Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

Младежът се обърна назад и кимна с глава.

— Да, още една галера ни се е лепнала откъм кърмата. Колко души има на борда на тази отпред? — попита той.

— Колко бойци, имаш предвид? Поне стотина, при това въоръжени до зъби.

— А на тази отзад?

— Корабът е по-голям. Може би сто и петдесет — отвърна капитанът.

— Значи не ни препоръчваш да оказваме съпротива.

— Богове, сенаторе, в никакъв случай! — заекна от уплаха капитанът. — Ще ни избият, без да им мигне окото! Да се надяваме, че ще искат откуп. Отдалеч си личи, че не носим стока.

— Искаш да кажеш, че те предварително са знаели, че на кораба има човек, от когото могат да извлекат голям откуп?

— Те знаят всичко, сенаторе! Имат си шпиони във всяко пристанище из Егейско море. Според мен шпионите са отплавали снощи, за да съобщят как изглежда корабът, с който пътува римският сенатор.

— Излиза, че Фармакуза е тяхно старо свърталище!

— Не, сенаторе, ако беше така, жителите на Милет и Приена отдавна щяха да са ги очистили. Крили са се няколко дни по тези места. Понякога дори и това не е нужно. Покрай малоазийския бряг все ще мине някой добре натоварен търговски кораб. Просто имахме лош късмет. Надявах се, че зимата ще ни прати лошо време и бурите щяха да ни скрият от пиратите. Но за съжаление времето се оказа хубаво!

— Какво ще правят с нас?

— Ще ни откарат в базата си и ще чакат откупа.

— И къде ли се намира тази база според теб?

— Вероятно в Ликия. Някъде между Патара и Мира.

— Доста далеч оттук.

— На няколко дни плаване.

— Защо толкова далеч?

— Защото там са в пълна безопасност. Мястото е истински рай за всякакви пирати! Има стотици заливчета и островчета. По крайбрежието на Ликия има поне трийсет пиратски свърталища.

Цезар не издаде с нищо чувствата си, нищо че двете галери приближаваха; вече виждаше силуетите на въоръжените пирати и чуваше виковете им.

— Ами ако си платя откупа и ме пуснат на свобода, какво ще ми попречи да събера бойна ескадра и на свой ред да ги изловя?

— Никога няма да намериш залива, сенаторе. Казвам ти, има ги със стотици по бреговете на Ликия, а отдалеч всички изглеждат еднакви. Нещо като лабиринта в Кносос.

Цезар извика личния си прислужник и му нареди да извади тогата. От ужас робът изглеждаше по-бял и от дрехата, която носеше в треперещите си ръце.

Бургунд се появи на палубата.

— Ще се бием ли, Цезаре?

— Не, разбира се, че не. Едно е да се биеш, когато имаш поне минимални шансове за успех, друго е, когато всяка съпротива е равна на самоубийство. Ще се държим възпитано, разбираш ли ме, Бургунд?

— Разбирам.

— Тогава кажи и на останалите — не искам глупави геройства. — Цезар се обърна към капитана: — Значи казваш, че никога няма да намеря мястото?

— Никога, сенаторе. Повярвай ми, много други са опитвали без успех.

— В Рим ни се внушаваше, че Публий Сервилий Вация е успял да отърве целия регион от пиратите, когато завладя земите на исаврите. Затова дори се нарече Вация Исаврик, толкова решителна ни се струваше победата му.

— Пиратите са като буболечките, Цезаре. Ще разпалиш огън, ще раздухаш дим, но те пак ще се върнат, щом димът се разсее.

— Разбирам. Когато Вация Исаврик сложи край на своеволията на пиратския цар Зеникет, всъщност само е обрал пяната. Така ли да разбирам, капитане?

