Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

граждански венец, имам право да говоря пред сената, седя на втория ред в Курията и всеки път, щом вляза на заседание, останалите сенатори са длъжни да ми станат на крака и да ми ръкопляскат — всички, дори консуларните сенатори и цензорите. Двайсет таланта сребро! Та аз струвам поне петдесет!

Полигон го беше изслушал в дълбоко недоумение. Досега определено не беше попадал на такъв заложник! Толкова самоуверен, толкова небрежен, толкова нахален! И все пък у хубавеца имаше нещо, което привличаше Полигон — дали не забелязваше някаква игрива искрица в очите му? Дали пък Гай Юлий Цезар не му се подиграваше? Но каква е тази подигравка — да предложи сам повече от два пъти по-голяма сума за откупа си? Не, не се подиграваше, говореше напълно сериозно! И все пак… Игривата искрица беше в погледа му, в това не можеше да има и съмнение.

— Добре, ваше величество, нека бъдат петдесет таланта! — смигна му в отговор Полигон.

— Така е по-добре — успокои се Цезар и му обърна гръб.

Три дни по-късно, след като не бяха срещнали нито един боен кораб из пустото море, слугите на Цезар бяха оставени на брега точно срещу пристанището Патара. През цялото това време Полигон беше плавал на своята галера, без Цезар да го вижда. Едва когато придружителите на заложника трябваше да бъдат прехвърлени на лодка, капитанът на пиратите дойде да погледне какво става.

— По-добре задръж повечето при себе си — нареди разбойникът на Цезар. — Един човек е достатъчен да събере откупа.

— Сам човек няма да отговаря на влиятелното ми положение — отвърна му с презрение той. — Ще задържа при себе си само трима души — личния ми прислужник Деметрий и двама писари. Ако се наложи да чакам по-дълго време, ще ми трябва човек да записва стиховете ми. А може да напиша и театрална пиеса. Комедия! Да, би трябвало да събера достатъчно материал за комедия. Или още по- добре — за фарс.

— Кой ще води останалите?

— Моят бивш роб Гай Юлий Бургунд.

— Тоя, гиганта? Какъв човек само! Ще събера цяло състояние, ако го продам като роб.

— Навремето наистина доста пари получи. Ще трябва да освободите и жребеца му, на друг няма да е по силите да го носи — продължи с условията си Цезар, — както и конете на останалите. Не бива да се излагат пред хората, държа на това!

— Можете да държите на какво ли не, ваше величество, конете са добри, ще ги запазя за себе си.

— Няма! — тросна се Цезар. — Получаваш петдесет таланта сребро като откуп, можеш да ми оставиш поне конете. Ще задържа само тоя с разцепените копита за себе си. Или може би улиците в града ви са павирани? Конят ми не е подкован и не може да се язди върху каменна настилка.

— Ти си много странен човек! — подхвърли му смаян Полигон.

— Свали конете на брега, Полигоне — заповяда му Цезар.

Конете слязоха на твърда земя. Бургунд беше крайно разочарован, че оставя Цезар почти без компания в ръцете на разбойниците, но нямаше как да възрази. Задачата му беше да намери искания откуп.

След раздялата с Бургунд Цезар продължи своя път покрай южното крайбрежие на Ликия — в източна посока. Брегът беше съвършено пуст — не се виждаха нито пътища, нито рибарски селища, само високите била на планината Солима, покрити със сняг. Заливчетата се появяваха някак неусетно, скрити зад скалите, напълно невидими от разстояние. Но и в тях нямаше живот — стръмните брегове се прорязваха тук-там от някоя тясна цепнатина в скалата, от ивица червеникав пясък, но най-често брегът беше осеян с високи червеникави скали. Никъде не се виждаше и следа от пиратско свърталище! Интересно! Цезар не мърдаше от мястото си на кърмата. От мига, в който корабът му беше преминал покрай устието на реката между Патара и Ксантос, беше прекарал времето си единствено в изследване на брега.

