Но в школата на Бациат всичко беше различно. Той не се интересуваше дали гладиаторът ще загине още при първата схватка, или ще му служи в продължение на десет години. В школата рядко се допускаха мъже над двайсет и пет, понеже от тях се очакваше дълга служба, а гладиаторският спорт беше за млади хора. Дори Бациат не стигаше дотам, че да праща мъже с прошарени коси на арената; тълпата (съответно клиентът, който наемаше гладиаторите) обичаше на арената да се сражават пъргави и издръжливи бойци. Щом се оттегли от арената, гладиаторът от Вила Бациатус оставаше в школата, където го очакваха да умре. Това беше най-ужасното, ако Спартак трябваше да сравнява съдбата си с тази на другите гладиатори — един обикновен гладиатор си възвръщаше свободата след оттеглянето си от занаята, можеше да се пресели в Рим или друг голям град, където го наемаха за бияч, телохранител или нещо подобно.
Вила Бациатус следваше неизменни традиции. Дневният режим се определяше от графика, изписан с тебешир на дъската в центъра на двора — достатъчно високо, за да не може никой да изтрие написаното, — и се отмерваше с ударите на метална пръчка по метално колело. Стотината гладиатори бяха заключвани преди залез-слънце по седем-осем души в каменни килии с решетки на прозорците. Между различните килии не можеше да се поддържа контакт, дори викове не проникваха през дебелите стени. Никой не можеше да остане дълго време с едни и същи съкилийници. Графикът за нощите беше толкова добре разработен, че гладиаторът беше местен всяка вечер. След десет дни цикълът започваше отначало, но Бациат беше създал толкова сложна система, че на един гладиатор му беше нужна цяла година, за да се запознае лично с всички останали жители на школата. Килиите бяха поддържани чисти, леглата бяха удобни, а в съседство имаше баня с течаща вода и множество нощни гърнета. През зимата килиите бяха отоплявани, през лятото държаха хлад, но бяха използвани само между залез и изгрев-слънце. Цял ден ги обслужваше помощният персонал, с който гладиаторите нямаха абсолютно никакъв контакт.
При изгрев-слънце всички бяха разбуждани от дрънченето на резетата, които им напомняха за началото на дневния режим. Деня гладиаторът прекарваше в съвместни занимания с хората, с които е спал в килията, но всякакви разговори бяха забранени. Групите закусваха поотделно в заградените дворни пространства пред килията; ако вали дъжд, се спускаха платнени заслони. След това гладиаторите бяха оставени да потренират в залите за упражнения, след известно време докторите ги разпределяха на двойки гал срещу тракиец и ги пускаха да се бият с дървени мечове и кожени щитове. После идваше обядът — най-обилното хранене за деня, когато се сервираха месо, пресен хляб в огромно количество, качествен зехтин, плодове и зеленчуци в сос, яйца, солена риба, някаква чорба с накиснат хляб и вода — колкото пожелае човек. Вино, каквото и да е, дори бледорозово, не се поднасяше никога. След обяда гладиаторите почиваха два часа, сетне се залавяха да лъскат оръжието си, да търкат кожите, да си оправят обущата или някоя друга част от бойното си снаряжение. След края на заниманията надзирателите събираха всякакви инструменти, а пазачите с лъковете нито за миг не изпускаха гладиаторите от поглед. След кратки, но напрегнати физически упражнения идваше време за третото хранене — лека вечеря, след която всеки се насочваше към новата си килия и новите си съквартиранти.
Бациат държеше четирийсет робини, чието основно задължение, освен помощта в кухнята, беше да утоляват сексуалния глад на гладиаторите. Всеки гладиатор беше посещаван от жена веднъж на всеки три нощи. И тук имаше график. Седемте или осемте жени бяха водени групово към килията, където ги заставяха веднага да лягат в посоченото легло… И да станат от него веднага щом половият акт приключи. Мъжете, които можеха, имаха право на три или четири акта на нощ, но винаги с различна жена. Понеже си даваше сметка, че подобни връзки могат да създадат условия за близост между мъже и жени, Бациат нареди пазачи да стоят пред килиите с жени (задължение, от което никой не бягаше, тъй като килиите бяха осветени цяла нощ) и да наблюдават да не би някоя жена да смени леглото или някой гладиатор да се опита да поведе разговор.
Не всичките сто гладиатори се намираха в школата по едно и също време. Във всеки един момент между една трета и половината от тях бяха някъде по местоназначение. Гладиаторите ненавиждаха пътуванията, защото битовите условия бяха далеч по-лоши, отколкото в школата, а нямаше и жени. Но пък отсъствието на една или друга група гладиатори оставяше време за почивка на робините (които следваха поредното строго разписание, Бациат обожаваше да съставя всякакви графици и разписания) и позволяваше на онези в напреднала бременност да родят и да се върнат на работа. Жените имаха право на пълна почивка само един месец преди и един месец след раждане, което означаваше, че всяка от тях търсеше начин да не забременява или да направи аборт възможно най-скоро. Всяко новородено бебе беше отделяно незабавно от майката. Ако беше момиче, хвърляха го веднага на бунището, ако беше момче, носеха го за оглед при Бациат. Той винаги намираше по някоя клиентка, готова да заплати за осиновяването на момченце.
