отдръпнала преди да стане късно.
Приятна топлинка се разля в гърдите на лорд Емсуърт, за да изстине миг по-късно при вида на сестра му Констанс, която връхлетя отгоре му. Лейди Констанс бе красива жена, но имаше моменти, когато очарователното й лице се загрозяваше от доста странно изражение. От най-ранно детство лорд Емсуърт беше разбрал, че това изражение му носи неприятности. Тъкмо то бе изписано върху лицето й и сега.
— Кларънс — изсъска тя. — Мисля, че достатъчно търпях глупостите на Анджела и младия Белфърд. Това повече не може да продължава. Трябва да заминеш за Лондон с влака в два часа.
— Какво? Защо?
— Ще се срещнеш с този Белфърд и ще му кажеш, че щом Анджела държи да се омъжи за него, няма да получи нито пени още четири години. Много ще се изненадам, ако тази вест не сложи край на цялата история.
Лорд Емсуърт замислено се зае да почесва Императрицата по необятния гръб, но върху добродушното му лице се изписа бунтовен израз.
— Не виждам защо да не се омъжи за него — промърмори той.
— Да се омъжи за Джеймс Белфърд?
— Не виждам защо не. По всичко изглежда, че го обича и прочие.
— Никога не си имал капка мозък в главата си, Кларънс. Анджела ще се омъжи за Хичъм.
— Не мога да го понасям. Схващанията му за прасетата са напълно погрешни.
— Кларънс, не желая повече разсъждения и спорове. Ще заминеш за Лондон с влака в два часа. Ще се срещнеш с мистър Белфърд и ще му кажеш за парите на Анджела. Ясно ли ти е?
— Добре де, добре — мрачно отстъпи милорд. — Добре, добре, добре.
Чувствата, които изпитваше на следващия ден, докато седеше срещу госта си, Джеймс Бартоломю Белфърд, в централния салон на Клуба на заслужилите консерватори, не бяха особено ведри. Не стига, че изобщо се намираше насред Лондон в такъв прекрасен слънчев ден, ами го бяха натоварили и със задачата да зачерни любовта на двама млади, към които хранеше най-топли чувства. Това му беше особено неприятно.
Защото сега, след като беше отделил известно време, за да размисли над въпроса, лорд Емсуъртси спомни, че младият Белфърд винаги му е харесвал. Мило момче, с подчертан вкус към селския начин на живот, който толкова допадаше и на него самия. Не би седнал да ругае и да говори с пренебрежение за прасетата като класа, и то в присъствието на Императрицата на Бландингс. Тогава на милорд му хрумна, както бе хрумвало на не един или двама преди него, колко неправилно са разпределени парите на този свят. Откъде накъде свинемразецът Хичъм ще получава от аренда десетки хиляди, а напълно заслужаващият ги младеж да няма нищо?
Тези мисли не само натъжиха лорд Емсуърт, ами го накараха да се почувствува и неловко. Мразеше неприятностите, а изведнъж прозря, че при спомена колко сигурно е скътан капиталът на Анджела зад четири врати, откъдето няма вероятност и пени да се измъкне, разговорът с младия човек неминуемо ще придобие нежелана окраска.
Милорд намисли ла отложи момента. По време на обяда, реши той, приветливо ще побъбри за туй-онуй, а подир това, докато се сбогува с госта си, ще му изплюе камъчето на бърза ръка и ще се гмурне обратно в дебрите на клуба.
Значително ободрен, че така изкусно е разрешил проблема, той се разприказва:
— Градините на Бландингс са особено привлекателни това лято. Главният ми градинар, Ангъс Макалистър, е човек, с когото не винаги сме на едно и също мнение, особено по въпроса за ружите, където намирам възгледите му дори до известна степен пагубни; но никой не може да отрече, че разбира от рози. Розариумът…
— Много добре си спомням този розариум — отрони лека въздишка Джеймс Белфърд и си сипа още малко от брюкселското зеле. — Там в летните вечери обичахме да се срещаме с Анджела.
