Когато се събуди в два без петнайсет, сънувал, че индианците го горят на клада, лорд Емсуърт установи, че страда от жестока болка в десния глезен.
Беше малко изненадан. Не бе предполагал, че падането от стълбата го е наранило толкова тежко. И тъй като самодейното лечителство беше в кръвта му, той храбро стисна зъби и взе незабавни мерки да се справи с положението. След като клати бутилката докато течността около гърлото й се запени, той втри в кожата си още една щедра доза балсам. Хрумна му, че може би първия път е действувал повърхностно и небрежно, затова сега не спести усилията си. Втрива и масажира около двайсет минути. После отново се опита да заспи.
Природата е сътворила някои хора по-досетливи от други. Лорд Емсуърт беше от онези с по-ленивите мозъци. Наближаваше четири часът, когато той най-после прозря истината. Тъкмо се канеше за пети път да втрие балсам в кожата си. Застина на място, запуши шишето, изхвърча от леглото, втурна се към умивалника и се опита да вмести колкото се може по-голяма част от телосложението си под студената струя.
Облекчението бе осезателно, макар и мимолетно. В пет се намокри отново и още веднъж в пет и половина.
В шест без петнайсет успя да задреме, но сънят му, смущаван от непрестанно ръфащи го акули, продължи до осем и нещо. Тогава скочи, сякаш стреснат от будилник, и разбра, че за повече спане и дума не може да става.
Стана от леглото и надникна през прозореца. Навън беше прелестна утрин. През нощта беше валяло и светът, сякаш току-що изваден от пералнята, искреше под благите слънчеви лъчи. Кедри хвърляха дълги сенки върху равни зелени морави. Успокоително грачеха врани. Дроздове цвъртяха по характерния си мелодичен, галещ ухото начин. Въздухът бе изпълнен с лятно жужене. От света на насекомите лорд Емсуърт съзря няколко представителни комара.
Отвъд терасата сред дърветата проблясваха и се синееха водите на езерото. Те сякаш го мамеха с тръбен зов. И въпреки че напоследък се бе позанемарил, за лорд Емсуърт нямаше нищо по-приятно от ранното утринно къпане преди закуска: да не говорим, че сега всичко, свързано с водата, особено силно го привличаше. Междувременно болките в глезена бяха затихнали до тъпи пулсации и на милорд му се струваше, че ако поплува, ще изчезнат напълно. Той си облече халата, обу чехлите, извади банския костюм от чекмеджето и слезе долу.
Прелестите на истински хубавото английско лято са толкова много, че всекиму е простено, ако пропусне да забележи всичките едновременно. Едва след като пронизващата агония от първия досег с водата попремина и лорд Емсуърт вече плуваше в средата на езерото, той осъзна, че по необясним начин е пропуснал да забележи безспорно най-доброто, което тази прекрасна утрин можеше да му предложи. Когато гледаше през прозореца си бе забелязал слънцето, сенките, птичките, дърветата и насекомите, но не бе дооценил факта, че никъде в този божествен свят, простиращ се отпреде му, няма и помен от неговия млад гостенин Попджой. По всичко личеше, че за пръв път от две седмици насам милорд е съвсем самичък и чудно лишен от присъствието му.
Лорд Емсуърт се носеше по гръб, гледаше тюркоазеното небе и преливаше от доволство. Бодро подритна в пристъп на неописуем възторг. Това обаче му се стори недостатъчно. Не изразяваше напълно безбрежното му щастие. Само чрез музиката, този мистичен език на душата, можеше достойно да възхвали прелестите на златната утрин. В следващия миг летният покой, надвиснал над градините на Замъка Бландингс, бе пронизан от внезапен треперлив крясък, който можеше да означава само едно — че нейде човешко същество е изпаднало в беда. Всъщност това бе гласът на лорд Емсуърт, извисен в химн на радостта.
Звукът смразяваше кръвта и бе способен да стресне и най-държеливия: двете пчелички, жужащи сред лавандулата, се заковаха на място като една и се спогледаха с повдигнати вежди. Но не само те бяха сред пострадалите. Охлювите се прибраха в черупките си; катеричката, демонстрираща гимнастическото си умение върху клоните на кедъра, едва не падна, и — придвижвайки се една крачка по-нагоре в животинското царство — преподобният Рупърт Бингъм, прикрит зад рододендроновите храсти и недоумяващ докога трябва да чака възлюбената му да се яви на уречената среща, се стресна, изпусна цигарата си, трескаво свали сако и се юрна към водата.