Начело на женското отделение в школата стоеше една истинска тракийка на име Алузо, която е била жрица при племето на бесите. Имаше войнствена природа и беше прекарала девет година като курва в школата на Бациат, заради което го ненавиждаше по-силно и от гладиаторите. През първата година на престоя си във Вила Бациатус беше родила момиченце, което по законите на родината й трябваше един ден да я наследи като жрица. Колкото и да беше умолявала Бациат да остави момиченцето живо, той го беше захвърлил на боклука. Оттогава Алузо си вземаше лекарството и никога повече не забременя. Но обидата остана и тя се кълнеше във всички тракийски божества, че Бациат ще умре от бавна смърт.
Вследствие на всичко изброено Гней Корнелий Лентул Бациат се славеше като един от най-добрите професионалисти в гладиаторския бранш. Всичко беше под контрол. От погледа му не убягваше нито една подробност, която можеше да застраши сигурността на школата. Именно заради тези негови изключителни качества гладиаторите, които бяха изгонени от другите школи заради неспособност при него се превръщаха в любимци на публиката. Другата причина за успеха бяха и личните му качества на управител. Той на никого нямаше доверие, всичко по-важно държеше да свърши и провери сам. Оръжието и доспехите се съхраняваха в каменна крепост, от която само той имаше ключ. Всички сметки и регистри минаваха през ръцете му, всички пътувания се уреждаха лично от него, всеки пазач, прислужник, оръжейник, готвач, перачка, курва, доктор или помощник-учител беше назначаван лично от него. Единствен Бациат от цялата школа се виждаше със собственика Луций Марций Филип, който не смееше да стъпи в школата, но викаше Бациат при себе си в Рим. Освен това Бациат беше единственият служител на Филип, който беше останал след повсеместните чистки, извършени от Помпей няколко години по-рано из имотите на сенатора. Помпей беше до такава степен смаян от способностите на Бациат, че му беше предложил да стане иконом на работодателя си. Той беше отказал с усмивка, тъй като обичаше работата си.
Но краят на Вила Бациат наближи, когато Спартак и седем други гладиатори се върнаха от един ангажимент в Ларин. Това беше в края на месец секстил, в годината, когато Цезар напусна службата си при Марк Антоний в Гитеон и бързаше да бъде посветен в жречески сан в Рим.
Случилото се в Ларин по същото време не остана скрито дори за осем души гладиатори. В края на предишната година един от най-знатните граждани на Ларин, Стаций Албий Опианик, беше съден от племенника си Авъл Клуенций Хабит заради опит за убийство срещу него. Делото се бе разглеждало в Рим и на бял свят излезе ужасяващата история на един масов убиец, който в продължение на двайсет години беше убивал своите съпруги, синове, братя, зетьове, девери и шуреи, братовчеди и т.н. Всяко убийство беше с цел присвояване на наследство и власт. Опианик беше личен приятел с богаташа Марк Лициний Крас и за малко да бъде оправдан. Не друг, а народният трибун Луций Квинкций бе взел участие в тъмната афера, като огромна сума беше събрана от обвиняемия и неговия патрон Крас за подкупване на всички съдебни заседатели. Това, че в крайна сметка Опианик беше осъден, не беше по негова вина, а заради човека, който трябваше да подкупи заседателите — същия онзи Гай Елий Стайен, който навремето беше помогнал на Помпей, а сетне си присвои деветдесет хиляди сестерции недоизплатени подкупи от Гай Антоний Хибрида. Стайен беше до такава степен пропаднал човек, че не можеше да свърши почтено дори най-непочтената сделка на света. Парите, които Опианик му беше дал да подкупи заседателите, Стайен запази за себе си, а Опианик беше осъден.
В Ларин трудно можеше да се намери друга тема за разговор, освен потресаващите престъпления на Опианик — дори по времето, когато в града дойдоха гладиатори. И причината за липсата на интерес бе тъкмо твърде честото провеждане на траурни игри; в града почти не бяха останали непогребани знатни хора. И така, докато гладиаторите стояха оковани в двора на местната странноприемница, четиримата им пазачи обсъждаха престъпленията, а гладиаторите се правеха, че ги слушат. Макар да им беше забранено да говорят, естествено, никой не спазваше забраната. С времето жителите на Вила Бациатус бяха създали своя система на общуване и сега, когато и четиримата пазачи се бяха разприказвали за масовото убийство,
