далечен поход с повече от десет легиона войска.
Като следствие от всички тези неясноти и неуредици в деня, когато Евмах и Марк Марий трябваше да отделят своите сто хиляди войници от останалите триста хиляди на Митридат, запасите вече бяха изтънели до такава степен, че царят се видя принуден да изпрати дълги колони войници обратно по криволичещите пътеки, за да помогнат на каруците да минат през калта, а когато това беше невъзможно — да нарамят товара на собствения си гръб. Това пък от своя страна означаваше, че един съществен дял от понтийската армия е достатъчно изтощен от тежкия физически труд, за да не бъде боеспособен. Флотата носела постоянни запаси от храна на обсадената Ираклея, доложиха съгледвачите на царя; веднъж да влезе в Ираклея, и всичко щяло да си дойде на мястото.
И все пак Ираклея беше малка утеха за Евмах и Марк Марий, които изоставиха главните сили далеч преди града и се насочиха на юг през долината на река Билей. Оттам трябваше да прехвърлят някаква планина и да продължат по течението на Сангарий. Намираха се в най-плодородните краища на Витиния и можеха спокойно да заситят глада си за сметка на беззащитните земеделци. За лош късмет обработваемите земи свършиха и изведнъж стоте хиляди войници се оказаха сред гъсти горски масиви, между които само тук-там имаше разчистени поля и работещи стопанства.
Най-накрая Евмах и Марк Марий се разделиха — принуди ги не друго, а невъзможността да изхранват заедно огромната си армия.
— Няма да ти трябва цялата тази войска да се справиш с някакви си азиатски гърци — обясняваше Марк Марий на Евмах, — а най-малко ще ти е нужна конница. Затова аз ще остана по бреговете на река Тембрис заедно с част от обоза и цялата конница. Ще съберем реколтата, ще съберем фураж за конете и ще чакаме вести от теб. Бъди така добър да се върнеш преди настъпването на зимата. И най-добре използвай населението на Римска Азия за транспортирането на хранителните запаси. От долината на Тембрис до земите на галатите-толистобоги разстоянието не е голямо, затова напролет ще нападнем и тях и ще ги унищожим. А това ще ни осигури нужните количества храна за догодина.
— Не мисля, че братовчед ми, царят, ще се почувства горд, ако те чуе как гледаш на великото му начинание като на обикновен грабеж на хранителни продукти — отбеляза Евмах. Нито се беше обидил на Марий, нито го гледаше отвисоко, просто до такава степен се страхуваше от Митридат, че не можа да се сдържи.
— Братовчед ти, царят, се нуждае от обучение в римска тактика. Ако я беше получил още навремето, щеше да знае колко е трудно да се изхранва такава голяма армия далеч от изходните пунктове — отвърна му невъзмутимо Марк Марий. — Бях пратен да ви науча как да водите война в тила на врага, как да правите засади и внезапни нападения над селата. Вместо това ми връчихте една армия и ме направихте генерал. Аз не съм специалист в командването на големи армии, но поне притежавам трезв разсъдък. Именно трезвият разсъдък ми подсказва, че от една подобна армия поне половината трябва да се настани някъде, където има плодородна земя, с други думи, край река. Ако царят се разсърди, че говоря само за храна, толкова по-зле за нас!
Докато Марк Марий си намери къде да разположи войската си, двамата изгубиха още време, защото Евмах отказваше да потегли към егейското крайбрежие, преди да е сигурен, че ще успее да намери лагера на Марий. Едва в началото на септември понтиецът прекоси планините Диндимос начело на около петдесет хиляди пехотинци и пое по Долината на един от притоците на Меандър. Разбира се, че колкото по-надолу в долината слизаха войниците, толкова повече обработваеми земи откриваха — допълнителен стимул походът да свърши едва когато всички тези плодородни райони станат владение на Митридат Понтийски.
Понеже повечето големи градове се намираха от южната страна на Меандър, Евмах умишлено подкара войската по добре поддържания павиран път за Триполи, който се намираше на северния бряг. След като обеща на войниците, че ще имат право да грабят, колкото пожелаят, след завземането на Римска Азия, Евмах подмина отдалеч Ниса — първия голям град, който стоеше на пътя им, и продължи по течението на реката към Трали. Не беше възможно армията да не се разделя никъде по пътя, защото трябваше да се събира храна, а понякога някое голямо стадо вакли овци или угоени гъски можеше до такава степен да повлияе на войнишката дисциплина, че цели дружини да хукнат да гонят невинните животинки. Понтийците се оказаха упорити хора и бяха готови да тичат с часове по баирите.