— И да, и не. Цар Зеникет беше само един от многото пиратски главатари. Колкото до исаврите — капитанът вдигна пренебрежително рамене, — никой от нас, които плаваме из тези води, не разбра защо римляните водиха война срещу някакво си племе, което живее далеч навътре в сушата. При условие, че целта бе да се изкорени пиратството! Може сред малоазийските пирати да е имало исаври по произход, но самите исаври живеят твърде далеч от морето, за да имат нещо общо с морското разбойничество.

Двете галери се изравниха с кораба на Цезар и пиратите един по един се прехвърляха на палубата на товарния съд.

— Аха! Ето го и капитанът — рече невъзмутимо Цезар.

Висок, младолик мъж, облечен в туника от тирски пурпур, цялата извезана със сърма, разблъска хората пред себе си и се качи на палубата. Нито беше въоръжен, нито изглеждаше войнствено настроен.

— Добра среща — поздрави го Цезар.

— Дали греша, или ти си римският сенатор Гай Юлий Цезар, носителя на граждански венец?

— Не, не грешиш.

Зелените очи на морския вълк се присвиха и той почеса накъдрената си руса коса.

— Ти си много спокоен човек, сенаторе — отбеляза пиратът. По говора му се усещаше, че е родом от Спорадите.

— Не виждам причина да не бъда спокоен. Казах си, че сигурно се надявате на порядъчен откуп за моята, както и на слугите ми, особа. Затова не се чувствам застрашен.

— Това е самата истина. Но пък досега, колкото пътници съм залавял в плен, всички са се страхували.

— Не и днешният ви пленник!

— Е, да, ти си герой от войната.

— И сега какво ще стане, ъъъ, не ти научих името.

— Полигон. — Пиратът се обърна към хората си, които вече бяха отделили капитана и екипажа на една страна, а двайсетте спътници на Цезар — на друга.

Подобно на своя предводител и пиратите бяха суетни люде: някои си бяха сложили перуки, други къдреха косите си с маша, трети се бяха гримирали като пристанищни курви, за разлика от онези, които си бръснеха тила до кожа и залягаха на мъжествения си вид. Всички бяха облечени със скъпи дрехи.

— Какво ще стане сега? — попита за втори път Цезар.

— Екипажът се прехвърля на моя кораб, а твоят кораб се предава на мой екипаж. След което гребците напъват мишци и се отправяме възможно най-бързо на юг, сенаторе. До залез-слънце ще сме подминали Книдос, но ще продължим да плаваме и по тъмно. След три дни ще бъдеш мой гост и ще се радваш на гостоприемството ми, докато някой не плати откуп за теб.

— Няма ли да е по-лесно да пуснеш повечето от слугите ми още тук? Ще ги прехвърлиш на лодка и още днес ще се приберат обратно в Милет. Градът е богат, няма да е проблем жителите да съберат пари за откупа. Между другото, колко голям откуп искаш?

Пиратският главатар не отговори на втория въпрос, но рязко поклати глава на първия.

— Не, сравнително скоро беше, когато събирахме откуп от Милет. Имаме навика да разпределяме тежестта поравно между големите пристанища, защото ако на един град му се падне да плаща твърде много, хората се охарчват и се налага да чакаме със седмици откупа за някоя важна особа. Днес е ред на Ксантос или на Патара. Колкото до самия откуп, двайсет таланта сребро.

Цезар чак отстъпи крачка назад от ужас и възмущение.

— Двайсет таланта сребро! Толкова евтин ли ти се струвам?

— Това е общоприетата цена за римски сенатор. За повече трябва да си поне магистрат.

— Но аз съм Гай Юлий Цезар! — процеди през зъби високомерният патриций. — Очевидно, човече, ти не си разбрал кого си пленил. Аз съм не само римски патриций, а човек от рода на Юлиите! Ще попиташ, какво като съм Юлий? Ами това, че съм пряк наследник на богинята Афродита, по- точно на нейния син Еней. В рода ми има римски консули и аз самият ще стана такъв, когато навърша нужните години. Дори сега не съм обикновен сенатор. Та аз съм награждаван с