Емсуърт, обмисли възможността да провери как мирише, но сметна за по-разумно да не го прави. Сетне се упъти към френския прозорец. Нещо шумолеше навън и той реши, че не би било зле да провери какво е, а чак след това да подуши крака на лейди Констанс.
И почти беше стигнал до целта си, когато бултериерът на лейди Олстър, който временно бе отскочил да зарови един кокал и затова отсъствуваше от салона, сега връхлетя вътре, изпълнил кучешките си задължения и вече готов да се впусне във водовъртежа на светския живот.
Като видя Ботълс, той се закова на място.
После двамата започнаха бавно и предпазливо да се придвижват рачешката, но напред. Когато се приближиха достатъчно, замръзнаха на място. Ноздрите им потръпваха. Очите им бяха подбелени. До слуха на присъствуващите достигна отначало слаб, нисък, гърлен звук, наподобяващ хъркането на осемдесетгодишен старец е тежка бронхиална астма.
Звукът постепенно се извиси до кресчендо. Миг по-късно враждебните действия вече се вихреха.
Когато подценяваше качествата на Ботълс и се надсмиваше над боевите му способности, лейди Олстър дълбоко грешеше. Макар да бе способен да прояви известна плахост в присъствието на женски пекинез, в характера на това достойно животно нямаше и следа от мекушавост. Беше взел страха на всички кучета в Мъч Мачингам и всеобщото мнение за него — от „Синия глиган“ на Хай Стрийт до „Кравата и гъсеницата“ на Шрузбъри Роуд — беше, че е същинско украшение за енорията и гордост за расото на господаря си. Още повече, че при сегашните обстоятелства смелостта му се подхранваше и от убеждението, че правото е на негова страна. Независимо от студенината, проявена от обитателите на замъка, и болката в ребрата — там където го бе уцелила книгата за прасетата и тяхното отглеждане, — очевидно нямаше съмнение, че този салон оттук нататък е неговият дом. И като реши, че тези прекрасни хора разчитат именно на него да закриля интересите им и да държи по-далеч всички чужди и вредни явления, Ботълс с охота се нагърби със задачата да ги отърве от натрапника.
Ала и бултериерът не бе склонен да отстъпи. Той също не се чувствуваше чужденец в този кръг. В Хайд Парк, където правеше ежедневните си разходки, познаваше всички редовни посетители и достойно се беше представял. Кучета от Мейфеър, кучета от Бейзуотър, кучета от такива отдалечени квартали като Бромтън Роуд и Уест Кенсингтън отдавна бяха наясно от какво тесто е замесен. Ботълс донякъде му напомни за един пес от Понт Стрийт, когото веднъж срази на брега на Серпантината10. Затова самоуверено се хвърли в боя.
Обитателите на провинциални имения реагират на кучешки сбивания насред гостната според индивидуалните си особености. Лейди Олстър, която в резултат на дългото съжителство с тази животинска разновидност се бе превърнала в почетно куче, запази спокойствие. Тя извади лорнет в кокалена рамка и с непоклатимо хладнокръвие се зае да наблюдава бойните действия. Единственото, което я учуди, бе определеното надмощие на Ботълс. Харесваше й как пъргаво действува с краката. Дълбоко впечатлена, тя бе принудена да признае, че ако с „Кучешката радост на Доналдсън“ може да се отгледа такъв воин, вероятно тези бисквити заслужават вниманието й.
Ала останалите в салона не бяха на нивото на нейната невъзмутимост. Двете воюващи страни създаваха впечатлението — съвсем обичайно в подобни случаи, — че са едновременно навсякъде и определено всяваха ужас у зрителите. Лейди Констанс се беше прилепила до стената, откъдето напълно безрезултатно запрати една възглавница. Лорд Емсуърт, оттеглил се в ъгъла, немощно търсеше амуниции и съжаляваше, че е изпуснал пенснето си, без което присъствието му не беше от полза в този критичен момент.
А Гъртруд? Гъртруд гледаше Орло Уоткинс, който с необичайни за младежките си години находчивост и хладнокръвие току-що се беше покатерил върху един от шкафовете, пълен с порцеланови сервизи.
Краката му бяха на нивото на очите й и тя съзря, че са глинени11.
И точно в този миг, когато девойката се взираше в душата си, вратата се отвори.
— Мистър Бингъм — оповести Бийч.