Лорд Емсуърт премигна. Началото не беше обнадеждаващо, но династията Емсуърт се отличава с борбената си природа. Той опита пак:
— Рядко съм виждал такива великолепни цветове, каквито се наблюдават там през юни. Двамата с Макалистър единодушно възприехме твърда политика срещу голите охлюви и листните въшки. В резултат, градината стана за чудо и приказ. И дамаските рози, и еърширските, и…
— За да оцени истински розите — прекъсна го Джеймс Белфърд, — човек трябва да ги види като фон за момиче като Анджела. С прекрасните си руси коси, искрящи сред зелените листа, тя превръща розариума в истински рай.
— Несъмнено — рече лорд Емсуърт. — Несъмнено. Радвам се, че сте харесали розариума ми. В Бландингс, разбира се, се радваме на естествена глинеста почва, богата на хранителни вещества и хумус; но, както често повтарям на Макалистър и по този въпрос също не сме имали разногласия, само глинестата почва не е достатъчна. Необходим е и оборски тор. Ако всяка есен лехите се наторяват обилно и буците се раздробяват напролет преди прекопаването…
— Анджела каза — обади се Джеймс Белфърд, — че не ни давате да се оженим.
Лорд Емсуърт се задави с пилешкото. На такава прямота, рече си той с парещо самосъжаление, младите англичани се научават в Америка. Дипломатическите извъртания процъфтяват само сред по-ленивите цивилизации, а в онези енергични и силни среди човек се научава да Говори Прямо и Да Го Прави Сега, и на всякакви други работи, дето поставят човек в затруднено положение.
— Ами… да, понеже отворихте дума, трябва да ви кажа, че се взе такова неофициално решение. Разбирате ли, приятелю, сестра ми Констанс е твърдо убедена, че…
— Разбирам. Смята ме за прахосник.
— Не, не, драги приятелю. Никога не е казвала такова нещо. Думата, която употреби, беше пройдоха.
— Хм, в началото може би наистина бях такъв. Но от мен да го знаете — озовеш ли се на работа в някоя ферма в Небраска, собственост на спиртосан от ябълкова ракия старец с яки разбирания за работата и солен речник, на бърза ръка се сдобиваш с положителни навици.
— Във ферма ли работите?
— Работех.
— Прасета? — с тих, развълнуван глас попита лорд Емсуърт.
— Покрай останалото.
Милорд преглътна. Пръстите му конвулсивно замачкаха покривката.
— Тогава, млади приятелю, може би сте в състояние да ми дадете съвет. От два дни моята свиня- рекордьорка Императрицата на Бландингс отказва да приеме храна. А селскостопанската изложба е другата сряда. Направо ще откача от тревога.
Джеймс Белфърд замислено свъси вежди.
— Какво смята свинарят ви по въпроса?
— Свинарят ми от два дни е в затвора. От два дни!
За пръв път значимостта на съвпадението порази лорд Емсуърт.
— Мислите ли, че това може да има нещо общо със загубата на апетит?
— Разбира се. Вероятно тъгува по него.
Милорд беше поразен. Съвсем бегло познаваше Джордж Сирил Ненагледния, но доколкото го беше виждал, трудно можеше да му се припише чак такъв фатален чар.
— Може би й липсва обедният му зов.
Милорд отново изпадна в недоумение. Не бе допускал в мислите си, че свинете се придържат толкова педантично към светските условности.
— Зов ли?
— Все трябва по някакъв начин да я е викал на обяд. Това е едно от първите неща, които човек научава във фермата — да зове. Прасетата са чувствителни животни. Не ги ли позовеш, готови са да умрат от глад, но няма да сложат и троха в уста. Позовеш ли ги обаче правилно, ще те следват с проточени лиги до края на света.
— Боже всемогъщи! Виж ти какви работи!
— Самата истина, уверявам ви. В различните краища на Америка зоват различно. В Уискънсин например,
