— Ти си се видял с Джими? Какво каза той?
— Точно това не мога да си спомня. Започваше с „Гуц“…
— Имам предвид, след като сте говорили за твоите работи. Не спомена ли, че ще идва?
— Доколкото си спомням, не.
— Сигурно не си слушал добре. Отвратителен навик имаш, вуйчо Кларънс — майчински го порица Анджела. — Просто изключваш и докато хората ти говорят, блееш нанякъде. Да знаеш, че ужасно дразниш всички. Джими не каза ли нещо за мен?
— Сигурно. Да, почти съм сигурен, че каза нещо.
— Добре де, какво?
— Не помня.
Нещо рязко изтрака в тишината. Горните предни зъби на Анджела се срещнаха с долните. Последва и безсловесно възклицание. По всичко личеше, че любовта и уважението, които една племенница трябва да храни към вуйчо си, в този миг бяха силно подкопани.
— Никак не ми е приятно като правиш така — жално се оплака лорд Емсуърт.
— Какво правя?
— Тракаш със зъби.
— Ще тракам! Да знаеш, вуйчо Кларънс, че се държиш като бохункус.
— Като какво?
— Бохункусът — хладно обясни племенницата му, — е нисш червей. Не като онзи, който се среща из ливадите и е достоен за уважение, а една крайно деградирала твар.
— Защо не се прибереш, мила? От нощния въздух може да настинеш.
— Няма да се прибера! Излязла съм да гледам луната и да си мисля за Джими. А ти какво правиш тук, ако не е тайна?
— Дойдох да си помисля. Много съм разтревожен за моята свиня Императрицата на Бландингс. От два дена отказва да се храни и младият Белфърд твърди, че няма да прояде, докато не чуе определен вик или зов. Той беше така любезен да го сподели с мен, но за зла чест аз го забравих.
— Чудя се с какви очи си карал Джими да те учи на свински зов, като се има предвид как се отнасяш с него.
— Но…
— Като с прокажен! Но ще ти кажа, че ако си спомниш този зов и Императрицата вземе да прояде, редно е да се засрамиш, че не ми даваш да се омъжа за него.
— Мила моя — развълнувано рече лорд Емсуърт, — ако със съдействието на младия Белфърд убедим Императрицата отново да прояде, нищо не бих му отказал. Нищо!
— Честна дума?
— Обещавам ти най-тържествено.
— И няма да допуснеш леля Констанс да те разубеди?
— В никакъв случай — гордо отвърна милорд. — Винаги съм готов да се вслушам в мнението на леля ти Констанс, но има случаи, когато държа да действувам според собствените си убеждения. — Той млъкна и се замисли. — Започваше с „Гуц“…
Отнякъде наблизо се чу музика. Прислугата, привършила работата за деня, се забавляваше с грамофона на домоуправителката. За лорд Емсуърт обаче тези звуци бяха само допълнителен дразнител. Напомняха му за по-малкия му син Фредерик — посредствен, но неразубедим певец както в уединението на банята, така и извън нея.
— Да, дотук си го спомням съвсем ясно. Гуц… Гуц…
— Кой…
Лорд Емсуърт подскочи като ударен от електрически ток.
— „Кой открадна моето сърце?“ — виеше грамофонът. — „Кой…“
Победоносен крясък разтърси лятната нощ.
— Гуц-коо-о-о-оу!
Отвори се прозорец и навън се подаде едра плешива глава. Нечий глас попита с достойнство:
— Кой е там? Кой вдига този шум?
— Бийч! — изкрещя лорд Емсуърт. — Веднага слез долу!
— Да, милорд.
Не след дълго чудната лятна нощ стана още по-прекрасна, обогатена от неотразимото присъствие на иконома.
— Бийч, чуй това.
— Да, милорд.
— Гуц-коо-о-о-о-оу! Хайде, сега ти!
— Аз, милорд?
— Да. Така се зоват прасета.
— Аз не зова прасета, милорд — хладно възнегодува икономът.
— Защо караш и Бийч да вика? — попита Анджела.
— Две глави струват повече от една. Ако и двамата го научим, няма да е страшно, ако го забравя отново.
— Ами да, разбира се! Хайде, Бийч! Напъни жилите! — развълнувано го подкани момичето. — Това е въпрос на живот и смърт. Давай, Бийч, напълни дробовете и зови!
Икономът възнамеряваше първо да заяви, че вече осемнадесет години служи в замъка, а сетне сдържано да обясни на лорд Емсуърт, че не му подобава да се блещи срещу луната и да упражнява свински зовове. Щеше да добави, че ако милорд вижда нещата от друг ъгъл, но тогава той, Бийч, смята за свой мъчителен дълг да си подаде оставката, която да влезе в сила един месец след днешна дата.
Намесата на Анджела обаче направи всичко това не по силите на един мъж с рицарско сърце. Бащинската обич, която хранеше към момичето, го накара да преглътне думите, които пареха на езика му. Та нали още в най-невръстните й години бе лазил на четири крака, за да изобрази — и то много сполучливо, защото фигурата му бе напълно подходяща за целта — хипопотам, с цел да я забавлява. А сега тя го гледаше с искрящите си очи, пред които дори издаването на свински звуци беше съвсем нищожна саможертва.
— Много добре, милорд — каза той тихо, а лицето му бе бледо и решително на лунната светлина. — Няма да щадя сили, за да останете доволен. Само бих се осмелил да ви предложа, милорд, за се отдалечим малко от помещението на слугите. Ако случайно ме чуе някой от низшата прислуга, това съществено ще подрони авторитета ми и ще се отрази пагубно на дисциплината.
— Какви сме глупаци! — вдъхновено извика Анджела. — Най-добре да застанем пред кочината на Императрицата. Тогава, ако има резултат, ще можем да проверим въздействието на този зов на дело.
Известно време смисълът на предложението остана неизяснен за лорд Емсуърт, но постепенно проникна до съзнанието му.
— Анджела — каза той, — ти си изключително интелигентна девойка. Интересно откъде си наследила толкова мозък? Положително не е по моя линия.
На лунна светлина будоарът на Императрицата на Бландингс изглеждаше крайно уютен и спретнат. В живота обаче дори и в най-красивите неща често се таи прикрита печал. В конкретния случай тази печал се олицетворяваше от дългото ниско корито, преливащо от сочна помия и жълъди. Постите недвусмислено продължаваха.
Кочината се намираше на известно разстояние от стените на замъка, така че лорд Емсуърт можа да направи репетиция с малкия си хор. И когато се наредиха покрай оградата, двамата му сътрудници владееха партиите си като по вода.
— Едно, две, три! — изкомандува милорд. Лятната нощ се разцепи от странен и сложен звук, който накара задрямалите птички да изхвръкнат като попарени от гнездата си. Чистият сопран на Анджела звънко ехтеше в тишината. Пригласяше му дрезгавият тенор на лорд Емсуърт. А басовият рев на Бийч може би извади птичките от равновесие повече от останалите номера в програмата.
Замълчаха и се заслушаха. От будоара на Императрицата долетя шум на размърдало се туловище. До слука им достигна и озадачено грухтене. В следващия миг зеблото, покриващо входа, бе избутано встрани и
