Замъкът Бландингс и други истории

Олстър беше започнала да изразява мнението си за случката и нейният присмех и подигравки, както и неприкритите й намеци, бяха просто непоносими. Ако, каза тя, постоянните консуматори на „Кучешката радост на Доналдсън“ така позорно подвиват опашка пред едно нищо и никакво пекинезче, тя била доволна, че не е допуснала слабост и не се е оставила да бъде убедена да ги даде на питомците си.

— Добре, че Сюзън не е плъх — добави лейди Олстър с жесток, подигравателен тон. — Един плъх щеше да докара инфаркт на твоя мелез.

— Ботълс — неотстъпчиво отвърна Фреди, — особено го бива с плъховете. Мисля, че елементарното чувство за справедливост те задължава да дойдеш до конюшните и да му дадеш възможност да се покаже в истинската си светлина.

— Благодаря. Това, което видях, ми стига.

— Значи няма да дойдеш да видиш как се справя с плъховете?

— Няма.

— В такъв случай — мрачно заключи Фреди, — няма какво повече да се направи. Ще трябва да го върна на собственика му.

— Къде е собственикът му?

— В Мъчингъм Хол.

— Това да не е кучето на Рупърт?

— То е, естествено.

— Тогава ти си се видял с Рупърт?

— Разбира се.

— Предупреди ли го? За мистър Уоткинс?

— Беше твърде късно за предупреждения. Вече бе получил писмо от Гъртруд, че му бие дузпата.

— Какво!

— Е, пише Сигурен ли е? и Дали двамата знаят какво искат? , но ако питаш мен, то си е чиста дузпа. И все пак, да се върнем на въпроса за Ботълс, лельо Джорджина. Според мен трябва да вземеш под внимание факта, че неотдавнашната му среща с пекинеза бе съвършено ново изживяване за него и следователно е естествено да не се прояви в най-добрата си светлина. Отново ти повтарям, че трябва да го видиш как действува сред плъховете.

— О, Фреди!

— Какво има?

— Как можеш да ме занимаваш с това окаяно псе, когато цялото бъдеще на Гъртруд е поставено на карта? Крайно наложително е да я излекуваме някак си от това опасно увлечение…

— Добре, щом искаш, ще поговоря с нея, но ако ме питаш, болестта се е разпростряла. Онова врескало Уоткинс е завладяло душата й. Но ще направя каквото мога. А сега ме извини, лельо, ще те напусна.

От съседния храст се подаваше честната муцуна на Ботълс. Той изглежда искаше да се увери, че е свирен отбой.

В часа на вечерния аперитив Фреди за пръв път успя да проведе обещания разговор с Гъртруд. Нашият амбициозен търговец и предприемчив бизнесмен не падаше лесно по гръб. И сега, докато решеше косата си, внезапно го осени хрумването как да спечели леля Джорджина за делото. Наперено слезе в салона, където видът на Гъртруд му напомни за неговата мисия. Момичето замечтано седеше пред пианото и свиреше нежни мелодии.

— Искам да поговорим, Гъртруд — каза Фреди. — Какви са тези глупости, които научавам за теб и за Бифърс?

Лицето на момичето пламна.

— Виждал ли си Рупърт?

— Разговарях с него днес следобед. Всичко ми каза.

— О!

— Много е потиснат.

— О?

— Да, много е потиснато горкото момче и не го обвинявам, щом момичето, за което е сгоден, се развява из околностите, увлечено по разни тенори. За пръв път виждам такова нещо, по дяволите! Какво толкова намираш в този Уоткинс? Къде се крие обаянието му? Във всеки случай не във вратовръзките му, защото са направо ужасни. Същото важи и за цялото му облекло. Има вид на човек, който си купува дрехите на старо от битпазар. И не стига това, ами си е пуснал и къси, но видими с невъоръжено око бакенбарди. Не мога да допусна, че сериозно си решила да зарежеш стопроцентов симпатяга като стария Бифърс, заради някакво бакенбардесто врескало.

