е, че е могъл да напада и корабите между Египет и Кипър.
— Откъде съдиш? От перлите и бижутата ли?
— Няма откъде другаде да се сдобие в такива огромни количества.
— А александрийците в Кипър имаха наглостта да ме убеждават как никой не бил нападал техните конвои!
— Те не обичат други да знаят за слабостите им, Цезаре.
— Това го разбрах от собствен опит. Е Лизандър, да делим.
— Ако трябва да сме съвсем честни, Цезаре, ние сме само твои изпълнители. Стига да ни платиш наем за корабите и заплата на войниците, плячката принадлежи единствено на теб.
— Част от всичко това ми принадлежи, приятелю, но далеч не всичко. Не искам в сената да ми се задават въпроси, на които да не мога да отговоря с ръка на сърцето. Затова ще взема хиляда таланта в златни монети за римската хазна, петстотин таланта за себе си и шепа от перлите — по мой избор. Предлагам останалите жълтици и останалите перли да останат за Родос. Складовете с мебелите и платовете може да разпродадете, но искам със сумата да построите храм в чест на моята далечна предшественица Афродита. Лизандър примигна от учудване.
— Много си щедър, Цезаре! Защо не си прибереш перлите, все едно никой не ги е видял? С тях ще можеш да си осигуриш живота до старини.
— Не, Лизандре, само една шепа. Обичам парите толкова, колкото обичам и ближния си, но ако забогатея, току-виж започна да играя комар. — Цезар пъхна ръка в ковчежето и започна да вади по- красивите: избра си двайсет от по-тъмните, които бяха сякаш отронени от асфалтовите планини в Палестина; една голяма колкото ягода, която имаше и цвета и формата на ягода; дузина с лунен цвят, една огромна с пурпур в средата и още шест — млечнобели като от сметана. — Това е! Разбираш сам, че и да искам, няма как да ги продам, без цял Рим да се заинтересува откъде съм ги намерил. Но мога да ги подарявам на жени.
— Няма как, славата ти ще се разчуе. Малцина са до такава степен лишени от алчност като теб.
— Не искам никой да разбира за това, Лизандре, и ти го заявявам най-сериозно! Правя го, за да запазя неопетнено името си. Освен това отдавна съм положил обет, че никога няма да дам повод да бъда съден за злоупотреби или присвояване на държавно имущество. — Цезар вдигна рамене.
— Ами за Патара и Ксантос?
— Те ще получат жените и децата, които ще продадат в робство. Ще им предадем и всички хранителни запаси на пиратите. От разпродажбата на робите ще съберат много повече пари, отколкото са дали за откупуването ми, а ще получат и храна. Но с твое позволение ще заделя и десет таланта за капитана на кораба ми. Него също го принудили да плати откуп. — Цезар сложи ръка на рамото на Лизандър и го изведе от складовете. — Корабите от Ксантос и Патара ще пристигнат до вечерта. Съветвам те да натовариш родоския дял от плячката на корабите си, преди да са дошли другите. Писарите ми ще направят списък на всичко. Ще пратиш в Рим дела на римската хазна.
— Как ще постъпиш със самите пирати?
— Ще ги натоваря на корабите от Патара и Ксантос и ще ги отведа със себе си в Пергам. Не съм действащ магистрат, затова нямам право да екзекутирам, когото и да било. Това означава, че трябва да отведа пленниците при провинциалния управител в Пергам и да го помоля да стори от мое име това, което обещах на всички пирати — да ги разпъне на кръст.
— Тогава ще наредя на хората си да натоварят и римския дял от плячката. Товарът няма да ни затрудни. Щом морските бури отминат, през лятото ще пратя парите от Родос в Рим. — Лизандър се сети за нещо друго. — Ще заделя четири кораба — нека те съпровождат до Пергам. Благодарение на теб Родос се сдоби с такава огромна плячка, че трябва да ти се отплатим.
— Просто ме запомнете с добро! Кой знае? Може би някой ден аз ще ви помоля за услуга.
Пиратите вече бяха отведени на брега. Полигон, който стоеше най-отзад в редицата, мрачно поздрави минаващия Цезар.