А там, насред езерото, изстъпленията на лорд Емсуърт продължаваха с несекваща мощ. Неуморните му крака изригваха гейзер от бяла пяна, късогледите му, но искрящи очи, бяха вторачени в небесната синева. От гърлото му излизаше пронизителен вой.
— Ти бъди моя любима — пееше лорд Емсуърт, — и света-а-а-а-а е за двами-и-и-на!
— Запазете самообладание — каза някакъв глас в ухото му. — Запазете спокойствие. Запазете пълно спокойствие. Всичко ще е наред.
Дори днес, в епохата на радиото, всеки глас от небето има доста стряскащо въздействие върху човешката психика. Ако беше на твърда почва, лорд Емсуърт щеше да подскочи. Но тъй като под него имаше три метра вода, той просто изчезна под нея, сякаш го бяха натиснали надолу. В същия миг почувствува, че се задушава, после болезнено бе сграбчен за месестата част на ръката и измъкнат на повърхността, пръхтящ и плюещ вода.
— Запазете пълно спокойствие — продължи да твърди гласът. — Няма никаква опасност.
Чак сега милорд позна чий бе той.
Има граница, отвъд която човешкият мозък губи родството си с твореца и се превръща в разбунена маса от разпенени пагубни страсти. Малайците, докарани отвъд тази граница, свалят старата кама от стената, излизат навън и накълцват съседите си. Жените изпадат в истерия. Графовете, ако лорд Емсуърт може да ни послужи за пример, вдигат десните си юмруци и ги размахват толкова силно, колкото им позволяват възрастта и физическите данни. Лорд Емсуърт бе търпял този прилепчив младеж с привидно самообладание, но напрежението явно си бе казало думата. Подтисканите страсти винаги са най-опасни. Малко по малко, ден след ден, милорд постепенно се бе превръщал в кипящ вулкан, който най-накрая изригна.
Той бушуваше, обзет от чувство на непоносимо оскърбление. Нима не му стигаше, че тази отвратителна лепка не се отделяше от него на сушата? Трябваше ли да го преследва и сред водната шир и да го мачка в ръце, точно когато изпитваше най-голямо удоволствие от плуването това лято? В цялата дълга и героична история на рода му нямаше самозабравил се Емсуърт, който да наруши свещените закони на гостоприемството и да насини окото на госта си. Да, но тук никога не бяха идвали и такива гости. Милорд силно изпръхтя, яростно измъкна дясната си ръка от водата, замахна и удари.
По-неразумно и недалновидно не би могъл да постъпи. Ако имаше нещо, което преподобния Рупърт Бингъм — дългогодишен плувец в отбора на Оксфорд — бе овладял до съвършенство, то бе умението да се справя със съпротивляващи се удавници. Нещо като твърд и възлест овнешки бут халоса със страшна сила лорд Емсуърт зад ухото: слънцето изгасна, на негово място изгряха звездите, много от тях с открояващата се яркост; чу се шум на прииждаща вода и той загуби свяст.
Когато дойде в съзнание се оказа, че лежи в легло. И тъй като мястото му се стори удобно и приятно, той не помръдна. Главата го цепеше, но милорд не й обръщаше внимание — толкова беше зает с мислите, които се пенеха вътре в нея. Разсъждаваше върху поведението на младия Попджой; размишляваше за сър Грегъри Парслоу-Парслоу и от време на време се чудеше кой от двамата му е по-противен. Проблемът бе прекалено необятен за човешкия ум. От една страна в продължение на две седмици ти вадят душата и накрая за малко не те убиват, но не ти крадат свинарите; от друга ти крадат свинарите, но все още не са стигнали до физическо насилие над личността ти. Кой би се наел да сложи тези двама на везните?
Милорд тъкмо си припомняше балсама и се чудеше дали няма да се окаже решителният коз в това съревнование за званието ненадмината отрепка на човешкия род, когато вратата се отвори в стаята се намъкна Достопочтеният Фреди Трипуд.
— Здравей, папа.
— Е, Фредерик?
— Как се чувствуваш?
— Безкрайно зле.
— Трябва да знаеш, че можеше да е и по-лошо.
— Ха!
