— Моряшки гроб и прочие.
— Дрън-дрън! — каза лорд Емсуърт.
Възцари се мълчание. Фреди се защура из стаята, като последователно повдигаше ту някой стол, ту ваза, четка за коса, гребен, или кутия кибрит. После се върна по обратния път и повторно си поигра с тях. Най-сетне се приближи до леглото на баща си и се надвеси над него като същински звяр, разтворил паст — или поне така изглеждаше в очите на предубедения страдалец.
— Папа.
— Да, Фредерик?
— Ама едва отърва кожата, а?
— Хм!
— Не искаш ли да благодариш на безстрашния си спасител?
Лорд Емсуърт впи нокти в одеялото.
— Ако този човек само се доближи до мен — промълви той, — не отговарям за последствията.
— Ъ? — втрещи се Фреди. — Не го ли харесваш?
— Да го харесвам ли! Мисля, че това е най-отвратителният младеж, когото съм срещал.
Прието е при подобни изявления присъствуващите да се изключват, но лорд Емсуърт беше тъй развълнуван, че пропусна да го стори. Фреди, след като обяви, че е като гръмнат, се отмести от леглото, защура се отново из стаята и заопипва четката за зъби, сапунерката, една обувка, наръчника за пролетните луковици и копчето за яка.
— Папа…
— Да, Фредерик?
— Всичко това е много хубаво, папа — каза Достопочтеният, като се върна на поста си, сякаш извличаше подкрепа от досега с таблата на леглото, — но след всичко случило се ми се струва, че си длъжен да дадеш гласа си в подкрепа на този съюз, ако следиш мисълта ми.
— Съюз ли? За какво говориш? Какъв съюз?
— Между Гъртруд и Бифърс.
— Кой по дяволите е този Бифърс?
— Ах, да, забравих да ти кажа. Името на този Попджой не е Попджой, а Бингъм. Старият Бифи Бингъм. Тъкмо за него леля Джорджи не дава на Гъртруд да се омъжи.
— Ъ?
— Опитай се да си спомниш. Заточиха я в Бландингс, за да не го вижда. На мен пък ми хрумна да го изпратя тук инкогнито, за да спечели благоволението ти. Според сценария, след като го обикнеш, ще му пуснеш някоя свободна енорийка и така ще им помогнеш да се оженят. Защото Бифърс е свещеник, нали разбираш?
Лорд Емсуърт не отвърна. Всъщност, не ударът от разкритието го накара да занемее, колкото втрещяващият факт, че някой мъж би пожелал да се ожени за Гъртруд и някое момиче да вземе за съпруг този Попджой. Както много други философи преди него и той разбра, че ексцентричността на човешките вкусове е наистина безгранична. От тази мисъл чак главата му се замая.
Когато обаче престана да се мае, милорд съобрази, че това е само едната страна на въпроса. Пред него стоеше човекът, който собственоръчно му бе натресъл Попджой. С осанка, силно напомняща за крал Лир, лорд Емсуърт бавно се надигна от възглавницата. Думите трептяха на устните му, но той ги отхвърли като недостатъчно силни и трескаво затърси други.
— Знаеш ли, папа — изпревари го Фреди, — нищо не ти пречи да изпълниш дълга си и само ако пожелаеш, можеш да събереш две млади сърца в свещен съюз. Докторът е наредил на стария Брейтуейт от Мъч Мачингъм да отпътува за Южна Франция, така че се освобождава едно местенце, където ще трябва да настаниш някого.
Лорд Емсуърт се свлече отново върху възглавниците.
— Мъч Мачингъм!
— По дяволите, папа, трябва да знаеш Мъч Мачингъм. На една крачка е оттук. Там живее старият Парслоу.
— Мъч Мачингъм!
