— И той ще си замине.
— Капитанът? Моряците?
— Те ще те чакат на борда. Ще отплаваш по здрач в запад, на посока.
— Значи си включил цената на кораба в общия откуп?
— Не! — учуди се Полигон. — Капитанът трябваше да намери десет таланта откуп за себе си, кораба и моряците.
— Аха! — кимна многозначително Цезар. — Още един дълг, който трябва да върна.
Както беше обещано, Бургунд се появи на другия ден по обяд. Бяха станали точно четирийсет дни от пленяването на Цезар.
— Кардикса няма да ми забрани да виждам синовете си — радваше се Бургунд и бършеше сълзите си. — Изглеждаш добре, Цезаре.
— Домакините бяха любезни. От кого събра откупа?
— Половината от Патара, половината от Ксантос. Не се зарадваха особено, но не посмяха да откажат. Не и толкова скоро след заминаването на Вация.
— Ще си получат парите обратно, при това доста по-скоро, отколкото очакват.
Целият пиратски град се събра да изпрати Цезар. Някои от жените открито плачеха при раздялата. Плачеше и Полигон.
— Никога няма да попадна на заложник като теб! — въздъхна той.
— Това е самата истина — усмихна се римлянинът. — Пиратството ти е към своя край, приятелю. Ще се върна преди идването на пролетта.
Както обикновено и този път Полигон прие думите му като шега и дълго време се смя сам на малкия пясъчен плаж, докато капитанът обръщаше кораба си на запад. Почти нищо не виждаше в сумрака.
— Недей да спираш, капитане! — извика му пиратският главатар от брега. — Ако се бавиш без причина, ще се наложи да пратя хората си да те гонят!
Иззад планинския рид на изток се появи малък платноход — хемиолия — достатъчно бърза и маневрена да преследва всеки кораб по морето.
Но на сутринта, когато се огледаха, бегълците не видяха кораб зад себе си. Насреща им беше устието на реката и град Патара.
— А сега да успокоим хората, че ще си получат обратно парите — обърна се Цезар към капитана. — Между другото ще ти възстановя десетте таланта, които е трябвало да дадеш за кораба и екипажа си.
Капитанът очевидно не вярваше, че Цезар може сам да му възстанови парите.
— Злощастно пътуване! — промърмори той вместо отговор.
— Имаш думата ми, че когато отплаваш обратно за Византион, ще съм върнал усмивката на лицето ти. А сега ме остави на брега — нареди Цезар.
Посещението му беше кратко и делово. Още на другата сутрин, преди да са успели да качат животните на палубата, Цезар вече беше готов и чакаше с нетърпение да отплават. С него беше и цялата му прислуга, прекарала времето в Патара.
— Хайде, капитане, по-бързо!
— Къде отиваме? В Родос?
— Разбира се, че в Родос.
Пътуването до острова им отне три дни. Първата нощ прекараха в Телмесос, а втората — в Кавнос. Цезар не позволи да свалят конете и мулетата на брега.
— Много бързам, нищо няма да им стане, ако постоят на борда. Това си е то, късметът — фортуна няма да ме изостави и сега. Благодарение на опита си в събирането на ескадри знам точно къде да отида в Родос и с кого да разговарям!
Така си беше. По-малко от два часа му бяха нужни да събере при себе си всички, с които искаше да разговаря.
— Трябва ми флотилия от десет триреми и около петстотин добри войници — обърна се той с молба към родоските първенци, които беше повикал пред дома на началника на пристанището.
— За какво са ти? — попита младият адмирал Лизандър.
— За да дойдат с мен и да нападнем пиратското свърталище на Полигон. Имам намерение да го заловя.
— Полигон ли? Никога няма да намериш скривалището му!
— Ще го намеря — увери го Цезар. — Хайде, събирайте ескадрата! За Родос ще има тлъста плячка!
Родосчани не бяха убедени нито от ентусиазма на римлянина, нито от обещанията му; това, което не им позволи да му откажат, беше големият авторитет, с който Цезар се ползваше в целия регион. Той получи десет триреми и петстотин бойци. В Родос го познаваха отдавна — пък и славата, която Вация си беше извоювал по тези места, се предаваше отчасти и на него — някогашния му трибун. Макар цар Зеникет да бе подпалил сам базата си в планината Термесос преди Вация да го залови, в Родос изпитваха огромно уважение към римския управител; без да се ядосва, че пиратите са го изпреварили и не са му оставили нищо от плячката, Вация беше изчакал няколко дни жарта да изгасне и въглените да изстинат, след което беше преровил пепелището и бе събрал разтопените скъпоценни метали. Ако Вация се оказа способен на такава хитрина, значи и някогашният му офицер Цезар може да притежава същия стил на работа. Ето защо, казаха си родоските големци, струваше си да рискуват заради него.
Ескадрата хвърли котва в устието на реката при Патара. На другата сутрин щяха да започнат търсенето на Полигоновото скривалище. Цезар слезе на пристанището в града и нареди всички свободни търговски кораби да го последват в операцията. На другия ден застана на високата кърма на флагманския кораб и в продължение на часове подробно изследва всяка гънка в релефа на скалите.
— Разбираш ли — започна да обяснява той на капитана, — преди Полигон да продължи пътя си на изток от Патара, от разговорите на пиратите си създадох известна представа за заливите, които използват като бази. Затова си казах какво
— Аз пък търсих някакви лесно запомнящи се ориентири — морски скали с особена форма, планина с характерен облик, нещо такова — отговори му капитанът и въздъхна, — но вече изгубих всякаква представа къде се намираме!
— Подобни ориентири лесно подвеждат, защото човек трудно ги запомня в подробности. С броенето е по-лесно — усмихна се Цезар.
— Ами ако си сбъркал при броенето?
— Не съм.
Наистина не беше сбъркал. Заливът, в който слязоха петстотинте родоски войници, приличаше на всеки друг. Цяла нощ бяха прекарали на котва далеч от устието на малкия залив, да не би да ги усетят. Но Полигон дори не беше поставил наблюдателници. И четирите му бойни галери бяха изтеглени на брега, тъй като пиратите мислеха, че са в пълна безопасност. Но слънцето още не се беше показало над скалите, когато те бяха оковани във веригите, с които бяха държали доскоро робите.
— Само не ми казвай, че не съм те предупредил — обърна се Цезар към здраво окования Полигон.
— И все пак още не си ме разпънал на кръст, римлянино!
— Ще те разпъна, можеш да си сигурен!
— Как намери мястото?
— Проста аритметика. Преброих всички заливи от Патара дотук — отговори му той и кимна на родоския адмирал Лизандър. — Я да видим що за състояние е насъбрал нашият Полигон.
Както се оказа, наистина много хора бяха оставили състоянието си при него. Не само че складовете с жито бяха пълни почти догоре, но хранителните запаси на пиратското свърталище можеха да изхранят Ксантос и Патара до края на зимата и пролетта. Една голяма къща беше пълна със скъпи платове, с маси от лимоново дърво, позлатени кушетки и изящни столове. В друга къща пък бяха складирани сандъци със злато и скъпоценни камъни. По-голямата част от бижутата бяха египетска изработка — от фаянс, аквамарин, халцедон, оникс, лапис лазули и тюркоаз. Едно сандъче беше пълно с морски перли, някои от тях големи колкото яйце на гълъб, други пък бяха в необичайни разцветки.
— Не мога да кажа, че съм изненадан — сподели Лизандър. — Полигон е кръстосвал моретата в продължение на двайсет години, а той е пестелив човек. Това, което досега не ми беше минавало през ума,
