загубата на голяма част от оръжието дори на оцелелите. Нямаше смисъл да гони бунтовниците, които бързо се изтегляха към лагера си. Вариний даде заповед и поведе обезсърчените си кохорти обратно към Капуа. Оттам писа откровено писмо до сената, в което не пестеше критиките към себе си, но и към несериозното отношение на сенаторите. В цяла Италия, протестираше той, нямаше и един опитен войник, като се изключат самите бунтовници.
Ако не друго, то поне беше научил чие име стоеше зад цялата тази ненадейна опасност — някой си Спартак, тракийски гладиатор.
В продължение на повече от месец и половина Вариний се занимаваше с бойната подготовка на нещастните си войници, повечето от които се бяха спасили живи от сражението, колкото да станат жертва на ширещата се епидемия. Междувременно преторът потърси услугите на множество стари центуриони, служили още при Сула, но те отказаха да се присъединят към него. Сенатът сметна за наложително още отсега да започне набирането на четири допълнителни легиона. Вариний получи пълни уверения, че ще му бъде осигурено всичко, от което има нужда. От осемте действащи претори още един беше изпратен от Рим като старши легат на Вариний — Публий Валерий. Първият претор избяга, вторият загина, третият беше бит, четвъртият нямаше защо да се чувства оптимист.
В края на ноември Вариний реши, че войската му е достатъчно обучена, и я изведе повторно от Капуа да нападне лагера на Спартак. Но той се оказа празен — Спартак се беше измъкнал навреме, което още веднъж доказваше, дори и тракиец по произход, разбираше занаята като истински римски пълководец. Болестите продължаваха да тормозят бедния Вариний. Докато водеше двата си легиона на юг, трябваше безпомощно да наблюдава изоставащите кохорти и да слуша обещанията на центурионите как щели да настигнат армията му, щом войниците се пооправят. Близо до Пиценция, точно преди войската му да излезе на брода през река Силар, Вариний най-сетне настигна бегълците. Но с ужас трябваше да установи, че вместо един легион Спартак разполага с цяла армия. От пет хиляди бунтовниците бяха станали двайсет и пет хиляди. Без да смее да нападне, Вариний трябваше да изгледа безучастно как силите на врага прекосяват безпрепятствено Силар и навлизат на територията на Лукания.
Когато болните се присъединиха към здравите и Вариний реши, че епидемията отминава, двамата с Валерий проведоха съвещание. Щяха ли да преследват бунтовниците в Лукания, или щяха да се върнат в Капуа, където да използват зимата за подготовка и да изчакат подкрепленията?
— Това, което имаш предвид — заключи Валерий, — е дали си струва да се дава сражение сега, когато врагът има числено превъзходство, или можем да съберем попълнения през зимата и да обясним на сената, че отлагането на бойните действия е било мъдро и оправдано?
— Не мисля, че имаме избор — възрази колегата му. — Трябва да преследваме бунтовниците сега. До пролетта за нас не знам, но за тях съм сигурен, че ще съберат двойно по-голяма армия. В Лукания няма да остане ветеран, който да не се присъедини към тях.
И така, Вариний и Валерий прекосиха на свой ред реката, нищо че войската на Спартак не се виждаше. Бунтовниците бяха напуснали цивилизацията и се криеха нейде из луканските планини. В продължение на осем дни двамата претори вървяха по следата, но нищо не им подсказваше, че настигат бегълците. За всеки случай всяка вечер издигаха здраво укрепен лагер, да не би да се окаже, че са сбъркали…
На деветия ден войниците с мърморене и кисели физиономии се залавяха отново на работа — младите войници се различаваха от ветераните най-вече по това, че не ценяха предимствата на укрепения лагер. Докато легионерите трупаха насипите с пръстта от рововете, Спартак нападна изневиделица. Изненадан, с далеч по-слаби сили от тези на врага, Вариний беше принуден да отстъпи. Но повечето му войници останаха в обкръжение заедно с пищно оседлания му държавен кон. От осемнайсет кохорти, с които двамата претори бяха нахлули в Лукания, само пет оцеляха. Вариний и Валерий ги оставиха да пазят брода през Силар под командването на квестора Гай Тораний.
