още си стояха по стените, както и фреските, които не можеха да бъдат свалени, без да се унищожи цялото помещение. Но някои добре познати на Цезар статуетки бяха изчезнали от местата си из ъглите на стаите и коридорите, както и някои картини.
Вече се смрачаваше, когато Юнк благоволи да се появи на вратата; очевидно беше използвал времето и да се навечеря, преди да се срещне с колегата си от сената.
— Цезаре! Колко се радвам да те видя! Какво те води насам? — попита управителят и подаде ръка на посетителя.
— Аве, Марк Юний, много си зает, забелязвам.
— Точно така, ти познаваш този дворец като малкия си пръст, нали? — Думите звучаха безобидно, но намекът беше доста ясен.
— След като аз ти съобщих за смъртта на цар Никомед, очевидно съм бил тук преди теб.
— Но не се оказа достатъчно любезен да ме изчакаш.
— Аз съм само частно лице, Марк Юний, щях да ти се пречкам. Най-добре да оставим свобода на управителя да се оправя сам, когато има такива тежки и отговорни задачи като приобщаването на цяло едно царство към римските владения.
— Тогава защо си дошъл? — попита Юнк и го изгледа с видима неприязън. Нямаше как да не си спомни споровете в съда по убийствата, както и факта, че обикновено Цезар надделяваше.
— Бях заловен от пирати при бреговете на Фармакуса преди два месеца.
— Е, случва се на много хора. Предполагам, че си успял да събереш откупа, иначе нямаше да седиш сега срещу мен. Но аз самият нямам с какво да ти помогна по въпроса, Цезаре. Ако настояваш, че накарам помощниците си да подадат писмена жалба от твое име в римския сенат.
— Мога да пиша — увери го най-любезно Цезар. — Не съм дошъл да се оплаквам, Марк Юний, а да поискам разрешение да разпъна на кръст петстотинте заловени пирати.
Юнк го зяпна.
— Какво?
— Както сам се досети, аз намерих искания откуп и бях освободен. Отидох в Рим, помолих гражданите да ми подсигурят няколко бойни кораба и известен брой войници, след което се върнах в пиратското свърталище и го превзех.
— Но ти нямаш право да извършваш такива действия! Аз съм управителят, това е моя работа! — възмути се Юнк.
— Докато пратя вест до Пергам, аз току-що пристигам от Пергам, където оставих пленниците, и оттам ти препратят писмото в Никомидия, зимата щеше да отмине, Марк Юний, и пиратът Полигон щеше да изчезне от базата си. Може да съм частно лице, но действах, както законът повелява на всички римски сенатори — побързаха, за да съм сигурен, че враговете на Рим няма да избягат от полагащото им се възмездие.
Такъв бърз отговор свари Юнк неподготвен. Той се замисли, преди да реши как да реагира.
— Тогава би следвало да те похваля, Цезаре.
— И аз така мисля.
— И сега искаш разрешение да разпънеш на кръст петстотин здрави мъже? Не мога да сторя такова нещо! Пленниците ти минават под мое разпореждане. Ще ги продам в робство.
— Дадох им думата си, че ще бъдат разпънати на кръст — възрази Цезар и прехапа устна.
— Дал си
— Безразлично ми е, ако ще да бяха варвари или африкански маймуни, Марк Юний! Заклех се, че ще ги разпъна на кръст. Аз съм римски аристократ, думата ми има обвързваща сила. Няма как да избягам от нея.
— Но ти не си бил изобщо в правото си да правиш подобни обещания! Признавам, че си действал правилно, когато не си позволил на римските врагове да избягат от възмездието си, но мое право е да реша какво ще стане със заловени на територията на моята провинция престъпници. Те ще бъдат продадени в робство. Това е окончателното ми решение по въпроса.
— Разбирам — кимна Цезар и се изправи.
— Чакай малко! — спря го Юнк.
Той се обърна към него.
— Какво има?
— Предполагам, че е имало плячка?
— Имаше.
— Тя къде е? В Пергам?
— Не.
— Не можеш да я задържиш за себе си.
— Не съм я задържал изобщо. По-голямата част от плячката отиде за Родос, където се намериха желаещи да ме подкрепят в операцията. Друга част остана за градовете Ксантос и Патара, които дадоха петдесетте таланта сребро за откупа ми. Своя дял от плячката дарих на богинята Афродита, на която жителите на Родос ще издигнат храм. А полагащият се на държавата дял вече пътува към Рим.
— А моят дял?
— Не знаех, че и ти имаш право на дял, Марк Юний.
— Нали аз съм управител на провинцията!
— Плячката беше голяма, но не чак толкова. Полигон не е престъпник от мащаба на цар Зеникет.
— Колко пари прати в Рим?
— Хиляда таланта в златни монети.
— Значи е имало достатъчно.
— За Рим — да, за теб — не — отвърна Цезар.
— Като управител на Азия мое задължение беше да пратя на римската хазна полагащото се!
— Без колко?
— Без това, което е дължимо на управителя!
— Тогава предлагам — усмихна се Цезар — да пратиш молба до сената да ти се възстанови дължимият дял от плячката.
— Ще го направя! Хич не си мисли, че няма да постъпя точно така!
— Не съм си и помислял подобно нещо, Марк Юний.
— Ще се оплача пред сената от твоето арогантно поведение, Цезаре! Ти си си присвоил правомощията на провинциален управител!
— Така е — каза Цезар на раздяла, — и е било във всеобщ интерес. Иначе римската хазна щеше да си остане с хиляда таланта по-малко.
Цезар нае кон и пътува до Пергам по суша през топяща, та се от жега Мала Азия. Бургунд и Деметрий едва успяваха да го следват. Цезар беше до такава степен бесен, че дори не мислеше да почива. Беше станал безчувствен не само към околния свят, но и към самия себе си. Прибра се в Пергам само седем дни след като беше отплавал за Никомидия, и два дни преди родоския кораб, който беше оставил в Никомидия и сега се намираше някъде из Хелеспонта.
— Всичко е наред! — каза той при пристигането си на проквестора Помпей. — Надявах се да заваря кръстовете готови! Нямам време за губене.
— Да завариш кръстовете ли? — учуди се той. — Защо да правя кръстове при условие, че Марк Юний Юнк ще продава пленниците за пари?
— Той наистина имаше такова намерение — подхвърли небрежно Цезар, — но след като му обясних как съм им дал дума, че ще бъдат разпнати, ми влезе в положението. Затова да се залавяме веднага за работа! Трябваше да започна курсовете си при Аполоний Молон още преди два месеца. Времето лети, Помпей, затова да не го оставяме да ни избяга!
Удивеният проквестор беше впрегнат на работа, както и прекият му началник Юнк не смееше да го товари. Но колкото и да се стараеше, Цезар все оставаше недоволен, докато най-накрая не благоволи да купи дървения материал за своя сметка и не накара пиратите сами да си сковат кръстовете.