В интерес на истината бавното придвижване на понтийската армия из беззащитните области на Мала Азия се превърна в същинско празненство. Евмах пращаше напред съгледвачи, които му долагаха два пъти на ден една и съща новина — насреща не се виждаше враг. Това той си обясни с пълната неподготвеност на римляните да посрещнат нападение от югоизток. Всички римски легиони (дори тези, които трябваше да бранят Киликия) бяха съсредоточени около Пергам, за да пазят скъпоценната персона на управителя; това го знаеше всеки понтийски пълководец, а Марк Марий го беше потвърдил, изпращайки свои съгледвачи в долината на Кайкос.
Евмах беше придобил толкова приятно усещане за непобедимост, че когато един ден съгледвачите му не се върнаха, той дори не се разтревожи. Армията му се намираше по-близо до Трали, отколкото до Ниса, живописните гънки на речната долина, заради които водите на Меандър изписваха такива сложни завои, се бяха обагрили в наситено златно от натежалите житни класове. Евмах даде заповед войската да се приготви за нощуване. Никой не мислеше да се вдигат укрепления, никой дори не смяташе за необходимо войската да се събира на лагер; войниците безгрижно се настаняваха, където намерят за добре, пръскаха се из цялата долина, палеха буйни огньове и вдигаха глъч, която се чуваше от километри.
Беше паднал здрач, когато от сенките на дърветата изникнаха четирите легиона азиатски доброволци, построени в бойни карета. Врагът налетя на седналите да вечерят понтийци и ги подложи на жестоко клане. Макар като численост да превъзхождаха двойно азиатските гърци, понтийците бяха сварени неподготвени и не можаха да организират никаква съпротива.
При атаката на Цезар Евмах се намираше в далечния край на лагера и тъй като имаше коне под ръка, успя да избяга заедно с повечето си офицери. Зарязал войската си, той хукна да се спасява при Марк Марий и неговата армия в долината на Тембрис.
Но късметът тази година обръщаше гръб на Митридат. Евмах пристигна в лагера на Тембрис точно навреме, за да види как Дейотар начело на галатите тестобоги атакуват Марк Марий с неговите петдесет хиляди войници. Сражението се реши най-вече от конницата, но така и не се стигна до продължителен сблъсък; Митридат разчиташе най-вече на сармати и скити, но те бяха свикнали с безкрайните пространства на степите и трудно се разгръщаха из тесните планински долини, докато галатите бяха у дома си. Хиляди понтийски конници бяха избити.
През декември остатъците от фригийската армия начело с Евмах се прибраха в Зела, докато самият Марк Марий отиде да разговаря с Митридат. Предпочиташе лично да обясни на царя какво се е случило, вместо да се мъчи с подробни доклади.
Азиатските милиции тържествуваха, а заедно с тях всички жители на градовете по Меандър. Празнуването на голямата победа продължи няколко дни.
Преди битката Цезар бе държал реч пред армията и изрично бе подчертал, че Римска Азия защитава самата себе си, че Рим е твърде далеч и римските управници не са в състояние да помогнат на провинцията, че за пръв път в своята история малоазийските гърци трябва сами да защитават свободата си. Цезар говореше на местния гръцки диалект, което допълнително повдигна патриотизма на войниците. В крайна сметка двайсетте хиляди доброволци от Лидия и Кария бяха така въодушевени, че победата им се видя прекалено лесна. В продължение на трийсет дни Цезар ги беше учил на дисциплина, беше им внушавал чувство на гордост и едновременно с това на отговорност и резултатите се оказваха дори по-добри, отколкото се беше надявал в началото.
— Тази година повече понтийски войски няма да видите — сподели Цезар пред Мемнон по време на празничното пиршество, което жителите на Трали дадоха два дни след разгрома на Евмах. — Но догодина могат пак да дойдат. Зависи единствено от жителите на Римска Азия, дали ще успеят да организират своята отбрана. Предполагам, че Рим ще бъде до такава степен зает с бойни действия по другите фронтове, та няма да намери и един излишен пълководец, да не говорим легион, за Азия. Но сега знаете, че можете и сами да се защитавате.
— И това дължим единствено на теб, Цезаре — каза Мемнон.
— Глупости! Това, от което имахте нужда, беше просто някой да ви даде началния тласък. Мой късмет
