Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

да унищожиш противника. Хората се тълпят по трибуните, за да наблюдават спортно състезание — физически упражнения на ловкост и умение, на фехтовка и борба, на хитрост и бързина. Публиката изпитва достатъчно силни емоции при вида на неизбежните рани, никой не иска да гледа саморазправа и убийства… Или сечене на крайници! Хората са дошли да гледат спортна надпревара. Спорт, Спартак, просто спорт! Атлетическо състезание. Ако публиката искаше да гледа как гладиаторите се избиват и осакатяват, щеше да отиде да гледа битки на бойното поле — боговете само знаят колко битки са се провели на кампанийска земя през последните години! — Ланистата млъкна и отново го изгледа. — Разбра ли какво искам да ти кажа?

— Да, ланиста — отговори Спартак.

— Тогава върви да тренираш. Ако толкова напираш от енергия, дървените тренажори са за тази цел — бий тях! Следящия път, когато се биеш с доктор, мисли си не как да му строшиш кокалите, а как да изписваш изящни движения с меча!

Спартак беше достатъчно интелигентен и схвана лесно какво точно му обясняваше уредникът на школата. След този разговор лека-полека се приспособи към правилата на гладиаторската игра и дори усети предизвикателството на това да се дуелираш с противник, без да го нараняваш. Настръхналите от страх доктори срещу него се успокоиха — ученикът им нямаше да ги остави инвалиди, вместо това щеше да се научи като тях да подлъгва противника и да забавлява тълпата с ловките си движения. Самият ланиста не изпускаше Спартак дълго време от очи, защото се съмняваше, че толкова лесно ще се отърве от кръвожадния си нрав. Ала най-накрая, след шест месеца се престраши да го включи в една от петте схватки, които организира някой от знатната фамилия на Гута в Капуа. Понеже зрелището беше в града, ланистата можеше лично да присъства на игрите и да види с очите си как Спартак се проявява на арената.

Галът, който щеше да се бие със Спартак (двамата излязоха трети поред), беше достоен противник — малко по-висок, със също така добре сложено тяло. Галът беше въоръжен с дълъг, леко извит щит и прав, двуостър меч. Най-голямо впечатление правеше сребърният му шлем с източените предпазители за лицето и врата; вместо обичайното перо от шлема стърчеше метална рибка.

Спартак не само не познаваше човека пред себе си, но и никога не го беше виждал преди това. В огромна школа като тази на Филип гладиаторите се запознаят само с докторите, ланистата и колегите си, с които са на един етап от обучението. И все пак някой беше предупредил Спартак, че има срещу себе си опитен боец, участник в четиринайсет схватки и голям любимец на зрителите в Капуа, където най-често се изявяваше.

В началото всичко се развиваше добре за Спартак, който бавно изписваше кръгове, но все пак държеше противника на разстояние. При вида на херкулесовата му физика и привлекателното му лице, много жени от трибуните се влюбиха в него и започнаха да му пращат въздушни целувки. Но тъй като управителят на школата не позволяваше на гладиаторите контакти с жени, преди да са се отличили на арената, въздушните целувки нарушиха концентрацията на Спартак, който изпусна гала от поглед. От невнимание Спартак вдигна малкия си щит твърде високо, при което галът се шмугна като змиорка и рани бедрото му с меча си.

Това беше краят на двубоя, както и краят на самия гал. Всичко се разигра толкова бързо, че зрителите почти не разбраха какво става. Спартак се извъртя и стовари извития си меч върху врата на противника си. Острието разсече прешлените и главата на гала увисна на една страна. Изпълнените с ужас очи на убития все още мигаха, докато устата му сякаш на свой ред пращаше въздушна целувка на убиеца. Разнесоха се писъци и крясъци и мнозина хукнаха да се спасяват, преди да се изповръщат на място.

Спартак беше отведен в служебните помещения.

— Това беше! — отсече ланистата. — От теб никога няма да излезе гладиатор!

— Но той ме рани! — оправда се Спартак.

Но управителят на школата поклати глава.

— Как може толкова интелигентен човек да бъде такъв глупак! — чудеше се той. — Глупак, кръгъл глупак! С тази фигура и с тези природни дадености ти можеше да се превърнеш в най-популярния гладиатор в цяла Италия. Щеше да си създадеш професионална кариера, аз щяха да си спечеля благословията на Луций Марций, който щеше да натрупа големите печалби. Но ти просто не си за този занаят, Спартак, защото си глупак! Умник и глупак едновременно! Напускаш още днес.