По залез-слънце двете галери и плененият търговски кораб свърнаха вляво и навлязоха в един от безбройните и абсолютно идентични на пръв поглед заливчета между скалите. Лоцманите извадиха съдовете на самия пясък. Едва след като скочи на твърда земя и се поразходи напред-назад, Цезар забеляза това, което от морето никога не би успял да види с очите си — скалата в дъното на залива, това всъщност бяха две скали, като външната криеше празното пространство между тях. Между двете скали имаше просторно равно място, като дъно на казан. И там се бяха настанили пиратите!

— Зима е и петдесетте таланта, които ще получим от теб, означават, че ще можем да си направим дълга и приятна почивка, вместо да се борим напролет с бурите — радваше се Полигон, който се присъедини към Цезар в самотната му обиколка на брега.

Моряците му вече бяха поставили колела под носовете на трите кораба и под погледа на главатаря си и неговия заложник ги изтеглиха на пясъка между скалите. Там ги поставиха на готови скелета, за да стоят изправени.

— И тази операция я правите всеки път? — учуди се Цезар.

— Не и когато смятаме веднага да излезем отново, но това рядко се случва. Когато сме на поход, гледаме изобщо да не се прибираме в гнездото.

— Добре сте се уредили! — похвали го Цезар.

Празното пространство между скалите заемаше може би два километра на ширина и около километър на дължина, като общите му контури бяха по-скоро овални. В далечния край на това крайморско дере се забелязваше малък водопад, който изливаше пенливите си струи в дълбок вир. От вира бликаше поток, който си проправяше път през скалите, но си оставаше невидим за корабите, минаващи покрай залива. Пиратите (а може би майката — земя) бяха издълбали тесен канал из пясъка в дерето, под самата скала, отбивайки водата към вътрешността на залива.

Малката котловина беше заета в голямата си част от добре уреден град. Между три и четириетажните сгради се забелязваха прави улици, покрити с чакъл, от земята се показваха няколко големи каменни силоза, а точно срещу мястото, където пиратите бяха изтеглили корабите, се намираха няколко работилници и складове. В центъра на града имаше пазар, до него беше светилището — средище за градския живот.

— Колко души живеят тук? — заинтересува се Цезар.

— Ако броим жените, курвите и децата — а и мъжките любовници, понеже някои си падат по такива, — повече от хиляда и петстотин. Освен това си имаме и роби.

— Колко роби?

— Две хиляди или нещо такова. Не се налага пръста си да мърдаме — потри доволно ръце Полигон.

— Чудно ми е, че не са се вдигнали на бой, докато мъжете ги няма. А може би жените и мъжките любовници са кръвожадни воини?

Пиратският главатар се изсмя презрително.

— Ние не сме глупаци, сенаторе! Робите са оковани в пранги. Пък и защо ще се вдигат на бунт, след като не могат сами да избягат?

— Мен прангите не биха ме спрели — отбеляза Цезар.

— Ще те хванем, когато се върнем. Тук не оставяме никакви празни кораби, с които би могъл да се измъкнеш от залива.

— Може би аз тебе ще те заловя, щом се прибереш.

— Тогава мога само да се радвам, че няма да се разделяме, докато откупът не дойде, сенаторе! Така няма да ти позволим да вдигаш бунт.

— Ех! — въздъхна разочарован Цезар. — Тъкмо си мислех, че ще успея да разнообразя престоя си с някоя любовна авантюра. Нямам вкус към мъжете, но сред жените ми се носи добра слава.

— Не се и съмнявам… Щом така ти харесва — изхили се Полигон. — Не се тревожи! Щом ти дотрябва жена, ще си намериш.

— Имате ли си библиотека в това райско кътче?

— Има тук-там по някоя книга, но ние не сме твърде любознателни.

Двамата бяха стигнали до една голяма сграда.

— Тук живея аз. Ще ми бъдеш гост, мисля, че ще е най-добре да те държа под око. Разбира се, ще се ползваш със самостоятелни стаи.

— Бих се радвал, ако има и баня.

— Тук живеем не по-зле, отколкото на Палатина, сенаторе. Ще се намери и баня за твоята особа.