му беше кампаниец, от земите край Везувий. Преди години, по времето на Съюзническата война, бащата се беше възползвал от
Детето беше расло в типична селска среда, затова никой не можеше да си обясни вродената му страст към военното дело. И все пак тя бе тъй очевидна, че баща му не се изненада, когато едва навършил седемнайсет, синът му се записа в легионите. Бащата беше човек с връзки и успя да му осигури място на кадет в легиона, който Марк Лициний Крас набираше за Сула, когато бъдещият диктатор стъпваше на италийска земя и се готвеше да срази Папирий Карбон.
Момчето се разви неимоверно много в армията и още в първите месеци на службата се отличи в сраженията. Не беше навършил още осемнайсет, когато качествата му отвориха път към старите сулански легиони — там, където всички бяха опитни ветерани. Съвсем скоро след това младежът беше повишен в чин военен трибун. След края на последния поход в Етрурия му беше предложено да напусне армията, но той предпочете да се прехвърли под командването на Гай Косконий, който заминаваше да се бие срещу далматинските племена в Илирик.
В началото Илирик му се стори място тъкмо за човек с неговите качества. Той се опияняваше от кървавите победи и трупаше едно след друго отличия, които едва се побираха на гърдите му. Но един ден Косконий се озова под стените на непристъпна крепост и се наложи да я обсажда в продължение на цели две години: пристанището Салона така и не желаеше да се предаде на римляните. Момчето, което вече беше възмъжало, скучаеше под стените на Салона и започна да се убеждава, че само си губи времето. Беше направил своя житейски избор — да се превърне в човек на войната,
Поиска да бъде прехвърлен в Испания, защото (както беше и с много други негови другари) мисълта за подвизите на Серторий не му даваше покой. За съжаление легатът, който командваше легиона му, не го обичаше и му отказа. Скуката го влудяваше, затова подаде втора молба да го прехвърлят в Испания. След като и втория път му беше отказано, започна да нарушава устава, бягаше от лагера без разрешение. Но когато Салона се предаде, а пълководецът Косконий и управителят на Македония Гай Скрибоний Курион започнаха съвместни действия срещу дарданите, лошата дисциплина беше забравена. Военната активност възвърна предишния боен дух на младия офицер, който отново се чувстваше като риба във вода.
Случи се обаче един инцидент, който беше окачествен като бунт и доведе младежа до неочаквано падение — оказа се, че легатът не само не го обичал, но бил негов заклет враг. Младежът беше извикан пред военния съд на Косконий, където беше признат за виновен в опит за бунт. Ако беше от спомагателните части или пък не се ползваше с римско гражданство, щяха да го осъдят на бой с камшик и смърт. Но понеже беше римски гражданин, при това младши военен трибун с многобройни бойни отличия, предложиха му две възможности. И при двете щеше да изгуби гражданството си, но при първата щеше да бъде бит с камшик, след което беше свободен да върви, където иска, само не и в Италия, при втората — трябваше да стане гладиатор. По разбираеми причини той избра гладиаторството. По този начин поне щеше да се прибере в родината си. Роден в Кампания, осъденият знаеше много неща за гладиаторите и техния занаят: всички гладиаторски школи се намираха в Капуа.
Заедно с още седем души, съдени като него за войнишки бунт, и пак като него избрали гладиаторската кариера, той беше поет от някакъв търговец и пратен на търг в Капуа. Никой обаче нямаше интерес да напомня за отнетото си римско гражданство. Баща му и брат му не се вълнуваха от гладиаторските битки и никога не стъпваха на подобни представления; така той щеше да живее близо до родния си дом, без никога в семейството му да разберат какво го е сполетяло. Затова си избра боен псевдоним, който трябваше да е кратък, характерен и войнствено звучащ. Прекръсти се на Спартак. И се закани, че ще стане известен гладиатор, ще го канят на игри от единия до другия край на Италия, докато се превърне в героя на цяла Капуа и всички момичета ще лудеят по него.