Настъпи мълчание. Гъртруд отново засвири замечтано.

— Нямам намерение да разговарям — каза тя. — Това не е твоя работа.

— Извинявай много! — извика Фреди. — Ще прощаваш, ама ако напрегнеш малко паметта си и се върнеш във времето, когато Бифърс те ухажваше, може би ще си спомниш, че не друг, а аз уредих цялата работа. Ако не бяха моите находчивост и изобретателност, ти и оня заплес никога нямаше да се сгодите. Затова имам пълното право да се смятам за ваш ангел-хранител и като такъв съм длъжен да разнищя историята докрай. Разбира се, — продължи Фреди, — много добре знам как се чувствуваш. Ясно ми е и защо си направила фаталната грешка. Този Уоткинс те е запленил с чара си и ти смяташ, че старият Бифърс е скучен и неромантичен мухльо. Но запомни едно, момиче…

— Не ми е приятно да ме наричаш „момиче“.

— Запомни едно, стара глупачке, — поправи се Фреди. — И го запомни добре. Бифърс е изпробван в бой, честен и доблестен. Човек, на когото може да се разчита. Докато Уоткинс, ако добре съм изтълкувал бакенбардите му, е от онези, които веднага ще те зарежат в тежък миг. И тогава, когато вече е твърде късно, ще дойдеш разревана при мен, ще рониш солени сълзи и ще кършиш ръце: „Ех, защо не го разбрах навреме?“ А аз ще ти отвърна: „Нещастно твърдоглаво създание…!“

— О, защо не вървиш да продаваш кучешките си бисквити, Фреди!

Гъртруд отново засвири. Устата й бе упорито стисната. Фреди я изгледа неодобрително.

— Има някаква нечиста примес в кръвта — констатира той. — По женска линия. И ти като проклетата си майка по рождение си лишена от способността да разсъждаваш логично. И двете сте еднакво дебелоглави. Да продавам кучешките си бисквити казваш? Ха! Като че ли не ги хвалих на леля Джорджина, докато ми излезе пяна на устата. И с какъв резултат? Засега нулев. Но почакай до довечера.

— Вече е довечера.

— Искам да кажа, малко по-късно довечера. И наблюдавай малкия ми експеримент.

— Хм!

— Какво значи това „Хм!“?

— Просто „Хм!“.

По време на вечерното кафе над Замъка Бландингс витаеха мир и покой. Повърхностният наблюдател, надникнал през френския прозорец в кехлибарения салон, щеше да си помисли, че с обитателите на този почтен английски дом всичко е наред. Лорд Емсуърт седеше в един ъгъл и четеше указания как се отглеждат болни и здрави прасета. Сестра му, лейди Констанс Кийбъл, шиеше. Другата му сестра, лейди Олстър, гледаше Гъртруд. Гъртруд гледаше Орло Уоткинс. А Орло Уоткинс зяпаше в тавана и пееше разлигавено своята песен за Розите.

Достопочтеният Фреди Трипуд липсваше от сцената. И ако човек се довери на мнението на баща му, лорд Емсуърт, това само по себе си вече бе достатъчна предпоставка за приятно прекарване.

Но под спокойната повърхност бушуваха подмолни течения. Лейди Олстър наблюдаваше Гъртруд и все повече ставаше жертва на унинието. Не й харесваше начина, по който Гъртруд гледаше Орло Уоткинс. Гъртруд от своя страна, в резултат на скорошния разговор с Фреди, изпитваше пристъпи на угризения и съмнения. Лейди Констанс още не се беше успокоила след тазвечерните откровения на лейди Олстър по повод слабоумието на домакините, които съзнателно допускат разни лигави тенори свободно да се шляят из замъците. А лорд Емсуърт бе изпаднал в онова състояние на свадлива раздразнителност, което обзема отвеяните старци, които желаят да четат за Прасета, а вниманието им се раздвоява от гласове, пеещи за