, който скубеше космите на Цезар, и спартанецът Брасидас — той пък плетеше венците от дъбови листа за тържествените случаи. Всъщност Цезар си позволи този път да пътува начело на по-голяма свита: общественото му значение нарастваше, затова му трябваше секретар, няколко писари, няколко души лична прислуга, както и скромна охрана от освободени роби — клиенти. В крайна сметка групата наброяваше не по-малко от двайсет души. Цезар имаше достатъчно самочувствие — беше навършил двайсет и пет години, от които пет беше прекарал в сената.
— Но не си мислете — закани се Бургунд на новите членове на групата, — че пътуването ви ще е приятно. Когато Гай Юлий реши да върви, нищо не може да го спре!
Когато Цезар пристигна, Никомед беше много зле.
— Не става дума за болест, човекът просто е твърде стар — обясняваше Орадалтида. — Ще ми липсва! Станах му жена на петнайсетгодишна възраст. Как ще се справя без него?
— Ще се справиш, защото така трябва — избърса сълзите й Цезар. — Сула ще ти прави компания. От това, което научавам, Никомед няма да си отиде нещастен. Аз самият се плаша от самата мисъл да доживея безпомощна старост.
— Не се е вдигнал от леглото вече десет дни — обясняваше царицата, докато водеше гостенина си из мраморните коридори. — Лекарите казват, че може да ни напусне всеки момент — днес, утре, след месец… Никой не знае.
Един поглед към свитата фигура на голямото дървено легло увери Цезар, че Никомед няма да доживее до сутринта. Царят беше само кожа и кости — старецът сякаш беше изгубил чертите на лицето си. Беше се сбърчил като спаружена ябълка. Но когато Цезар му се обади, умиращият веднага отвори очи, протегна ръце и през сълзи му се усмихна с беззъбата си уста.
— Ти дойде! — зарадва се той. Гласът му беше неочаквано мощен.
— Как можех да не дойда? — отвърна младежът, седна на ръба на леглото и хвана кокалестите ръце на царя. — Повикаш ли ме, винаги идвам.
Присъствието на Цезар зарадва Никомед. Но така и не намери сили да се изправи на крака, а и често задрямваше на средата на изречението си; след известно време се разсънваше, но не си спомняше за какво са си говорили. Никомед не можеше да приема твърда храна, живееше само от козе мляко, подсилено с неразредено вино и мед. Но когато се хранеше, млякото се изливаше по лицето и дрехите му. „Интересно — разсъждаваше въздигащият в култ чистотата Цезар, — но когато това се случва на човек, когото обичам, обичайните реакции липсват. Аз не се отвращавам от старческите слабости на Никомед, нито ми се иска да извикам някой от робите да го избърше. Напротив, с удоволствие се грижа за него.“
— Имаш ли новини от дъщеря си? — попита един ден Цезар, когато Никомед се чувстваше по- добре.
— Не и от самата нея. Но по всичко личи, че е жива, при това си живее добре в Кабейра.
— Не можеш ли са се споразумееш с Митридат да я върне у дома?
— Само срещу царство ми, Цезаре, добре го знаеш.
— Но ако тя не дойде, царството остава без наследник.
— Витиния има наследник и той е тук в момента — изрече загадъчно Никомед.
— Тук, в Никомидия? Кой?
— Мислех да оставя Витиния на теб.
—
— Да, на теб. Ти ще станеш цар.
— Не, стари приятелю, това не е възможно.
— От теб ще стане велик цар, Цезаре. Не ти ли се ще да управляваш своя държава?
— Моята държава се нарича Рим, Никомеде. Както всички останали римляни и мен са ме възпитавали в респект към републиката.
Устата на царя потрепери.
— Толкова ли не мога да те подкупя с подобно предложение?
— Не.
— Витиния се нуждае от млад и силен владетел, Цезаре. Не мога да се сетя за друг, освен теб!
— Самият Рим.
— Начело с римляни като Гай Верес.
— Така е. Но има и римляни като мен. Рим е единственото спасение, Никомеде. Освен ако не искаш царството да се превърне в понтийско владение.
— Всичко друго, но не и това!
— Тогава остави Витиния на Рим.
— Можеш ли да изготвиш завещанието му по римски образец?
— Мога.
— Тогава действай, Цезаре. Завещавам Витиния на Рим.
В средата на декември Никомед III Епифан Филопатор, цар на Витиния, умря. С едната си ръка държеше Цезар, с другата — вярната си съпруга Орадалтида. Но така и не се събуди от последния си сън, за да се сбогува с двамата.
Завещанието беше пратено незабавно в Рим, затова още преди смъртта на царя Цезар получи отговор от римския сенат, че управителят на Римска Азия, Марк Юний Юнк, е бил предизвестен и всеки момент щял да пристигне в Никомидия, за да започне приобщаването на провинцията в Римска Азия. Тъй като Цезар имал намерение да остане при Никомед до самата му смърт, той щял да бъде така добър да съобщи за нея на Юнк.
Това беше голямо разочарование; първият римски управител на Витиния не беше добросъвестен човек.
— Искам да съставите списък на всички скъпоценности и произведения на изкуството във Витиния — поръча Цезар на царицата. — Ще опишете и съдържанието на царската хазна, броя на корабите във флотата, числеността на армията, броя на всички оръжия, с които войската разполага, както и на всички обсадни и прочее съоръжения.
— Ще го направим, но защо? — навъси се тя.
— Защото искам да знам, когато управителят на Азия реши да се обогати за сметка на новата провинция — отговори мрачно Цезар. — Така ще имам основание да го съдя в Рим, а и не само да го съдя, но да го осъдя! Докато съставяте въпросния списък, ще помолите поне шестима от влиятелните римляни в страната да свидетелстват, че списъкът отговаря на истината. Така документът ще бъде достатъчно