Лорд Емсуърт премигваше, заслепен от ярка светлина. Колко несправедлив, колко жестоко измамен и лишен от вяра е бил, когато в заблудата си е мислел, че съдбата не предлага средства за възмездие на невинните, чиито свинари са били придумани от Изметта на Обществото да напуснат службата си и другаде да дирят по-високо заплащане. Съвестта не можеше да принуди сър Грегъри Парслоу-Парслоу да се разкае, а законът в сегашното си несъвършенство беше безсилен да го накаже. И все пак начин имаше. Ако младият Попджой, или Бингъм, или както му беше името се засели за постоянно на не повече от сто метра от вратите на парка му, щеше ли сър Грегъри Парслоу-Парслоу отново някога да си вдъхне безгрижно и волно глътка въздух? В резултат на своето кратко, но наситено със събития познанство с младия Бингъм или Попджой лорд Емсуърт беше убеден, че това е изключено.
Наказанието беше сурово, но кой има очи да твърди, че сър Грегъри не го е заслужил?
— Прекрасна идея — приветливо се отзова лорд Емсуърт. — Разбира се, че ще дам мястото в Мъч Мачингъм на твоя приятел.
— Наистина?
— Още сега.
— Браво, папа! — извика Фреди. — Страхотен си!
ПРОБИВЕН МЪЖ
Докато кръстосваше из градините на Замъка Бландингс, върху иначе гладкото лице на Достопочтения Фреди Трипуд се забелязваше лекото, но забележимо начумерено изражение на човек, чийто дух не е спокоен. Беше разгарът на лятото, когато градините са най-красиви, но по всичко личеше, че великолепието им не му носи утеха. Калцеолариите, които биха изтръгнали възторжени възклицания от старческите гърди на баща му, го оставяха равнодушен. Взираше се в лобелиите с незрящи очи, сякаш смразяваше с поглед неприятен познат.
Онова, което тревожеше младия човек, бе продължаващата търговска неподатливост на леля му Джорджина. От мига, в който се ожени за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити, щата Ню Йорк, Фреди Трипуд бе вложил цялата си душа и сърце в продажбата на фирменото производство. И, изпратен в Англия да потърси евентуални пазари, той, както вече споменахме, бе съзрял в Джорджина, лейди Олстър, клиентка, която плътно се доближаваше до идеала на един производител на кучешки лакомства. Притежателка на четири пекинеза, два шпица, един фокстериер, пет кокершпаньола, една руска хрътка и един бултериер, тя се радваше на несъкрушим авторитет в киноложките среди. Осигуряването на покровителството й щеше да е от огромна полза за Фреди. Щеше да му излезе име на енергичен и предприемчив бизнесмен. Освен това тъст му щеше да остане много доволен, а собственикът на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ и при далеч по-незначителни поводи за радост пръскаше като гейзер чекове за по пет хиляди долара.
До този момент обаче, въпреки цялото му красноречие, лейди Олстър грубо незачиташе кръвните роднински връзки и произтичащите от тях задължения и отказваше да даде подписа си. Тя предпочиташе да трови менажерията си с жалките отпадъци, наречени „Кучешка храна на Питърсън“.
Фреди мрачно изсумтя. Ехото все още заглъхваше, когато Достопочтеният установи, че вече не е сам. Към него се беше присъединила братовчедка му Гъртруд.
— Здрасти! — дружелюбно я поздрави Фреди. Той обичаше Гъртруд и не я винеше, че има майка, неспособна да оцени от пръв поглед хубавата кучешка бисквита. Между него и Гъртруд отдавна съществуваше здрав съюз. Затова, когато семейството се опита да провали годежа й с добрия стар Бифи Бингъм, тя се обърна за помощ именно към него: а той така добре й помогна, че сега годежът бе общоприет факт и нещата се развиваха чудесно.
— Фреди — рече Гъртруд — би ли ми дал за малко колата си?
— Разбира се. Съвсем естествено. При стария Бифърс ли отиваш?
— Не — отвърна Гъртруд и някой по-наблюдателен събеседник би забелязал в поведението й известно
