беше, че се намирах в близост и можах да изпълня ролята.
Мемнон се наведе към него.
— Имаме намерение да издигнем храм на Победата възможно най-близо до полесражението. За да не го отнесе ръката при пълноводие, сме си избрали едно хълмче близо до Трали. Ще ни позволиш ли да ти издигнем статуя, която да стои вътре в храма и да напомня на хората кой ги е повел към победата?
Дори лично Лукул да присъстваше и да бе наложил вето над подобно предложение, Цезар не можеше да откаже. Трали се намираше достатъчно далеч от Рим, а и не беше сред големите градове на Римска Азия. Малцина римляни от неговия ранг биха посетили храма на Нике, който нямаше да привлича нито със старинния си характер (нали щяха тепърва да го строят), нито с големи художествени качества. Но за Цезар подобна чест означаваше изключително много. На двайсет и шест години той щеше да има собствена статуя в човешки размер, на която щеше да стои облечен в доспехите на римски пълководец — триумфатор. Защото на двайсет и шест години той беше направил една армия победител.
— Много ще се радвам — кимна той тържествено.
— Тогава още утре ще пратя Главк да те погледне и да ти вземе мерките. Той е добър скулптор, работи в ателиетата в Афродизия, но понеже дойде при нас като доброволец можем да го използваме, докато е тук. Ще гледам да дойде с художника си, който да ти направи няколко цветни скици. Така, ако си имаш друга работа, няма нужда да стоиш за модел.
Цезар си имаше друга работа. Най-неотложната от тях беше да замине при Лукул в Пергам, преди консулът да е научил за събитията при Трали от други източници. И тъй като Бургунд се беше върнал от мисията си при галатите седем дни преди битката срещу Евмах, можеше да прати германеца и двамата писари обратно в Родос — заедно с любимия си кон. Искаше да отиде в Пергам сам.
Разстоянието от Трали до Пергам беше повече от двеста километра, но Цезар се спираше само колкото да смени коня. Сменяше го често, защото искаше да поддържа скорост от поне петнайсет километра в час през деня и десет километра в час през нощта. Пътят беше добър, строен от римляни и макар луната да беше в последна четвърт, небето беше ясно и луната осветяваше местността. След като напусна Трали още на другия ден след празничното пиршество, Цезар пристигна в Пергам три часа след смрачаване на същия ден. Беше средата на октомври.
Лукул веднага го прие. Цезар възприе като знак отсъствието на вуйчо си Марк Кота на разговора, нищо че другият консул се намираше по това време в същия дворец. Добре поне, че го нямаше и старият управител Юнк.
Младежът подаде ръка на консула, но той сякаш не забеляза. Лукул дори не го покани да седне, двамата щяха да разговарят прави, сякаш имаха много спешна работа.
— Кое те води толкова далеч от учителя ти Молон, Цезаре? Да не си срещнал други пирати? — попита със смразяващ тон Лукул.
— Не бяха пирати — отговори той. — Този път беше една армия на Митридат. Петдесет хиляди души войска слизаха надолу по течението на Меандър. Научих за придвижването й, преди ти да пристигнеш в провинцията, а си помислих, че ще е безсмислено да уведомявам управителя. В крайна сметка той би трябвало да разполага с по-добри източници на сведения от мен, частното лице, но не беше направил абсолютно нищо, за да защити долината на Меандър. Затова се обърнах към етнарха на Приена, Мемнон, и го помолих да свика азиатските милиции. Като се имат предвид инструкциите от Рим, той е в пълното си право да го стори. А пък Мемнон нямаше причина да смята, че аз не действам от името на Рим. До средата на септември управниците на големите градове в Лидия и Кария бяха събрали армия от двайсет хиляди души, която аз подложих на кратки упражнения и подготвих за бой. Понтийската армия нахлу на територията на провинция Азия през втората половина на септември. Под мое командване азиатските доброволци разгромиха принц Евмах близо до град Трали преди три дни. Почти всички понтийски войници бяха заловени или убити, нищо че самият Евмах успя да избяга. Научавам, че друга понтийска армия под командването на испанеца Марк Марий ще бъде нападната всеки момент от предводителя на галатите-тестобоги Дейотар. До няколко дни ще научиш дали Дейотар го е победил. Това е всичко.
