Рози.
Само Орло Уоткинс беше щастлив. Скоро обаче и той щеше да се присъедини към редиците на скърбящите. Защото тъкмо беше започнал да дава воля на гласа си, за да подкара песента както си му е редът, когато иззад вратата се разнесе силен лай. Очевидно навън имаше куче. Да оставим настрана факта, че той мразеше всички кучета и се боеше от тях, но тенорите ненавиждат и конкуренцията.
В следващия миг вратата се отвори и в стаята нахълта Достопочтеният Фреди Трипуд с чувалче в ръка. Придружаваше го Ботълс, чието обичайно равновесие очевидно бе нарушено от нещо.
Върху лицето на Достопочтения беше изписано мрачното изражение, присъщо на онези, решили да изпробват късмета си на една-единствена карта — или да спечелят, или всичко да загубят. Същински Наполеон при Ватерло. Защото Фреди беше решил да заложи всичко на една-единствена карта.
Много младежи на негово място, предизвикани ОТ своя леля, категорично отказала да отскочи до конюшните, за да види как едно куче се реабилитира сред плъховете, мрачно биха се признали за победени. Но Фреди беше замесен от по-качествено тесто.
— Лельо Джорджина — каза той, като държеше високо торбата, около която възбудено подскачаше Ботълс. — Днес ти отказа да дойдеш до конюшните, за да наблюдаваш това животно в действие. Животно, отхранено с „Кучешката радост на Доналдсън“. Следователно не ми остава друга възможност, освен да извърша демонстрацията на твой терен.
Лорд Емсуърт вдигна поглед от книгата.
— Фредерик, престани да дрънкаш щуротии. И махни това куче оттук.
Лейди Констанс вдигна поглед от ръкоделието си.
— Фредерик, ако ще влизаш, влизай и сядай. И махни това куче оттук.
Лейди Олстър отмести поглед от Гъртруд и стана изразителка на значително по-малко любезност, отколкото би могло да се очаква от една любеща леля.
— О, Фреди, моля ти се, изчезвай! Ужасно си досаден. И махни това куче оттук.
Достопочтеният отмина всичко с благородно презрение.
— Тук, лельо Джорджина — настоя той, — има няколко обикновени плъха. Ако бъдеш така добра да излезеш на терасата, с удоволствие ще ти покажа нещо, което според мен би трябвало да сломи дори твоя инат.
Членовете на компанията приеха съобщението всеки по свой неповторим начин. Лейди Олстър изпищя. Лейди Констанс се метна към звънеца. Лорд Емсуърт изпръхтя. Орло Уоткинс пребледня и се скри зад гърба на Гъртруд. А Гъртруд, като го забеляза как побеля, като видя как се крие зад нея, сви устни. Израснала на село, тя беше на „ти“ с плаховете и тази проява на страх у човека, когото бе издигнала на пиедестал, определено я обезпокои.
Вратата се отвори и в салона влезе Бийч. Беше дошъл да изпълни обичайното си задължение — да изнесе чашките от кафето, но още с появата си установи, че го товарят с нови задачи.
— Бийч! — гласът беше на лейди Констанс. — Махни тези плъхове оттук.
— Плъхове ли казахте, миледи?
— Вземи тази торба от мистър Фредерик!
Бийч разбра. И да се беше учудил от факта, че по-малкият син на господаря стои насред кехлибарения салон на замъка с торба плъхове в ръка, той с нищо не го показа. Тихо му се извини, пое торбата и тръгна към вратата. В задълженията му не влизаше да разнася плъхове, но добрият иконом винаги е готов за всякакви непредвидими подвизи. Само така може да се съхрани удобното съществование в едно голямо провинциално имение.
— И гледай да не ги изтървеш проклетниците — предупреди го лорд Емсуърт.
— Много добре, милорд.
Достопочтеният Фреди се беше тръшнал на един стол и мрачно подпираше брадичката си с ръка. Като амбициозен и предприемчив бизнесмен той тежко понесе този тираничен акт, насочен срещу търговската му дейност.
