в Бландингс можеше да гостува и някой от племенниците му, или една от сестрите му, или дори — тази мисъл го смрази — по-малкият му син Фредерик.
Когато описва събитията, в които са преплетени многообразни чувства, летописецът не винаги съумява да бъде така точен, както би желал. Иска му се строго да спазва хронологията, но все не може да отдели един определен миг от времето, да го прикове за щателно проучване от Потомството и да заяви: „Това бе мигът, в който лорд Емсуърт усети, че му се иска гостът да се прекатури от някой висок прозорец и да си счупи врата“. Милорд беше убеден, че това е била постоянна негова мечта още от самото начало, но случаят не беше такъв. Когато на втората сутрин от гостуването на Попджой гонгът за обяд ги завари увлечени в разговор в библиотеката и младежът с поривист отскок протегна ръка колкото свински бут, нежно го подхвана и му помогна да се изправи, лорд Емсуърт остана много доволен от тази учтива проява на внимание.
Но когато онзи започна да прави същото ден подир ден, нощ подир нощ и общо взето всеки път, когато го заловеше седнал; когато му предлагаше ръката си, за да прекоси помещението, когато му помагаше да изкачва стълби и да пресича коридори, съпровождаше го по пътеки и в стаи, държеше му шлифера; когато изтръгваше предмети от ръцете му, за да не му тежат; когато в росни вечери изхвърчаше от къщата, натоварен с одеяла, шалове, шапки, а веднъж съвсем определено довлече и проклетия респиратор… тогава вече гордият дух на лорд Емсуърт се разбунтува. Той беше държелив старец и както повечето държеливи старци не обичаше младите да го смятат за нещо, което едва крета по земята в очакване края на земните си дни.
Когато Гъртруд играеше ролята на негова бавачка беше лошо. Но това беше сто пъти по-лошо. Очевидно Попджой изпитваше необяснима, задушаваща го привързаност и се бе лепнал за него все едно, че му беше брат. За пръв път лорд Емсуърт започна да се досеща как се е чувствувала Мери от детската песничка, възбудила подобна любов в гърдите на своето агне, което я следвало навсякъде и отказвало за миг дори да се отдели от нея. Струваше му се, че е Възрастен Гражданин, попаднал сред група бойскаути, до един извършващи Добри Дела, при това едновременно, и горко съжаляваше за това. Душевното му състояние най-добре можеше да се илюстрира със следния пример. Ако към края на гостуването го бяха накарали да избере с кого да се поразходи из гората — с Попджой или със сър Грегъри Парслоу-Парслоу, той щеше да предпочете сър Грегъри.
И тогава, като капак на всичко, му дойде премеждието със сгъваемата стълба.
Достопочтеният Фреди Трипуд, който беше решил да прескочи и лично да провери как се развиват събитията, научи подробностите за тази твърде неприятна случка от братовчедка си Гъртруд. Тя го посрещна на гарата в Маркет Бландингс и Фреди от пръв поглед отгатна, че нещо тежи на душата й. Не че се беше върнала към образа си на героиня от Метерлинк, но красивите й очи излъчваха тъга. И Фреди, напълно убеден, че щом като надарен мозък като неговия дирижира съдбата й, те би трябвало само да греят от щастие и радост, се разтревожи.
— Не ми казвай, че планът ни се е провалил — загрижено каза той.
Гъртруд въздъхна.
— Всъщност — и да, и не.
— Как така и да, и не? Ако се изпълнява както трябва, планът не може да се провали. Това говори, че е проявена небрежност. Бифърс опита ли се да спечели благоразположението на папа?
— Да.
— Съгласяваше ли се с всяка негова дума? Интересуваше ли се от заниманията му? Вършеше ли му дребни услуги? И това е продължило цели две седмици? Боже всемогъщи! Досега папа би трябвало да се е привързал към него като към свиня-рекордьорка. Защо не е така?
— Не съм казала такова нещо. До днес следобед дори мислех, че го обича. Във всеки случай Рупърт твърди, че вуйчо Кларънс често го гледал с особен стаен копнеж в очите. Само че след случката днес следобед се боя, че не е останал много доволен.
— Какво се случи?
