благородното животно се подаде навън.
— Сега! — отново изкомандува лорд Емсуърт.
Благозвучният зов повторно разтърси притихналата нощ. Но Императрицата не откликна. Тя стоеше неподвижно, с вирната муцуна, провиснали уши, а погледът й се рееше навсякъде другаде, но не и в коритото, където по всички правила вече трябваше да е заровила зурла. Грозно разочарование пропълзя в душата на лорд Емсуърт, последвано от бурен изблик на гняв.
— Трябваше да се досетя — ядосано каза той, — че този млад негодник ме заблуждава. Той просто се е подиграл с мен.
— Не! — възмутено извика Анджела. — Нали, Бийч?
— Не познавайки обстоятелствата, мис, не се осмелявам да взема отношение по въпроса.
— Добре де, защо тогава не дава резултат? — питаше лорд Емсуърт.
— Не можем да очакваме да й подействува веднага. Нали не отричаш, че я размърдахме? Че я накарахме да се замисли? Следващият път номерът ще мине. Готов ли си, Бийч?
— Напълно, мис.
— Тогава започваме, когато кажа „три“. И този път, вуйчо Кларънс, недей да виеш, за бога. Само това е достатъчно да отблъсне всяко прасе. Нека гласът излиза елегантно и леко. А сега — готови. Едно, две, три!
Постепенно ехото заглъхна. В същия миг се обади някакъв глас.
— Хорово пеене, а?
— Джими! — извика Анджела и се обърна.
— Здравей, Анджела, Здравейте, лорд Емсуърт. Здрасти, Бийч.
— Добър вечер, сър. Щастлив съм да ви видя отново.
— Благодаря. Дойдох за няколко дни да видя баща си. Пристигнах с влака в пет и пет.
Лорд Емсуърт раздразнено сложи край на размяната на любезности.
— Младежо — сурово рече той, — какво целеше, когато ми каза, че прасето ще откликне на този зов? То изобщо не реагира!
— Сигурно не сте го изпълнили както трябва.
— Повторих го точно според указанията. Освен това ми помагаха Бийч и племенницата ми Анджела…
— Нека да го чуя.
Лорд Емсуърт прочисти гърло.
— Гуц-коо-о-о-о-оу!
Джеймс Белфърд поклати глава.
— Нищо подобно. Започва с „Гуц“ ниско, миньорно, върху две четвъртини ноти в такт четири четвърти, след което извисяваш постепенно до кресчендо, докато накрая при фа бемол заехтява в пълно форте и след като се колебае в ритерданто върху две половинки ноти, се излива като душ от случайни фиуритури.
— Боже всемогъщи! — ужасено извика лорд Емсуърт. — Никога не ще го мога!
— Джими ще го направи вместо теб — каза Анджела. — Сега, след като вече сме сгодени, той става член на семейството и непрекъснато ще прескача насам. Може да го прави всеки ден, докато мине изложбата.
Джеймс Белфърд кимна.
— Мисля, че този план е много разумен. Съмнявам се дали някой аматьор изобщо може да постигне резултат. Тук трябва глас, трениран в откритите прерии, придобил дълбочина и сила в ръкопашна схватка със стихиите. Нужен е мъжествен, обветрен и обгорял от слънцето глас, в който се долавя пукотът на царевична шума и шепотът на вечерния бриз във фуража.
И като постави ръце на перилата пред себе си, Джеймс Белфърд се заиздува пред очите им като нов балон. Мускулите на лицето му изпъкнаха, челото му се сбърчи и чак ушите му затрептяха. В следващия миг, когато напрежението беше достигнало връхната си точка, той нададе своя зов, който се издигна като величествено алелуя, както е казал поетът.
— ГУЦ-КООООО-ООО-ООО-О-О-ОУ!
Всички го зяпнаха със страхопочитание. Постепенно заглъхвайки над хълмове и долини, необятният вик замря. И внезапно в настъпилата тишина се чу друг, по-приглушен звук. Нещо като мляскане, гвачкане, преглъщане и бълбукане, нещо като хиляда гладни мъже, сърбащи супа в чуждестранен ресторант. Лорд Емсуърт изквича възторжено.
Императрицата се хранеше.
КОМПАНИЯ ЗА ГЪРТРУД
Достопочтеният Фреди Трипуд, женен за очарователната дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити, щата Ню Йорк, и изпратен в Англия от тъста си да стимулира търговията на фирмата в тази страна, веднага се сети за леля си Джорджина. В нейно лице, разсъждаваше той, всеки би видял един невъздържан консуматор на кучешки бисквити. При последното си посещение в Англия я беше забелязал в компанията на четири пекинеза, два шпица, един фокстериер, пет кокершпаньола, една руска хрътка и един бултериер, до един нейна собственост. Ако това не беше перспективен пазар за „Кучешката радост на Доналдсън“ („Накарайте кучето си да мисли ала Доналдсън“, гласеше рекламата), тогава кое беше? Според него, всяка седмица тази негова кръвна роднина би трябвало да купува поне десет опаковки от по два и половина шилинга едната.
И тъй, ден-два след пристигането си, Фреди припна към „Ъпър Брук Стрийт“ за делови преговори; малко по-късно, когато разговорът бе приключил и той напускаше къщата в доста облачно настроение, Достопочтеният се сблъска с Бифи Бингъм, негов състудент от Оксфорд. Доста вода бе изтекла откакто третокурсникът Бифи, тогава нафукан млад състезател от осморката по гребане, бе препускал е велосипед край реката и бе крещял в мегафона неприлични слова по адрес на неговата (на Фреди) мъжка издръжливост, но той го позна веднага. И то въпреки факта, че неумолимият ход на годините явно бе направил от стария Бифърс свещеник. Защото внушителната фигура на Бингъм сега бе загърната в строго черно расо с една от онези яки, които се крепят на място единствено със силата на волята.
— Бифърс! — извика Фреди, чиято тъга незабавно се разсея от тази щастлива среща.
Макар че преподобният Рупърт Бингъм учтиво отвърна на поздрава му, той съвсем не преливаше от възторг. Изглеждаше унил и мрачен, сякаш сред паството му бе настъпил разкол. Когато заговори, гласът му бе на човек, разяждан от скрита мъка.
— А, здрасти, Фреди. От години не съм те виждал. Изглеждаш чудесно!
— Тип-топ, Бифърс, стари приятелю, тип-топ. А ти?
— Всичко е наред — отвърна преподобният Рупърт все със същата необяснима скръб. — Какво си правил в тази къща?
— Опитах се да продам кучешки бисквити.
— Ти кучешки бисквити ли продаваш?
— Да, когато хората имат достатъчно мозък, за да проумеят, че „Кучешката радост на Доналдсън“ е стока с ненадминати достойнства. Но мислиш ли, че успях да убедя твърдоглавата си леля? Не, Бифърс, не, макар че говорих цял час и я обсипах с рекламни брошури като…
— Леля ти ли? Не знаех, че лейди Олстър е твоя леля.
— Сериозно? Мислех, че е известно на цял Лондон.
— Тя каза ли ти за мен?
— Какво ще ми каже за теб? Боже господи! Да не би ти да си въпросният несретник без пени в джоба, който иска да се ожени за Гъртруд?
— Аз съм.
— Гледай ти, гледай ти!
— Обичам я, Фреди — призна преподобният Рупърт Бингъм. — Обичам я така, както нито един мъж не…
— Да. Разбира се. Естествено. Знам. Както обикновено. И тя също те обича, нали?
— Да. А те я изпратиха в Бландингс, за да не се виждаме.