— Колко обичаха лукса! — поклати Цезар глава. — Винаги съм си представял пиратите мръсни, необразовани и склонни към побоища. Но тези тук се оказаха благовъзпитани и коректни.
— Разбира се — съгласи се Лизандър. — Разказите винаги преувеличават жестокостите им. Но пък и кога им се налага да се бият за плячката си, Цезаре? Рядко. Щом се стигне до бой, винаги е под командването на старите адмирали, които знаят как да печелят всяко сражение. По-дребните риби като Полигон не се захващат с въоръжени конвои, тяхна плячка са случайните търговци. Пирати, които действат на цели ескадри, има най-вече около Крит. Но когато живееш в такова естествено прикритие като Полигон, свикваш да мислиш, че си в пълна безопасност. Все едно живееш в собствена държава…
— Родос можеше да се постарае по-добре да изкорени пиратската опасност — отбеляза Цезар.
Но Лизандър поклати глава и се изсмя.
— Всичко е по вина на Рим! Римляните настояваха да ограничим флотата си, римляните обясняваха как поемат сигурността в цялото Източно Средиземноморие. В Рим винаги са мислили, че няма проблем, който да не е по силите им да разрешат сами. Но когато въпросът опре до пари изведнъж започвате с икономиите. Родос е под прекия контрол на Рим. Затова правим каквото ни се нареди. Ако се заловим на своя глава да гоним пиратите и да си възвръщаме морската мощ, в Рим ще си помислят, че се издига поредният Митридат.
А това, каза си Цезар, беше самата истина.
Марк Юний Юнк не се намираше в Пергам, когато Цезар достигна реката Кайкос и хвърли котва в градското пристанище. Наближаваше краят на март според римския календар, което означаваше, че зимата още не си е отишла, нищо че пътниците бяха отминати от лошото време. Град Пергам изглеждаше величествено със своите квартали, изградени по склоновете на високи хълмове. Дори от далечната равнина се виждаха белите петна неразтопен сняг по покривите на храмовете и резиденцията на управителя.
— Къде е управителят? В Ефес ли? — попита Цезар проквестора Квинт Помпей (който беше по-близък роднина с Помпей Руфите, отколкото със семейството на Гней Помпей Велики).
— Не, в Никомидия — отговори той. — Тъкмо се канех да отплавам обратно при него. Истински късмет, че и мен ме хващаш тук, имаме много работа във Витиния. Върнах се да взема по-тънки дрехи на управителя — никой не очакваше, че в Никомидия климатът е по-горещ от Пергам.
— О, така е през цялата година — кимна напълно сериозно Цезар. Искаше му се да попита дали проквесторът не се е върнал в столицата на провинцията по по-важни дела, но се сдържа. Ами, Квинт Помпей, ако нямаш нищо против, аз ще отнеса дрехите на управителя, а на теб ще ти оставя да свършиш една по-важна работа. Виждаш ли онези кораби ей — там?
— Виждам ги — отвърна Помпей, на когото беше крайно неприятно, че по-млад от него човек му нарежда какво да прави.
— На тях се намират петстотин пирати, които трябва да бъдат затворени някъде на сигурно място за идните няколко дни. Аз самият трябва да отскоча до Витиния, за да получа изрично разрешение от Марк Юний да ги разпъна на кръст.
— Пирати? Разпънати на кръст?
— Точно така. Нападнах едно пиратско свърталище в Ликия — нека добавя, с решителната помощ на родоската флота.
— Ами тогава ти остани тук и се погрижи за проклетите пленници! — ядоса се Помпей. —
— Съжалявам, Квинт Помпей, но така не може да стане — възрази му любезно Цезар. — Аз съм частно лице и съм заловил всички тези разбойници в качеството си на частно лице. Трябва да говоря лично с управителя. Ликия е част от неговата провинция, затова трябва да му обясня всичко сам. Така изисква законът.
Двамата се разправяха още известно време, но не щеше и съмнение кой ще излезе победител в спора; Цезар замина начело на родоската флотилия към Никомидия, докато Помпей настаняваше пленените пирати в тъмниците.
Нещата в двореца на Никомед се бяха променили до неузнаваемост, както забелязваше Цезар, докато чакаше в едно тясно преддверие заетият Марк Юний Юнк да намери време да го приеме. Златните отливки