Двамата претори се прибраха в Рим, където увещаваха сената да събере възможно най-скоро нова войска. С всеки ден положението ставаше по-сериозно, но при условие, че Лукул и Марк Кота се канеха да воюват на изток, а Помпей продължаваше да воюва в Испания, повечето сенатори смятаха обявяването на мобилизация за безполезно — войници просто нямаше. През януари се разбра, че Спартак е напуснал Лукания начело на
Трибуните на хазната получиха стриктни указания да престанат с вечните си оплаквания и да се опитат спешно да намерят пари, с които да се събере армия от платени ветерани. Преторът Квинт Арий (който трябваше да замени Гай Верес като управител на Сицилия) получи инструкции да замине най-бързо за Капуа, където да сформира армия от четири легиона, каквато се полагаше само на консул. Задачата му беше да примами в легионите възможно най-голям брой ветерани. Новоизбраните консули Луций Гелий Попликола и Гней Корнелий Лентул Клодиан получиха официално върховното командване във войната срещу Спартак.
Всичко това Спартак научи, след като се зае с постепенното овладяване на Кампания. И тъй като армията му продължаваше да нараства, той се научи да попълва състава й в движение, като подрежда новите кохорти, без дори да оставя старите да си починат. Тъжно събитие беше гибелта на Еномай по време на успешното нападение срещу лагера на Вариний и Валерий. Но пък Крикс беше все още жив и здрав, а имаше и други способни офицери. Държавният кон, който преторът Вариний остави, докато си спасяваше живота, беше достойно животно за главнокомандващия бунтовническата армия! Всяка сутрин Спартак демонстративно целуваше коня и галеше дългата му сребриста грива. Беше го нарекъл Бациат.
Убеден, че градове като Нола и Нуцерия ще се присъединят към него, Спартак беше пратил парламентьори, които да говорят с градските управници и да им обяснят какви са намеренията на Спартак — да подпомогне Квинт Серторий в установяването на Италийска република. За целта той искаше войници, провизии и пари. Но гражданите на Нола и Нуцерия твърдо му заявиха, че никой град в Кампания няма да подкрепи каузата на Квинт Серторий или на гладиатора Спартак.
— Ние не обичаме римляните — заявиха магистратите на Нола — и се гордеем с факта, че се съпротивлявахме на римската войска по-дълго, от който и да е друг италийски град. Но няма да го допуснем повече. Никога повече война в Рим. Ние изгубихме богатствата си, цвета на града ни загина в борбата срещу римляните. Няма да застанем на твоя страна.
Когато и от Нуцерия пратиха подобен отговор, Спартак се посъветва с Крикс и Алузо.
— Да превземем и двата града и да ги оплячкосаме — поиска тракийската жрица. — Така и другите ще знаят, че е по-добре да ни подкрепят.
— Съгласен съм с нея — добави Крикс, — макар и по други съображения. Имаме четирийсет хиляди души армия, достатъчно добро въоръжение и предостатъчно храна. Но нямаме нищо друго, Спартак. Колкото и да обещаваме на войниците богатство и високо положение след окончателната победа на Квинт Серторий, няма да е зле да им покажем това богатство още сега. Ако нападаме всеки град, който откаже да ни сътрудничи, ще наплашим и градовете, които ще срещнем по-нататък по пътя си. А в същото време ще зарадваме легионите си. Жени, пари, никой не може да устои на грабителството!
Привикнал към всякакво насилие и станал безразличен към човешкото нещастие, Спартак вземаше решенията си много по-бързо, отколкото навремето, преди да влезе в гладиаторския свят.
— Много добре. Нападаме Нуцерия и Нола. Нека никой не жали врага.
Войската му не прояви никаква жалост. Като огледа резултатите от нападението, той си каза, че от плячкосването на италийските градове има полза — освен пари, жени и храна, Нола беше дарила своите нападатели с цяло съкровище от злато и скъпоценности. Ако продължаваше така, Спартак щеше да предложи на Квинт Серторий не само войници, но и средства, с които да си набави двойно по-голяма армия. А ако това се окажеше истина, нищо чудно диктаторът Квинт Серторий да назначи тракийския гладиатор Спартак началник на конницата.
Ето защо бунтовниците трябваше да се сдобият с голямо богатство още преди да напуснат пределите на Италия. Към легионите се присъединяваха още желаещи, а заедно с тях се носеха и разказите за скрити