— Историята със сгъваемата стълба. Ето как стана. След обяда Рупърт и аз излязохме да се поразходим и докато го убедя, че трябва да намери вуйчо Кларънс и да продължи да му се подмазва, вуйчо Кларънс беше изчезнал. И така Рупърт дълго време го търсил, докато най-сетне дочул шум от рязане на клони и го открил в най-отдалечения край на градината. Бил се покатерил на сгъваемата стълба и подрязвал с ножици клоните на някаква слива. Рупърт казал: „А, ето ви и вас!“, а вуйчо Кларънс отвърнал, да, ето ме и мен, и Рупърт продължил: „Мислите ли, че е редно да се изморявате? Защо не ми позволите аз да свърша тази работа вместо вас?“
— Уцелил е верния тон — одобри Фреди. — Усърдие. Старание. После?
— После вуйчо Кларънс казал: „Не, благодаря!“ Рупърт обаче чул само „Благодаря“. Та Рупърт стоял отдолу и поддържал разговора, докато изведнъж се сетил да каже на вуйчо, че си се обадил по телефона и пристигаш същата вечер. В този миг изглежда на вуйчо му изтръпнал кракът, защото според Рупърт, той хлъцнал и целият се разтресъл. Това, естествено, станало причина стълбата да се разклати. Рупърт се хвърлил да я задържи, но така и не разбрал как тя изведнъж се захлопнала като ножица. Следващото, което си спомня, е вуйчо Кларънс, седнал в тревата и според Рупърт не изглеждал много доволен. Бил се понатъртил и навехнал глезена си, и изобщо не примирал от щастие. Според Рупърт нищо чудно да е разклатил леко позициите си.
Фреди сключи вежди и се замисли. Изпитваше мъката на пълководец, съсипал се, докато планира голямата офанзива, а после установил, че войниците му са неспособни да я осъществят.
— Много жалко — продължи Гъртруд. — Съвсем наскоро лекарят посъветвал един от пасторите в околността да замине за южна Франция, а правото да назначи друг на негово място принадлежи на вуйчо Кларънс. Ако Рупърт можеше да получи това място, щяхме да се оженим. Той обаче му е купил мехлем.
Фреди се стресна. Върху изтерзаното му от грижи лице се появи по-ведро изражение.
— Мехлем ли?
— За глезена.
— Браво, че се е сетил. Освен че му е дал да разбере колко силно се разкайва, той му е подарил и лекарство, а за папа лекарството е като валерианът за котките. Душа дава за самодейното домашно лечителство. По принцип го изпробва върху някой друг — преди две години накара една от прислужниците да се намаже с някакъв илач против измръзване, та жената опищя къщата — но щом случаят е спешен, несъмнено с радост ще го изпробва и върху себе си. Старият Бифърс е улучил вярната нотка.
Когато предричаше, че лорд Емсуърт ще оцени подарения му мехлем, Фреди бе проявил безпогрешно познаване на бащиния си характер.
Господарят на Бландингс бе от ония завеяни старци, за които няма по-голяма радост от това да изпробват нови медикаменти. В една по-безкритична епоха милорд щеше да е същински Борджия. Той обаче забеляза увитото в хартия шише върху нощната си масичка, чак когато си лягаше. Тогава си спомни, че по време на вечерята онази напаст Попджой беше измънкал, че му е купил нещо за навехнатия глезен. Той разкъса хартията и заоглежда с видимо задоволство съдържанието на шишето. Течността беше мръсносива на цвят и при разклащане приятно пльокаше. Наименованието върху етикета — Балсам на Блейк — му бе непознато, което само по себе си вече беше препоръка.
Глезенът отдавна бе престанал да го боли и за всеки друг това щеше да е достатъчно основание да се откаже да го облива с балсам, но не и за лорд Емсуърт. Той отля внушителна доза от течността върху дланта си. Подуши я. Имаше остър, здрав, освежителен аромат. През следващите пет минути той старателно я втрива в кожата си. След това загаси лампата и заспа.
Банално е да се твърди, че в света, поне както понастоящем е скроен, малко неща могат да имат по- фатални последици от случайността на раждането. Нищо чудно лорд Емсуърт да бе подозирал това. Сега вече получи и преки доказателства. Ако вместо наследник на графство се беше родил кон, балсамът щеше да е тъкмо за него. Защото Блейк беше предназначил балсама си за коне, макар че преподобният Рупърт Бингам бе пропуснал да забележи тази подробност; а всеки, който има макар и повърхностна представа от коне и графове, знае, че най-съществената разлика между тях е по-нежната кожа на последните.