Лорд Емсуърт се върна към книгата си.
Лейди Констанс се върна към ръкоделието си.
Лейди Олстър се върна към мислите си.
На пианото Орло Уоткинс се опитваше да обясни подбудите, които преди няколко мига само го бяха принудили предвидливо да потърси убежище зад гърба на Гъртруд.
— Мразя плъховете — сподели той. — Лазят ми по нервите.
— Нима? — отвърна Гъртруд.
— Естествено, не се боя от тях, но ме отвращават.
— Нима? — повтори Гъртруд.
В погледа й бе застинало странно изражение. За какво ли си мислеше това романтично девойче? Може би за онази вечер преди няколко седмици, когато, внезапно съзряла в здрача огромен прилеп, тя бе намерила в лицето на преподобния Рупърт Бингъм силен и неустрашим защитник? Дали не си го представяше такъв, какъвто го видя тогава — храбър, безстрашен, да сече въздуха с широкополата си свещеническа шапка и непрекъснато да Й вдъхва кураж с думи и дела?
Очевидно беше точно така, защото само подир миг тя попита:
— А как сте с прилепите?
— Прилепите ли?
— Да, прилепите.
— О, прилепите?
— Боите ли се от прилепи?
— Не обичам прилепи — призна Орло Уоткинс. След това изостави темата, отново седна пред пианото и запя за Юни и Аромата на Невидими Цветя.
Досега не сме споменали само за един член от компанията в кехлибарения салон.
Бидейки животно със забавени мисловни процеси, Ботълс отначало не си даде сметка какво стана с торбата. В мига, когато Бийч пое грижите за нея, той беше зает с душенето на един стол. И чак когато вратата започна да се затваря, Ботълс осъзна тежката загуба, която заплашваше да го сполети. Той заквича отчаяно и се метна напред, но беше твърде късно. Муцуната срещна коравото дърво. А когато се зае яростно да дращи дървото, преряза го остра болка. Книгата за отглеждане на прасета, болни и здрави, запратена с похвална ловкост, безпогрешно го бе улучила в ребрата. Тогава и той като своя временен настойник, достопочтения Фреди Трипуд, седна и застрада.
— Изведи оттук това проклето, отвратително, дяволско изчадие — изкрещя лорд Емсуърт.
Фреди вяло се изправи.
— Кучето е на Бифърс — рече, — а той ще дойде всеки момент. Нека сам се оправя с него.
Гъртруд се стресна.
— Нима Рупърт ще дойде тази вечер?
— Така каза — отвърна Фреди и се оттегли от сцената.
Прекалено дълго време бе престоял в компанията на кръвните си роднини и не изпитваше желание да се бави повече. Смяташе да отскочи със спортната си кола до Маркет Бландингс, да утеши изранената си душа — доколкото това изобщо бе възможно — в местното кино, да изпие една бира в кръчмата, а после да подири забрава В съня.
Гъртруд потъна в размисъл. Черен облак забулваше хубавото й младо лице. Силен смут владееше душата й. Когато предната вечер написа и пусна онова писмо, тя не бе предвидила, че преподобният Рупърт ще се появи толкова скоро.
— Не знаех, че Рупърт ще идва тази вечер — каза тя.
— Ще дойде, ще дойде — бодро отвърна лейди Олстър.
— „Като нежен зов вовек ще ме преследва онази юнска нощ със теб“ — пееше Орло Уоткинс.
А Гъртруд го гледаше и за пръв път изпита странното усещане, че не би могла да пее с този обрасъл с бакенбарди младеж. Искаше й се той да млъкне. Пречеше й да мисли.
Междувременно Ботълс бе възобновил изследователската си дейност. Кучетата са мъдри философи. Те бързо забравят. Не губят време да жалят по нещо безвъзвратно отминало. Ботълс с лекота се приспособи към промяната в условията и с добродушна любознателност тръгна да проучва обстановката. Погледна лорд
