покаже в какъв свят живеем): от четирите чела, описани дотук в тази хроника, три бяха сбърчени от грижи. И ако девойките изобщо имат съвест, челото на Гъртруд също би трябвало да е свъсено и по този начин да попълни бройката.
— Вземи си един стол и сядай — гостоприемно го покани Рупърт.
— Предпочитам канапето — отвърна Фреди. — Чувствувам се поизморен. Копитата ми се подбиха, докато дойда.
— Какво се е случило с колата ти?
— Гъртруд я взе, за да закара Уоткинс в Шрузбъри.
Преподобният Рупърт известно време тъна в мълчание. Лицето му, едро и червендалесто, посърна. Дори мощното му телосложение, благодарение на което за малко не получи медал за гребане в Оксфорд, като че се бе смалило. Толкова очебийна бе мъката му, че и Фреди я забеляза.
— Случило ли се е нещо, Бифърс? — попита той.
Вместо отговор, преподобният Рупърт протегна подобната си на свински бут ръка и му подаде писмо, написано е разкрачен девически почерк.
— Чети.
— От Гъртруд?
— Пристигна тази сутрин. Е?
Фреди привърши четенето и върна документа на собственика. Видът му беше угрижен.
— Изглежда ти е била дузпата.
— И аз така мисля.
— Дълго е — рече Фреди, — и объркано. Пълно е с изрази от рода на „Сигурни ли сме?“ и „Знаем ли какво искаме?“ и „Няма ли да е по-добре, ако…“, но според мен ти е била дузпата.
— Нищо не разбирам.
— Аз пък — да — каза той. — Сега ми става ясно какви ги дрънкаше леля Джорджина. Опасенията й са били основателни. Онази змия Уоткинс ти е отмъкнал Гъртруд.
— Мислиш ли, че Гъртруд е влюбена в Уоткинс?
— Мисля. И ще ти кажа защо. Той е врескало, а момичетата си падат по такива. Те крият за тях неотразима привлекателност.
— Не съм забелязал Уоткинс да има някаква привлекателност. Винаги ми е напомнял за водорасло.
— Може да е водорасло, Бифърс, но знае как да си опече работата. Не разполагам с обяснение, но определен тип лирични тенори действуват на момичетата като валериан на котките.
Преподобният Рупърт задиша учестено.
— Ясно — каза той.
— Бедата е там, Бифърс — продължи Фреди, — че Уоткинс е романтичен, а ти не си. Сериозни добродетели имаш. Романтика — нито капка.
— Значи излиза, че шансовете ми не са големи.
Фреди се замисли.
— Не можеш ли да й се представиш в романтична светлина?
— Как?
— Ами… спри в движение някой избягал кон.
— Къде е конят?
— Мммм, дааа — каза Фреди. — Като че ли това е най-голямото затруднение. Конят. Къде е той?
Известно време и двамата мълчаха.
— Е, да става каквото е писано — обади се накрая Фреди. — Мога ли да взема Ботълс?
— За какво ти е?
— За демонстрация. Искам да го покажа на леля Джорджина, за да се убеди нагледно какви висоти могат да се достигнат, когато едно куче системно се храни с „Кучешката радост на Доналдсън“. Големи главоболия си имам с тази жена, Бифърс. Опитах всички хитрости, които водят до успех в търговията, но никакъв резултат. Нещо обаче ми подсказва, че ако види Ботълс, ако го бодне в ребрата и усети коравата му мускулна тъкан, в мисленето й може да настъпи прелом. Във всеки случай, от опит глава не боли. Ще го взема със себе си, нали може?
— Добре.
— А що се отнася до твоята неприятност, ще помисля много сериозно и върху нея. Нали ще наминеш след вечеря?
— Сигурно — мрачно отвърна преподобният Рупърт.
Вестта, че лесно впечатлителната й щерка е тръгнала да се скита из околността в двуместен автомобил с този опасен Уоткинс, бе тежък удар за лейди Олстър. Затова, когато седна на терасата (един час след като Фредерик напусна Мачингам Хол и пое изнурителното пътешествие назад към къщи), сърцето й тежеше като олово.
Бултериерът беше изчезнал по свои лични работи, но пекинезът все така дремеше в скута й. Завиждаше на безметежната му незаинтересованост. За нея бъдещето бе мрачно и всичко наоколо вещаеше гибел.
Само едно светло петънце проблясваше между буреносните облаци в нейната душа. Племенникът й Фредерик никакъв не се виждаше. Всякаква друга местна напаст — комари, мухи и буболечки — беше налице, но не и Фредерик. По всичко личеше, че е извън границите на имението.
След малко обаче клетата жена беше лишена дори от тази дребна утеха. Като накуцваше леко, сякаш го убиваше обувката, Достопочтеният се измъкна от храстите и се запъти към нея по алеята, придружен от нещо, което външно наподобяваше на куче.
— Здравей, лельо Джорджина!
— Е, Фреди? — примирено въздъхна лейди Олстър.
Пекинезът отвори едно око, огледа младия човек, замисли се дали си струва да лае, очевидно реши, че е прекалено горещо и отново заспа.
— Това е Ботълс — рече Фреди.
— Кой?
— Ботълс. Животното, за което стана дума неотдавна. Погледни каква мускулатура.
— За пръв път в живота си виждам такъв мелез.
— По-добре златно сърце, отколкото златна корона — мъдро рече Фреди. — В момента ни интересува физиката, а не родословието на този пес, за което съм склонен да допусна, че не е отбелязано в хералдическите справочници. Хранено изключително с „Кучешката радост на Доналдсън“, то крачи по света с гордо вирната глава, прямо и безстрашно. Бих те помолил, ако нямаш нищо против, да дойдеш с мен до конюшните и да го видиш как действува с плъховете. Мисля, че това ще ти помогне да придобиеш известна представа за неговите неоспорими данни.
И той щеше да продължи да я убеждава, ако в същия миг, точно както и по време на предишния им разговор, не се случи нещо, което съсипа целия ефект от ораторското му изкуство.
Докато разговаряха, Ботълс любознателно се щураше насам-натам, според обичая на кучетата, попаднали в непозната обстановка. Подуши дърветата. Повъргаля се из тревата. Но сега той за пръв път забеляза, че в скута на жената лежи нещо много особено.
Какво бе то, Ботълс не знаеше. Като че беше живо. Обзе го силно желание да разбули загадката. За да сме съвсем точни, трябва да споменем, че той се доближи до шезлонга, завря любопитен нос в нещото и вдъхна дълбоко.
В следващия миг, за най-голямо негово изумление, нещото избухна като бомба, скочи на земята и бързо взе да се приближава към него.
Ботълс не се поколеба. Мъжествените схватки с равностойни противници му доставяха удоволствие. Тези схватки, ако можем така да се изразим, бяха солта на неговия живот. Но тук случаят беше различен. За пръв път в живота си срещаше пекинез и никой нямаше да остане по-изненадан от него, ако му кажеха, че това странно и всестранно окосмено нещо е куче. Той лично го възприе като наказание свише и напълно деморализиран обиколи три пъти поляната в тръс, като междувременно опита да се покатери на едно дърво. След като опитът му не успя, Ботълс подви рунтавата си опашка и скоропостижно напусна сцената.
Удивлението на достопочтения Фреди Трипуд можеше да се сравни единствено с огорчението му. Лейди