Издълженото лице с ледените сиви очи не трепна.
— Мисля, че това вече е прекалено! Защо не уведоми управителя за намеренията си? Откъде си знаел какви са плановете му?
— Управителят е некомпетентен и алчен за пари нещастник. Вече имах случай да се убедя в това. Дори да беше желал да поеме нещата под свой контрол — в което дълбоко се съмнявам, — това щеше да забави организацията. В последното съм дълбоко убеден. Именно заради това съзнателно не го уведомих. Не исках да ми пречи, защото бях убеден, че ще се справя със задачата по-добре, отколкото той би го сторил на мое място.
— Ти си превишил властта си, Цезаре. Всъщност ти нямаш никаква власт.
— Това е така. Значи нищо не съм превишил.
— Това не е състезание по софистика!
— По-добре така да беше. Какво очакваш да ти кажа? Аз съм млад човек, Лукуле, но вече съм видял достатъчно, за да знам що за хора Рим удостоява с империум, за да ги прати из провинциите. Не мисля, че Рим може да спечели нещо от сляпото подчинение на управници като Юнк, двамата Долабели или Верес. Повече ще спечели, когато хората имат за началник хора като мен, пък дори без империум. Разбрах как ще е най-добре да постъпя и го сторих. Мога да добавя, че го сторих с пълното съзнание, че няма да получа благодарности. Знаех, че ще бъда порицан, че дори мога да бъда изправен на съд за дребна измяна.
— Според законите на Сула няма дребна и едра измяна.
— Добре тогава, за едра измяна.
— Защо идваш при мен? Да ме молиш за милост?
— По-скоро бих умрял!
— Не си се променил.
— Значи не съм станал по-лош.
— Не мога да се примиря с това, което си сторил.
— Не съм и очаквал.
— И все пак дойде да ме видиш. Защо?
— За да докладвам пред върховния главнокомандващ, което е мой дълг.
— Предполагам, имаш предвид дълга си като римски сенатор — рече Лукул, — макар този дълг да те е обвързал колкото с мен, толкова и с действащия управител. И все пак няма да постъпя несправедливо. Очевидно Рим трябва да ти е признателен за бързите и решителни действия. Може би в подобна ситуация и аз бих действал така… С тази разлика, че щях най-напред да се заинтересувам не накърнявам ли с нещо властта на висшестоящите. За мен империумът, който човек държи, има много по-голямо значение от личните му качества. Навремето ме укоряваха за това, че цар Митридат се е спасил — и днес започна трета война срещу Рим, — защото аз навремето отказах на Фимбрия помощ за залавянето на Митридат при Питана. Според мнозина именно аз съм виновният, задето Митридат успя да избяга. Ти например щеше да си сътрудничиш с Фимбрия на принципа, че целта оправдава средствата. Аз обаче не виждам как бих могъл да поведа общи действия с един незаконен представител на едно още по-незаконно правителство, това би означавало, че приема каузата му за законна и непротиворечаща на римските интереси. И до ден-днешен съм убеден, че съм постъпил правилно, отказвайки съдействие на Фимбрия. Винаги ще застана на страната на онзи римски служител, който се ползва със силата на законния империум. Нека кажа в заключение, че на мен ти ми приличаш твърде много на оня, другия младеж, дето все знае по-добре от останалите — Гней Помпей, който се е нарекъл сам Велики. Но ти, Цезаре, си много по-опасен дори от Помпей. Защото си с благороден произход.
— Странно — прекъсна го Цезар, — но мисля, че и аз съм използвал израза.
Лукул го стрелна с изпепеляващ поглед.
— Няма да те подведа под съдебна отговорност, Цезаре, но и няма да те представя за похвала. Битката, която си водил при Трали, ще бъде упомената съвсем накратко в редовния ми доклад до сената. Ще пиша, че сражението се е водило изключително от азиатски доброволци, които са били под командването на местни началници. Името ти изобщо няма да бъде споменато в доклада. Нито аз ще те назнача в щаба си, нито ще позволя на друг провинциален управител да го стори.
