— Утре сутринта заминаваме за Приена. Само ти, аз и двама от най-мълчаливите ни писари. Всеки ще вземе по един кон и едно муле, за мен — моя си кон с още един, подкован. Мулето отделно. Двамата с теб ще носим и оръжието си.
След дългите години служба на Цезар Бургунд се беше научил на нищо да не се изненадва, затова и не попита нищо излишно.
— А Деметрий? — каза.
— Няма да отсъствам толкова дълго, че да ми трябва. Освен това няма да е мъдро да го вземаме с нас, той обича да приказва.
— Да потърся място на някой чужд кораб или да наема отделен?
— Наеми. Да е малък, лек и много бърз.
— Достатъчно бърз да избегнем всякакви пирати?
Цезар се усмихна.
— Именно. Веднъж ни беше достатъчно.
Пътуването им отне четири дни — през Книдос, Миндос, Бранхида до Приена на устието на река Меандър. Цезар не си спомняше друг път да е изпитвал такова удоволствие от плаване по море. Корабът приятно се люшкаше под напъните на петдесетте гребци, които следваха ритъма на барабана. На кораба имаше и втори екипаж, не по-лош от първия, с който уморените гребци се сменяха през няколко часа. Докато едните се мъчеха по пейките, другите се хранеха и пиеха огромни количества вода.
Стигнаха Приена достатъчно рано на четвъртия ден, за да успее Цезар веднага да намери етнарха — някой си с етиопското име Мемнон.
— Предполагам, че нямаше да станеш етнарх толкова скоро след прогонването на Митридат от Римска Азия, ако беше негов поддръжник — мина Цезар по същество. — Затова те питам открито — ще се радваш ли, ако Митридат отново завладее страната?
Мемнон потръпна.
— Съвсем не, Цезаре!
— Добре. В такъв случай, Мемноне, ще се наложи да ми окажеш, и то много сериозно съдействие. Всичко трябва да стане във възможно най-кратък срок.
— Ще се постарая. Какво искаш от мен?
— Да свикаш лично доброволците в Приена и да пратиш вест до всички градове от Халикарнас до Сарди с призив и те да вдигнат на крак местните въоръжени сили. Искам да ми намериш възможно най-голям брой войници за възможно най-кратко време. Четири легиона заедно със старите си офицери. Сборен пункт ще бъде Магнезия на Меандър след осем дни.
Лицето на Мемнон светна.
— Управителят най-после се е решил да действа!
— О, да — отговори Цезар. — Назначи ме за началник на азиатските доброволци, но за нещастие не може да отдели друг римски офицер да ми помага. Това означава, Мемноне, че Римска Азия трябва да се бори сама за защитата си, вместо да чака както обикновено римските легиони да оберат всички лаври.
— Не и преди да са ги заслужили!
— И аз се чувствам като теб. Добрите местни доброволки, обучени и въоръжени по римски образец, винаги са били подценявани. Но след това, което ще направим двамата с теб, смятам, че никой повече няма да мисли така.
— С кого ще се бием? — попита Мемнон.
— С някакъв понтийски генерал на име Евмах и с един испански изменник на име Марк Марий — няма нищо общо с великия Гай Марий — побърза да излъже Цезар, да не би да уплаши азиатските милиции с името на покойния пълководец.
И така, Мемнон се зае да събира азиатските доброволци, без да се сети дори да изиска от Цезар някакъв документ. В интерес на истината етнархът дори не се сети да поразпита кой е този Цезар и в качеството си на какъв идва да събира войска. Когато Цезар даваше нареждания, никой не смееше да му задава въпроси.
Същата вечер, след като се прибра в квартирата си в дома на Мемнон, Цезар поговори с Бургунд.
— Този път няма да си заедно с мен, стари приятелю. — И няма нужда да ме убеждаваш, че Кардикса няма да ти проговори, ако не си навсякъде с мен. Искам от теб нещо много по-важно от това да зяпаш отстрани сражения, в които не участваш поради липсата на римска бойна подготовка. Искам да заминеш за Анкира и да потърсиш Дейотар.