— И къде ще отида? — попита разгневен той. — Трябва да си отслужа годините като гладиатор!

— О, за това не се тревожи — успокои го ланистата. — Ще си ги отслужиш, но не тук. Луций Марций притежава още една школа в Капуа, затова ще продължиш в нея. Малко уютно заведение с около сто души гладиатори, десетина доктори и най-известния ланиста в цяла Италия. Казва се Гней Корнелий Лентул Бациат. Известен е като Бациат Варварина. Той е родом от Илирик. След месеците, които прекара при мен, Спартак, Бациат ще ти се стори като кошмар.

— Ще се справя — заяви той.

Призори на другия ден докараха затворена кола, извадиха го от килията, където беше прекарал нощта, и го натикаха вътре. Щом хлопнаха и залостиха вратичката зад гърба му, Спартак си даде сметка, че се намира в голям дървен сандък — дори с кочияша можеше да разговаря единствено през пролуките между дъските. Беше затворник и дори нямаше право да знае къде го водят! Затворник! За роден римлянин като него мисълта за отнетата свобода беше толкова чужда и непоносима, че докато колата стигне школата на Лентул Бациат, Спартак беше изпаднал в несвяст от блъскане с глава по дъските.

Това се беше случило преди година. Двайсет и пет години беше навършил в първата школа, но двайсет и шестия — между стените на школата, която другарите му наричаха Вила Бациатус. Списъците й обикновено включваха сто души — петдесет траки и петдесет гали. За Бациат хората нямаха имена. Всички бяха преместени от друга школа заради едно или друго прегрешение — най-често насилие или опит за бунт. Животът им напомняше този на робите в мините с тази разлика, че във Вила Бациатус не ги държаха оковани във вериги, а иначе ги хранеха добре, настаняваха си в удобни легла и дори им намираха жени.

Обаче гладиаторите живееха като роби. Всеки си даваше сметка, че няма да излезе жив от вилата, дори да не загине на арената; който доживееше оттеглянето от активна дейност, биваше назначен за доктор или прислужник. Срещу това не получаваше никакви пари, а боевете бяха толкова често един след друг, че дори не оставаше време раните от предишната схватка да зараснат. Бациат винаги имаше да изпълнява спешни поръчки, а го търсеха, защото поддържаше най-ниските цени в Италия. Всеки, който разполагаше с няколко излишни сестерции, можеше да почете паметта на покойния си роднина с гладиаторски борби. И понеже клиентите в Капуа бяха достатъчно, гладиаторите на Бациат рядко напускаха града.

Бягството от Вила Бациатус беше практически невъзможно. Вътрешността на сградата беше разделена на огромен брой отделни помещения, оградени с множество решетки. Пък и гладиаторите се движеха само из помещенията, които не бяха в непосредствено съседство с високите външни стени. Да избягаш, докато си вън от школата (покрай някоя от многото схватки из града или вън от него), беше също невъзможно. Всеки гладиатор пътуваше окован във вериги в затворена отвсякъде затворническа кола. Щом слезеше от колата, веднага беше наобиколен от въоръжени с лъкове пазачи, които държаха пръсти на тетивата. Освобождаваха го от веригите едва когато идеше ред за неговото излизане на арената. А и тогава хората с лъковете не го изпускаха от очи.

Всичко това коренно се различаваше от живота, който водеше обикновеният гладиатор. Той беше свободен да се движи из школата на воля, грижеха се за него, хранеха го, даваха му време за почивка, а пък около него винаги щеше да се навърти някоя лудо влюбена жена. При това легионерът знаеше, че с времето ще натрупа достатъчно пари и рано или късно ще си купи собствен имот. Срещу всичко това от него се изискваше да участва в не повече от пет-шест въоръжени схватки на година, а след пет години служба — или всичко на всичко трийсетина схватки — се оттегляше. Случваше се понякога свободни люде по свой избор да станат гладиатори, макар че школите се пълнеха предимно от бунтовници и дезертьори, а се намираха и такива, които и преди влизането си в школата са били роби. И всички грижи, с които го обграждаха, не бяха проява на милосърдие, а заради интереса на собственика — добре обученият гладиатор беше скъпо удоволствие, затова трябваше да живее добре, да се чувства уютно в школата и да печели добри пари за собственика й.