— Опазил ме бог! — с не по-малък ужас извика синът му. — Искам да кажа, би ми било много приятно, разбира се, но точно сега съм прекалено зает с „Догджой“.8
— Кой Попджой?
— Попджой ли? Попджой? А, да… Това е един мой приятел, И тъй като ти се шириш из замъка като пет пари в кесия, бих искал да го приютиш за известно време. Свястно момче. Ще ти допадне. Съгласен, нали? Ще пристигне с влака в три и петнайсет.
Лицето на лорд Емсуърт придоби такова изражение, че Достопочтеният имаше голям късмет, задето видеотелефонът все още не беше внедрен в английските телефонни централи. Милорд тъкмо се канеше да го съкруши с отказа си, придружен от пояснението, че не желае приятел на сина му да наближава Бландингс и на петдесет мили разстояние, когато Фреди се обади отново:
— Тъкмо ще прави компания на Гъртруд.
При тези думи у лорд Емсуърт настъпи промяна, забележима дори с невъоръжено око. Демоничният блясък изчезна от погледа му.
— Ами да, разбира се! Точно така! — възкликна той. — Точно така, разбира се. В три и петнайсет, казваш? Ще изпратя колата в Маркет Бландингс да го посрещне.
Компания за Гъртруд. Приятна мисъл. Нежна, освежаваща, стимулираща мисъл. Още в мига, в който сестра му Джорджина му натресе Гъртруд, милорд бе започнал да се моли някой да го отървава сегиз-тогиз от нея.
Най-неприятното в случаите, когато се налага да забавляваш в дома си девойка, изживяваща любовна мъка, е твърдата й решимост да върши добри дела. Тя се придържа неотстъпно към възгледа, че единственото, за което си струва да се живее отсега нататък, е да бъде мила към останалите. И тя е непоколебима, че ще го прави, та ако ще това да им струва живота. От две седмици красивата му племенница се влачеше из замъка със скръбна физиономия и вършеше добрини наляво и надясно; и понеже милорд винаги й беше под ръка, най-често той беше изкупителната жертва.
Когато лорд Емсуърт излезе от телефонната кабина и съзря, че обектът на мислите му се задава насреща, на устните му грейна първата за деня искрена усмивка.
— Е, мила моя — бодро каза той. — Как прекарваш времето си?
Върху лицето на племенницата му не се появи ответна усмивка. Всъщност, ако човек я загледаше по- внимателно, той щеше да забележи, че това е девойка, забравила да се усмихва. Навяваше асоциации за някои от символите на Метерлинк.
— Подреждах кабинета ти, вуйчо Кларънс — безжизнено отвърна тя. — Вътре цареше ужасна бъркотия.
Лорд Емсуърт премигна като човек с установени навици, който неблагоразумно е допуснал чистачката да проникне незабелязана в кабинета му, но храбро продължи със същия бодър тон.
— Тъкмо говорих с Фредерик по телефона.
— Да? — Гъртруд въздъхна и сякаш през вестибюла премина леден полъх. — Връзката ти се е изкривила, вуйчо Кларънс.
— Обичам да я нося накриво — отвърна милорд и отстъпи крачка назад. — Имам новина за теб. Тази вечер пристига един приятел на Фредерик. Ще ни погостува известно време. Доколкото разбрах, името му е Попджой. Най-после ще има млад човек да ти прави компания.
— Не искам никакъв млад човек да ми прави компания.
— Е, хайде, хайде, мила.
Гъртруд го изгледа замислено с огромните си тъжни очи. От гърдите й се изтръгна поредната тежка въздишка.
— Сигурно е чудесно човек да бъде стар като теб, вуйчо Кларънс.
— Ъ? — стреснато възкликна милорд.
— Да чувствуваш, че ти остава една съвсем нищожна крачка до тихия гроб, до неизразимия вечен покой… А пред мен като дълга и прашна пустиня се простира безкраен живот. Двадесет и три! Само на толкова съм. Само на двадесет и три. А всички в рода ни живеят до шейсет.