На капуанския пазар Спартак беше продаден на управника, така наречения ланиста, на известна гладиаторска школа, чийто истински собственик беше сенаторът и някогашен цензор Луций Марций Филип. На вид Спартак отговаряше на всички изисквания на занаята — беше висок, имаше великолепно оформени прасци, бедра, гръдни мускули, рамене и ръце, дебел като на бик врат, потъмняла от слънцето кожа, прошарена тук-там от белези; освен това беше красавец, със светли коси и сиви очи, а властната му походка излъчваше вроден аристократизъм. Ланистата, който беше платил от името на Луций Филип сто хиляди сестерции за Спартак (самият Филип не присъстваше на сделката — той през живота си не се беше срещал с петстотинте гладиатори, които притежаваше или наемаше от други собственици), от пръв поглед реши, че Спартак е роден за гладиатор. Филип нищо нямаше да изгуби.
По онова време гладиаторите се обучаваха само в два бойни стила — тракийския и галския. Ланистата дълго време се чудеше на кой от двата стила Спартак да започне обучението си; обикновено отговорът идваше с физиката на гладиатора, но той беше идеален във всяко едно отношение, така че можеше да бъде и едното, и другото. И все пак галите отнасяха по-често рани, оставаха с големи белези, пък и рискът да бъдат осакатени за цял живот беше малко по-висок, отколкото при траките. При огромната цена, която беше платил, ланистата не искаше да предизвиква съдбата; Спартак щеше да бъде тракиец. Колкото по-красив и запазен останеше, толкова повече интерес щеше да предизвика и с времето цената му само щеше да се качва. На вид Спартак приличаше на истински благородник, главата му трябваше да се вижда от всички. А траките не носеха шлемове на арената.
Обучението започна. Ланистата беше предпазлив човек, затова искаше да се увери, че физическото състояние на Спартак отговаря на външния му вид. Едва след това му поръча доспехи — със сребърен обков и златни орнаменти. Спартак щеше да носи на арената аленочервена дреха, прихваната на кръста с широк, черен кожен колан. Въоръжението му представляваше извит меч, каквито използваха в тракийската конница. Краката му се пазеха от стоманени наколенници, които за съжаление забавяха движенията му. Това означаваше, че тракът трябва да е по-разсъдлив и съобразителен от своя противник — гала, който имаше по-голяма свобода на действие. На дясната си ръка Спартак носеше кожен ръкав, който беше обшит с метални пластини и беше вързан с ремъци през врата и гърдите му. Последният елемент от снаряжението му беше малкият кръгъл щит.
Всичко тръгна като по вода за Спартак. Разбира се, трябваше да пази тайнствено мълчание (другарите му от Илирик се бяха разделили с него още в Аквилея), защото не искаше да се издаде със спомени от войската, а сведенията, които аквилейският търговец бе написал за него, бяха съвсем оскъдни. Но Спартак говореше латински с кампанийски акцент, както и гръцки пак с кампанийски акцент, беше що-годе грамотен и се държеше като в армията. Всичко това започна да смущава ланистата, който надушваше неприятности. Спартак беше твърде несдържан и агресивен, на тренировка дори с дървен меч и кожен щит в ръка ставаше опасен за другите. Това, че строши ръката на друг гладиатор, може да е било и грешка, но когато извади от строя за много месеци наред петима „доктори“ един след друг, ланистата не се сдържа и привика Спартак при себе си.
— Виж какво — започна той да му обяснява, без да се горещи, — ти трябва да свикнеш да гледаш на гладиаторския бой като на игра, а не двубой на живот и смърт. Задачата ти е да забавляваш зрителя! Етруските са измислили тази игра преди хиляда години и тя се е запазила през всичкото това време като почтено забавление и изтънчено изкуство. Никъде другаде извън Италия няма гладиатори. Някоя важна особа умира и роднините му организират в негова чест игри — не като онези, които Ахил провежда в памет на Патрокъл — бягане, скачане и борба, а с оръжие в ръка. И все пак това си остават
Русокосият исполин го слушаше, без да издава с нищо чувствата си. Ланистата обаче забеляза, че пръстите на дясната му ръка играят, сякаш искат да докопат дръжката на меча.
— Ти изобщо слушаш ли ме, Спартак?
— Да, ланиста.
— Докторът е твой треньор и учител, а не враг. Имай предвид, че добри доктори няма да намериш лесно! Заради тебе в момента разполагам с петима доктори по-малко, отколкото преди месец, а няма откъде да им намеря пълноценни заместници. Е, вярно е, хората ще оживеят, но двама от тях никога повече няма да практикуват професията! Спартак, ти нямаш срещу себе си врагове на Рим, затова и целта на играта не е