Мъже с телосложението на преподобния Рупърт Бингъм като правило не са велики мислители. От най- крехка детска възраст преподобният Рупърт бе наддавал по-скоро на мускули, отколкото на мозък. Но и най- големият дръвник, прекрачил този праг, щеше да се досети, че вътре се бият кучета. Бифи Бингъм се ориентира мигновено в обстановката и незабавно предприе съответните мерки.
Съществуват множество начини за прекратяване на подобна нездравословна дейност. Някои препоръчват обливане с вода, други предпочитат да ръсят участниците с пипер. Според една от школите добри резултати давала запалена клечка кибрит под носа на най-близкия участник в сражението.
Бифи Бингъм обаче нямаше търпение да се отдава на подобни изтънчени прийоми. За Бифи сцената не криеше свежестта на неизпитано досега преживяване. Понякога дори имаше чувството, че откакто бе станал Пастир на Душите, половината от времето му минаваше да разтървава Ботълс и кучетата, собственост на малкото му паство. Опитът го беше принудил да си изработи и съответен похват. Той сграбчи с една мощна ръка врата на бултериера, а с другата — врата на Ботълс и силно дръпна.
— Рупърт! — извика Гъртруд.
В този миг той толкова приличаше на героите от древността. Никой не можеше да отрече, че позата, която бе заел този млад човек — с изцъклен поглед и с по едно гърчещо се куче във всяка ръка — беше неимоверно внушителна. Приличаше на статуя на Доброто, вече възтържествувало над Злото.
Така поне си мислеше Гъртруд. Струваше й се, че капаците са паднали от очите й и тя се е разбудила от кошмарен сън. Възможно ли бе, питаше се, да се е отвърнала от този благороден младеж и да се захласне по човек, който макар и с многообещаващо бъдеще на алпинист, бе достоен само за презрение?
— Рупърт! — повтори Гъртруд.
Бифи Бингъм вече бе приключил героичното си дело. Беше изхвърлил Ботълс през френския прозорец и бе затворил след него. После тръшна бултериера на килима, където онзи остана да клечи замислен и да ближе раните си, а той самият извади носна кърпичка и я прокара по пламналото си чело.
— О, Рупърт! — каза Гъртруд и се хвърли в прегръдките му.
Преподобният не каза нищо. В подобни случаи свещениците не хабят думи напразно.
Не каза нищо и Орло Уоткинс. Той просто се беше изпарил. Може би там горе, от птичи поглед, бе прочел в очите на Гъртруд погледа, който всеки на негово място би изтълкувал като напомняне незабавно да се качи в стаята си и да започне да си стяга багажа в очакване на телеграмата, която неминуемо щеше да получи сутринта и която щеше да го призове спешно да се завърне в Лондон. Така или иначе, той се изпари.
Късно същата нощ Достопочтеният Фреди Трипуд се завърна в бащиния си дом. Докато се събличаше, унило и с изненада установи, че някой чука на вратата на стаята му.
Влезе леля му Джорджина. Върху лицето й безпогрешно се четеше изражението на майка, чиято дъщеря е прозряла истината и скоро ще се омъжи за перспективен млад свещеник, чийто вуйчо, стар ерген, заема високо място в корабостроителната промишленост.
— Фреди — рече лейди Олстър, — онези бисквити, за които плещиш непрестанно, забравих как се казват…
— „Кучешката радост на Доналдсън“ — отвърна Фреди. — Могат да се купят или в малки опаковки от по шилинг и три пенса, или в големи от два шилинга и половина. Всяка поръчка има гаранция. Неповторими с полезните за здравето съставки…
— Като начало ще взема два тона — прекъсна го лейди Олстър.
ЛОРД ЕМСУЪРТ И СЪРДЕЧНАТА МУ ПРИЯТЕЛКА
Денят бе тъй топъл, тъй прекрасен, такова невероятно съчетание от слънчеви лъчи, небесна синева и птичи трели, че всеки, който познаваше Кларънс, Девети граф Емсуърт, и знаеше как обича хубавото време, би си го представил сияещ и щастлив в тази лятна утрин. Вместо това, сгърбен над масата за закуска, той бе вперил такъв изпепеляващ поглед в безукорно приготвената херинга, че рибата още малко и да зацвърчи в чинията. И всичкото, защото днес бе онзи празничен ден през август, когато според милорд Замъкът Бладингс заприличваше на същинска преизподня.
