Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

— И да ги направите, както трябва, паплач ненавистна, защото вие, ще висите на тях! Няма нищо по- лошо от това човек да виси с дни на кръста и да не може да умре, защото го е домързяло да си скове кръста, както трябва.

— Защо управителят не пожела да ни продаде в робство? — попита Полигон, който в живота си не беше държал чук и се бавеше ужасно. — Бях сигурен, че така ще постъпи.

— Значи не си познал — отговори му Цезар. Взе инструментите от ръцете му и започна сам да кове. — Как изобщо си могъл да си „изковеш“ пиратската кариера, Полигоне? Та ти си абсолютен бездарник!

— Някои хора — обясни Полигон, като се облегна на лопатата — се издигат в обществото именно защото са бездарни.

Цезар се изправи с готовия кръст.

— Не и аз!

— Разбрах го преди няколко дни — тъжно въздъхна пиратът.

— Хайде, започвай да копаеш!

— За какво служат тези? — попита Полигон, след като Цезар от нетърпение взе и лопатата и му каза да донесе дървените летви.

— Това са клинове — изсумтя той. — Първо изравяме достатъчно дебела дупка, така че да може да издържи тежестта на кръста и на човека на него. Но понеже тук почвата е твърде ронлива и няма да издържи дълго време на теглото ти, кръстът трябва да се укрепи с клинове. Освен това, след като умреш, клиновете позволяват по-лесно кръстът да бъде изровен. И вместо да ги оставя да изгният или да ги сече без нужда, управителят ще си има готови петстотин здрави дървени кръста, на които да разпъне следващите заловени пирати, които му доведа.

— Ти няма ли да починеш?

— Имам достатъчно сила да работя и говоря едновременно, не ми е нужна почивка. Хайде, Полигоне, помогни да забучим смъртния ти одър по-надълбоко в земята… А така! — Цезар се изправи. — Сега забий един клин ето тук. Виждаш ли, кръстът стои килнат. — Остави лопатата и грабна чука. — Не, от другата страна! Оттам, накъдето виси! Ама теб май за нищо не те бива!

— Аз може от дърводелство да не разбирам — ухили се Полигон, — но затова пък ме бива да накарам екзекутора си да ми сглоби кръста!

Цезар се засмя.

— Да не мислиш, че не съм забелязал? И все пак всяко удоволствие си има цена. Ти като пират трябва да го знаеш по-добре от всички.

Усмивката на Полигон угасна.

— Каква цена?

— На останалите ще им строшим пищялите, така ще умрат много бързо. А на теб аз ще ти скова и летва, на която да стъпят краката ти. Така няма да увиснеш много бързо. Ще минат няколко дни, преди да умреш, Полигоне!

Когато родоската галера, която беше последвала Цезар по море, влезе в устието на реката и пергамското пристанище, гребците ахнаха от ужас. Хора умираха и в Родос някои от тях — наказани със смърт. Но римското правосъдие не беше разпространено сред родосци — те бяха само съюзници на Рим, не поданици на държавата. Затова петстотинте кръста насред полето бяха за тях гледка, колкото потресаваща, толкова и необяснима. Цяло поле от мъртъвци — като се изключи живият главатар, комуто бяха окачили като връх на подигравката диадема около челото. Той все още дишаше и проклинаше.

Квинт Помпей беше останал в Пергам. Не искаше да заминава, преди да е сигурен, че Цезар си е отишъл. Тези стотици кръстове — същинска гора от напълно еднакви дървета — го плашеха. Разпъването на кръст беше стара практика, това беше общоприетата екзекуция за роби — престъпници, но за роби, не и за свободни хора. Обаче никой досега не беше разпъвал толкова хора. Цяла армия от мъртъвци беше окичила голото поле. С човека, който можеше да извърши всичко това, при това за някакви си часове, всеки трябваше да внимава. На него не биваше да се позволява да нарежда в Пергам, пък дори в качеството си на частно лице. Затова Квинт Помпей забрави за задълженията си към управителя и търпеливо изчака платната на родоските кораби да се изгубят в далечината.