— Галатският вожд — кимна в разбиране Бургунд, — спомням си го.
— А и той би трябвало да си те спомня. Дори сред келтите от Галатия няма такива мъжаги като теб. Сигурен съм, че Дейотар знае много повече от мен за действията на Евмах и Марк Марий. Не те пращам просто да му занесеш предупреждение. Искам да му съобщиш, че организирам армия от азиатски доброволци и че смятам да подмамя понтийската армия някъде из долината на Меандър. Ще се постарая да хвана врага в капан. Ако успея, ще трябва да отстъпят обратно във Фригия, за да се прегрупират, и чак тогава ще ударят пак. Искам да кажеш на Дейотар, че най-добрият момент да си отмъсти на понтийците ще бъда, ако изненада армията на Евмах, докато се прегрупира на територията на Фригия. С други думи, кажи му, че искам да действа съвместно с мен. Ако аз си свърша добре работата в Римска Азия, а той — във Фригия, нито Азия, нито Галатия ще бъдат завладени от Понт тази година.
— А как да пътувам дотам, Цезаре? Искам да кажа, на какво трябва да приличам?
— Мисля, че трябва да приличаш на божествен воин. Сложи си златната броня, която Гай Марий ти даде, купи си някакви шарени пера, каквито намериш на пазара, и ги завтъкни в предпазителя на шлема си. По пътя ще ревеш германски песни. Ако случайно срещнеш понтийски войници, мини напряко през редиците им, все едно не ги забелязваш. Оттук до Галатия, ти ще си олицетворението на ужаса от войната.
— А след като се видя с Дейотар?
— Ще се върнеш при мен по долината на Меандър.
Стоте хиляди понтийски войници, които пролетта бяха тръгнали на поход от Зела под командването на Евмах и Марк Марий, имаха заповед да нахлуят Римска Азия от югоизток. Това беше крайната им цел, но при условие, че се налагаше да минат през Фригия, а най-преките маршрути за там минаваха през Галатия, преди всичко останало трябваше да се проправи път през Галатия. А Митридат не беше сигурен дали това ще е лесно. Откакто преди трийсет години беше изклал всички келтски вождове на пиршеството, което уж беше дал в тяхна чест, в Галатия бяха отрасли ново поколение водачи, които макар и мълчаливо подкопаваха основите на понтийското владичество. В крайна сметка налагаше се Митридат да вземе мерки и срещу тях, но за това щеше да изчака, докато всичко друго си дойде по местата. Най-добрите войници от огромната си армия беше оставил за самия себе си, затова войската на Евмах и Марк Марий не беше добре обучена и тактически подготвена. Един поход по течението на Меандър срещу лишените от всякаква организация гръцки полиси щеше да закали духа на войниците и да им вдъхне нужното самочувствие.
Като следствие от тези си разсъждения царят на Понт държа Евмах и Марк Марий при себе си буквално до последния момент и двете армии заедно нахлуха в Пафлагония. Митридат се поздравяваше за нечуваното си превъзходство — не само в численост на войската, но и в материална подкрепа за нея, — с което започваше войната срещу римляните. В понтийските хамбари бяха натрупани два милиона медимни жито, а от една медимна можеха да се месят по два половинкилограмови хляба в продължение на цял месец. Излизаше, че само житото му можеше да гарантира прехраната на цялата му половинмилионна войска, заедно с мирното население в Понт и окупираните територии за срок от няколко години занапред. Затова дори не се замисляше за стоте хиляди излишни войници, които водеше със себе си в Пафлагония. На него определено му убягваха подробностите около пренасянето на огромните количества жито и други храни от складовете в Понт: това беше грижа на неговите подчинени, на които пък не оставаше друго, освен да размахват пръчки, за да поддържат добро темпо при пренасянето на храните. В действителност подчинените му нито имаха опит, нито се радваха на въображение, за да вършат работата на така наречения „префектус фабрум“ при римляните; да не говорим, че никой римски пълководец дори не би помислил да предприема
