осемте затворници можеха да проведат оживен разговор.
Въпреки огромните препятствия, които старателният Бациат беше създал на своите възпитаници да поддържат какъвто и да е контакт, след дванайсет месеца, прекарани в школата, Спартак беше сред най- уважаваните ветерани сред гладиаторите и беше оплел в конците на сложен заговор всички свои другари по съдба. След една година престой той вече познаваше всички във Вила Бациатус, знаеше и как да поддържа ежедневни връзки с хора, които по правило трябва да вижда веднъж на няколко месеца. Ако Бациат се бе потрудил да създаде сложна плетеница от всякакви графици, за да не позволи на гладиатори и курви да общува помежду си, то Спартак от своя страна беше създал не по-малко сложна плетеница от връзки между същите тези гладиатори и курви, така че сведенията и идеите се разнасяха сравнително лесно между килиите. Всеки имаше право да изрази собствено мнение и да предложи нещо друго. В интерес на истината усложнената система на общуване спаси гладиаторите от излишни сблъсъци помежду им, а Спартак нямаше защо да се бои от съперници кой да застане начело на бунта.
Още в началото на лятото беше започнал да проверява настроенията и към края на горещия сезон планът му за действие беше напълно готов. Всички гладиатори без изключение бяха дали съгласието си в случай, че Спартак измисли начин за бягство, да участват в авантюрата. Курвите, на които Спартак особено разчиташе, щяха да помагат.
Сред гладиаторите имаше други двама римски дезертьори, чийто военен опит и чувство за дисциплина бяха кажи-речи равни на Спартаковите. След много задочни разговори с този и онзи той ги беше назначил за свои помощници. Двамата се биеха като гали на арената. Единият беше възприел псевдонима Крикс, другият — Еномай. Публиката не обичаше да чува латински имена — това й напомняше, че повечето гладиатори са низвергнати римски граждани. По волята на случайността Крикс и Еномай се намираха заедно със Спартак в групата от Ларин. Това позволи на Спартак да насрочи деня за действие по-рано, отколкото беше очаквал.
Щяха да действат осем дни след завръщането си от Ларин, независимо от броя на гладиаторите, намиращи се по това време в школата. Тъй като това беше точно след пазарния ден, навярно повечето гладиатори щяха да са на разположение. Септември месец Бациат съкращаваше участията на хората си, за да си вземе заслужена почивка и да навести Филип в Рим.
Тракийската жрица се беше превърнала в най-горещата поддръжница на Спартак. След като всички дадоха съгласието си със заговора, сред гладиаторите се наложи правилото, ако Алузо трябваше да легне с мъж от килията на Спартак, така да се наредят нещата, че да прекарат нощта в едно легло. Само с шепнене и знаци Спартак и Алузо бяха обсъдили всички подробности около плана за бягство, стараейки се да не подминат нито една възможност. Алузо обеща, че с помощта на курвите ще поддържа желанието за действие у мъжете. Робините се заеха да крадат кухненски прибори — правеха го толкова планомерно, че когато липсите се разкриха и Бациат набеди един от готвачите, никой дори не помисли, че случката предвещава бунт. Инструментите бяха няколко — сатър, ножче, връзка здраво конопено въже, стъклен буркан, който беше натрошен на парчета, и кука за месо. Скромни придобивки, но напълно достатъчни за осем души — гладиатори. Оръжията се криеха в женските килии, които курвите сами си чистеха. Но в нощта преди бягството жените, които трябваше да навестят килията на Спартак, носеха под оскъдното си облекло всеки един от инструментите. Алузо не беше сред тях.
Зазори се. Осемте излязоха на двора, за да закусват. Бяха полуголи, но под препаската си всеки носеше парче въже с дължина около метър. Пазачът с лъка, докторът и двамата бивши гладиатори, които сега надзираваха дворовете, бяха удушени толкова светкавично, че вратата на килията остана да зее отворена. Спартак и другите седем гладиатори грабнаха скритите под възглавниците оръжия и преди някой да е разбрал за инцидента, плъзнаха по коридора, отваряйки килиите с ключа, отнет от пазача. Спартак и другите действаха еднакво ефективно и бързо обезвреждаха всички пазачи в килията.