Проквесторът завари управителя в прекрасно настроение в царския дворец в Никомидия. Юнк току-що беше открил цяло скривалище на златни кюлчета в едно от подземията и си го беше присвоил, без да подозира, че Цезар и Орадалтида са го описали и нарочно са му го оставили като капан.

— Е, Помпей, ти работи толкова усърдно за приобщаването на Витиния към Римска Азия — посрещна своя подчинен Юнк, — че смятам да удовлетворя молбата ти. Отсега нататък можеш да се наричаш Витиник.

Думите му доведоха Помпей (Витиник) до радост, сравнима с тази на забогателия пропретор. Двамата се отправиха към трапезарията да хапнат и да пийнат по случай радостните събития.

Юнк пръв засегна темата за Цезар.

— Това е най-арогантният човек, когото съм срещал в живота си — процеди през зъби Юнк. — Първо ми отказва дял от плячката, а след това има наглостта да ме моли да разпне петстотин здрави и яки мъже, които ако не друго, поне ще ми донесат известна компенсация, когато ги продам на пазара!

Помпей го изгледа изненадано.

— Когато ги продадеш?

— Да, защо?

— Но нали си заповядал пиратите да бъдат разпнати, Марк Юний!

— Не съм заповядвал такова нещо.

Помпей (Витиник) се разтрепери.

— Гръм и мълния!

— Какво ти става? — учуди се Юнк.

— Цезар се прибра седем дни, след като замина за Никомидия, и ми съобщи, че си се съгласил да екзекутира пиратите. Признавам си, че новината ме изненада, но през ум не ми мина, че може да ме лъже! Марк Юний, той качи всички до един по кръстовете!

— Не би посмял!

— Напротив, посмя и още как! Беше толкова спокоен и небрежен… На луд ме направи с исканията си — това да съм направел, онова да съм направел, все едно съм му слуга! Казах му, че ми се струва странно да си дал съгласието си, но той дори не се смути. Истина ти казвам, Марк Юний, нито за миг не помислих, че може да ме лъже! Пък и ти не беше пратил човек да ми съобщи противното — добави Помпей за всеки случай.

Юнк се разтрепери от ярост.

— Та тези хора щяха да ми донесат поне два милиона сестерции печалба! Два милиона, Помпей! А той пратил хиляда таланта злато направо на римската хазна, без дори да ме уведоми, без да ми предложи нищо! Сега трябва да подавам молба до сената да получа някакъв дял, но ти добре знаеш какви номера ще ми въртят! Ще се смятам за късметлия, ако вземат решение, преди да са се родили правнуците ми! Докато тоя педераст си е присвоил навярно хиляди таланта злато за себе си! Хиляди!

— Съмнявам се — възрази Помпей (Витиник), който не смееше да погледне началника си в очите от срам. — Размених няколко приказки с капитана на родоската флотилия според чутото Цезар е оставил цялата останала плячка на Родос, Ксантос и Патара. Намерените богатства били големи, но не можели да се сравняват с египетско съкровище. Родосчанинът смята, че Цезар е запазил съвсем малък дял за себе си, а това беше мнението и на всички останали. Един от слугите на самия Цезар каза, че Цезар обичал парите, но бил твърде мъдър, за да се остави парите да провалят политическата му кариера. След което ми се усмихна лукаво и ми каза как Цезар никога нямало да бъде съден за финансови злоупотреби и присвоявания. Освен това изглежда, че наистина се е заканил на пиратите да ги разпъне на кръст, докато си прекарвал времето в плен и чакал откупът да дойде. Ще се окаже доста трудно да докажем, че Цезар си е присвоил част от плячката за себе си, Марк Юний.

Юнк избърса очите си и шумно се изсекна.

— Не мога да докажа дали е взел нещо и от Никомидия или някъде другаде из Витиния. Но е взел със сигурност! Трябва да е взел! Когато бях млад, се срещаха и порядъчни люде, но