— Как така до шейсет? — извика лорд Емсуърт с разпалеността на човек, който ще ги навърши догодина. — Клетият ми баща беше на седемдесет и седем, когато го убиха по време на лов. Чичо Робърт живя почти до деветдесет. Братовчед ми Клод беше на осемдесет и четири, когато си счупи врата, опитвайки се да прескочи една порта. Братът на майка ми, Алистър…
— Недей! — изстена момичето и потръпна. — Недей! Така всичко изглежда още по-безнадеждно.
Да. Ето каква беше Гъртруд. Според лорд Емсуърт тя определено се нуждаеше от компания.
Първото впечатление на лорд Емсуърт от младия Попджой, когато го видя в гостната преди вечеря, беше изключително благоприятно. Приятелят на сина му бе необикновено едър и силен младеж с честно, открито и простодушно лице, чийто цвят напомняше за вътрешностите на сьомга. Изглеждаше и малко притеснен. Това обаче говореше само в негова полза. Милорд се почувствува приятно изненадан от факта, че в един представител на младото поколение открива такова необикновено качество като стеснителността.
Ето защо той намираше оправдание за навика му да се смее истерично, дори когато обсъжданата тема съвсем не беше чак толкова смешна, като например разпространението на листната въшка сред розариума. Извини го и когато Попджой откри нещо неудържимо забавно в съобщението, че барометърът се покачва. А когато, скачайки на крака при влизането на Гъртруд, младежът изпълни няколко сложни стъпки в дует с масичката, отрупана с порцелан и рамкирани фотографии, милорд сам се присъедини към веселието, което това постижение предизвика не само у госта, но и у Гъртруд.
Да, колкото и да изглеждаше странно, при вида на младия Попджой племенницата му Гъртруд изведнъж неудържимо и щастливо се разсмя. Сякаш изчезна цялата й меланхолия от последните две седмици. Тя се смееше. Младежът се смееше. Вечерята премина в бурно веселие, донякъде напомнящо за хор на гуляйджии от старомодна комична опера, празнуващи хитро скроен някому номер.
Междувременно младежът разсипа супата си, счупи една винена чаша и когато се втурна да отваря вратата, изпълни поредния главозамайващ отскок. На всичко това Гъртруд се смя, и Попджой се смя, и милорд се смя — макар че може би не с искреността на младите хора, защото винената чаша беше от сервиз, който той особено ценеше.
И все пак, докато отпийваше от портвайна и претегляше на везните плюсовете и минусите, лорд Емсуърт реши, че те все пак се накланят в правилната посока. Вярно, по всичко личеше, че бе прибрал в къщата си някакъв смахнат акробат, но от друга страна подобно слабоумие се очаква от всеки приятел на сина му Фредерик и в края на краищата важното беше, че компанията на госта явно допада на Гъртруд. Милорд с блаженство си представяше поредицата от безкрайни слънчеви дни, които му предстояха, и безметежието, далеч от скъпите на сърцето му същества. Дни, в които щеше да работи в градината си без плътно преследващия го през последните две седмици страх, че ще зърне трагичната омърлушена физиономия на племенницата си, която го пита разумно ли е да бъде навън в този пек. Сега тя си имаше компания и нямаше да ходи по петите му.
Впечатленията на милорд за умствената недостатъчност на госта му се потвърдиха късно същата нощ, когато чу стъпки по терасата. Той подаде глава навън и съзря младежа, който стоеше под прозореца и му изпращаше въздушни целувки.
При вида на лорд Емсуърт като че се посмути.
— Каква приятна вечер — каза той и придружи словата с характерния си хиеноподобен кикот. — А… ъ- ъ-ъ… помислих си… всъщност… искам да кажа… Ха-ха-ха.
— Случило ли се е нещо?
— Не, не! Не! Не, благодаря, не! Не! Не, не! Аз… ъ-ъ-ъ… хо-хо-хо! Просто излязох да се поразходя, ха- ха!
Лорд Емсуърт се върна в леглото си леко замислен. Може би някакво предчувствие за онова, което щеше да последва, измъчваше подсъзнанието му, защото, докато се пъхаше между завивките, той потрепери. Постепенно обаче дрямката го налегна и самообладанието му се възвърна.
Като обмисли нещата спокойно, милорд реши, че можеше да бъде и по-зле. В края на краищата, разсъждаваше той, — а талазите на съня започваха да оказват обичайното си благотворно въздействие, —