Никой не изрече и дума, никой не издаде дори стон. Спартак и останалите гладиатори бяха завзели всички килии и празните дворни пространства пред тях. Някои от убитите пазачи носеха ключове, които позволиха на бегълците да отключат още много от безбройните врати в школата. С всяка минута седемдесетте гладиатори, които се намираха в този паметен ден във Вила Бациатус, се приближаваха все повече и повече към заветните външни стени. Обсадиха дървената барака, в която се пазеха брадвите и другите сечива за около минута и без никакво суетене всички инструменти бяха разпределени. Сега се усети другото слабо място в системата на Бациат — именно дебелите вътрешни стени не позволяваха на пазачите от външните помещения да разберат какво се случва във вътрешните. Бациат не се беше сетил навреме да построи наблюдателни кули и да следи постоянно какво става из цялата школа.
Охраната даде тревога едва когато бегълците нахлуха в кухните, но вече беше късно. Гладиаторите се въоръжиха, с каквито остри предмети намериха, а готварските съдове използваха вместо щитове да се пазят от стрелите. Един по един пазачите бяха ликвидирани, докато най-накрая в ръцете на бегълците попадна самият Бациат. Той трябваше да замине на почивка предния ден, но някакво несъответствие в деловодната му книга го беше накарало да остане. Мъжете не бързаха да го убият — бяха се споразумели да го оставят на жените, които с огромно удоволствие го разкъсаха на парчета. Алузо лично му изяде сърцето.
Докато слънцето изгрее, Спартак и шейсет и деветимата му съмишленици бяха завладели Вила Бациатус. Оръжието беше извадено от складовете, във всяка кола бяха впрегнати волове и мулета. Каруците бяха натоварени с хранителните запаси от кухните, както и с всички излишни оръжия. Портите бяха широко отворени и малката дружина пое по пътя на свободата.
Спартак отдавна познаваше Кампания, затова беше решил какво ще правят и след като излязат от школата. Вила Бациат се намираше извън пределите на Капуа, на около десет километра по посока на Нола. Спартак насочи конвоя към Нола. Недалеч от школата се натъкнаха на някакъв друг конвой от търговци и го нападнаха — без друга причина, освен да не оставят живи хора, които да издадат накъде са побягнали. За всеобща радост товарът на каруците се оказа оръжие и доспехи, носени за някоя от другите гладиаторски школи. Бегълците разполагаха с повече оръжие, отколкото можеха сами да носят.
Скоро малкият керван се отби встрани от главния път и пое по самотна пътека в посока юг-югозапад, към вулкана Везувий.
Облечен в ризницата на един от убитите лъконосци, с тракийския меч в ръка, Алузо яздеше заедно със Спартак начело на колоната. Беше се измила от кръвта на Бациат, но продължаваше да ближе пръсти като доволна котка при мисълта как е изяла сърцето на негодника.
— Приличаш ми на Минерва — усмихна се Спартак; така и не виждаше защо да съди Алузо за начина, по който беше постъпила с Бациат.
— За пръв път от десет години се чувствам като самата себе си — отговори тя и разклати голямата кожена торба, която висеше на колана й; беше взела главата на Бациат със себе си, за да му изстърже мозъка и да превърне черепа на чаша, каквато беше практиката в родното й племе.
— Ако нямаш нищо против, отсега нататък ще бъдеш само моя жена.
— Няма да имам нищо против, ако стана член на бойния съвет.
Говореха си на гръцки, тъй като Алузо не знаеше латински. Без да са изпитвали страст един към друг, те отдавна се бяха опознали и разговаряха свободно, все едно бяха отраснали заедно, опиянени от най- голямото удоволствие на земята — усещането, че се движиш свободен, че не те задържат повече окови и решетки.
Везувий се различаваше от всички останали върхове в Италия. Издигаше се самотен над хълмистата равнина на Кампания недалеч от бреговете на залива Кратер. Склоновете му в подножието бяха полегати и гладки, бяха засадени с лозя, овощни зеленчукови градини и дори ниви с жито. Почвеният слой беше дебел, земята беше плодородна. Над първите хиляда метра планинските склонове изведнъж се устремяваха почти отвесно нагоре и до самия връх, подобен на крепостна кула, бяха осеяни с камъни и тук-там с някое жизнено дърво, което се вкопчваше с корените си за канарите. Но по високите части на планината нито хора живееха, нито някой можеше да обработва земята.
Спартак познаваше всяка педя от планината. Нивите на баща му се намираха по западните й склонове, затова двамата с брат си бяха прекарали детството си из скалистите зъбери по върха. Затова сега водачът на бегълците водеше уверено останалите нагоре по склона, докато стигнаха голямата кръгла котловина, която като чаша разсичаше северните склонове. Стените на котловината бяха стръмни и прибирането на волските каруци изискваше огромни усилия, но земята беше покрита с гъста трева, а и пространството можеше да побере много повече народ от спътниците на Спартак. Скалите бяха обагрени в жълто от
