думите „Грух, грух, грух“ докарват свинското вкъщи и в прекия и в преносния смисъл. В Илиноис мисля, че им викат „Тц, тц, тц“, докато в Айова предпочитат „Гуц, Гуц, Гуц“. Ако продължим към Минесота, ще чуем „Праси, Праси, Праси“ или пък „Гъци, Гъци, Гъци“, докато в Милуоки, където заселниците са предимно от немско потекло, ще чуем доброто старо тевтонско „Ойларипи, майне швайне!“ О, да, свинският зов варира в широки граници. От „Гуц-Гуц-Гуц“ в Охайо, до „Грух-праси, грух-праси“ в Масачузетс, без да броим различните местни подходи, като чукане по консервени кутии с брадва, или подрънкване на камъчета в куфар. Познавах един човек в Небраска, който зовеше прасетата си като им чукаше по копанята с дървения си крак.
— Сериозно?
— Случи му се обаче голямо нещастие. Една вечер, като чули някакъв кълвач, те се опитали да се покатерят на дървото и когато човекът излязъл, намерил ги натръшкани наоколо с прекършени вратове.
— Моментът не е подходящ за шеги — засегна се лорд Емсуърт.
— Не се шегувам. Стопроцентова истина. Всеки в Америка го знае.
Лорд Емсуърт прокара ръка по пламналото си чело.
— Но щом разнообразието е толкова голямо, няма начин да разберем точно кой зов е използувал Ненагледния…
— О! — прекъсна го Джеймс Белфър. — Не бързайте. Още не съм ви казал всичко. Има и универсален зов.
— Какъв зов?
— Повечето хора не го знаят, но аз го чух лично от устата на Фред Пацел, шампион на свински зов в Западните щати. Какъв човек само! Виждал съм го да кара пържолите да изскачат от чиниите. Той ми довери, че независимо дали животното е научено да откликва на илинойското „Тц, Тц“ или на минесотското „Праси“, то винаги ще реагира незабавно на тази магическа комбинация от звуци. За свинята то било като притегателната сила на масонството за хората. „Тц, Тц“ в Минесота или „Праси“ в Илинойс и животното само повдига вежди и гледа непроницаемо. Но в който и щат да извикате „Гуц-коо-о-о-оу!“…
Върху лицето на лорд Емсуърт се изписа изражението на удавник, зърнал спасителната сламка.
— Това ли е универсалният зов, за който споменахте?
— Да.
— Гуц…!
— … коо-о-о-оу!
— Гуц-коо-о-о-оу!
— Не е точно така. Първата сричка трябва да бъде произнесена кратко и стегнато, втората да се удължи и извиси във фалцет — високо, без фалш.
— Гуц-коо-о-о-оу!
— Гуц-коо-о-о-оу!
— Гуц-коо-о-о-оу! — изквича лорд Емсуърт, като отметна глава назад и от гърлото му излезе висок пронизителен тенор, който накара деветдесет и тримата заслужили консерватори, които обядваха наоколо, да замръзнат от ужас и негодувание.
— Повече живот в „коо“ — посъветва го Джеймс Белфърд.
— Гуц-коо-о-о-оу!
Клубът на заслужилите консерватори е едно от малкото места в Лондон, където посетителите не са свикнали на музика по време на хранене. Финансисти с бели бакенбарди впиха сурови погледи в олисели политици, сякаш безмълвно ги питаха как трябва да се постъпи. Плешиви политици отвръщаха на погледите на бакенбардести финансисти, с което се опитваха да им внушат, че представа си нямат. Из въздуха обаче витаеше смътно оформилата се единодушна решителност да протестират пред Управителния съвет.
— Гуц-коо-о-о-оу! — провикна се лорд Емсуърт. В същия миг погледът му попадна върху часовника над камината. Стрелките сочеха два без двайсет.
Той конвулсивно потръпна. Най-удобният влак през деня за Маркет Бландингс тръгваше от гара „Падингтън“ точно в два часа. Сетне нямаше друг чак до пет и пет.
Милорд не беше мислещ човек, но затова пък случеше ли му се да мисли, за него това означаваше и да действува. Миг по-късно той вече ситнеше към вратата, извеждаща на широкото стълбище.
Сега вече залата взе единодушното решение да протестира със силни думи пред Управителния съвет. Но от мозъка на лорд Емсуърт, доколкото изобщо го имаше, миналото — с изключение на този единствен зов „Гуц-коо-о-о-оу!“ — бе напълно изличено.
Като шепнеше магическите звуци, той забърза към гардероба и взе шапката си. Изричайки ги отново и отново, скочи в едно такси. Все още ги повтаряше, когато влакът излезе от гарата; и несъмнено щеше да продължава да ги повтаря по целия път до Маркет Бландингс, ако не беше паднал жертва на непоклатимите си навици и не бе заспал още в първите десет минути от пътуването.
Когато влакът спря в Суиндън Джънкшън, милорд стреснато се събуди. Надигна се и както имаше навик в подобни случаи, започна да се чуди кой е и къде се намира. Паметта му се възвърна, но уви, това не беше вече една пълна памет. Спомни си как се казва. Спомни си, че се прибира у дома след посещение в Лондон. Но какво трябва да кажеш на прасето, когато го поканиш на софрата, беше напълно изтрито от съзнанието му.
Според мнението на лейди Констанс Кийбъл, облечено недвусмислено в словесна форма в кратките мигове по време на вечерята, когато бяха сами, и посредством телепатията, когато икономът Бийч допринасяше с достолепното си присъствие към церемонията, при експедицията си в Лондон с цел да постави ребром въпроса пред Джеймс Белфърд, брат й Кларънс се бил държал като формен идиот.
Изобщо не било необходимо да кани този Белфърд на обяд; но след като вече го е поканил, само един слабоумен кретен би го оставил да си седи спокойно, без да му заяви категорично, че Анджела няма да види нито пени още четири години. Още от дете лейди Констанс не бе хранила никакви илюзии, че брат й има мозък поне колкото една…
Тук Бийч влезе, за да надзирава сервирането на последното блюдо, та тя трябваше да се въздържи от по-нататъшни констатации.
Подобен разговор не е никак приятен на една чувствителна натура и милорд се оттегли от взривоопасната зона при първа възможност. Сега той седеше в библиотеката, отпиваше си портвайн и напрягаше мозъка си, непригоден от природата за такива тежки натоварвания. Опитваше да си спомни магическите заклинания, от които го бе лишил отвратителният му навик да дреме във влака.
— Гуц…
Само това си спомняше, но каква полза имаше от една единствена сричка? Да не говорим, че колкото и немощна да бе паметта му, нещо му подсказваше, че същината, гвоздеят бе в онова, което следваше. „Гуц“ беше само едно просто встъпление.
Лорд Емсуърт допи чашата си и се надигна. Беше му притеснено и душно. Струваше му се, че лятната нощ го зове тъй както сладкоглас свинар вика своето прасе. Нищо чудно, рече си, глътка свеж въздух да се отрази благотворно на мозъчните му клетки. Милорд се спусна по стълбите и след като изрови от дрешника някаква оскърбителна за човешкия взор капела, укривана там, за да не може сестра му Констанс да я конфискува и изгори, той излезе с натежали стъпки в градината.
Тътреше безцелно крака недалеч от задния вход на замъка, когато пътят му бе препречен от крехка женска фигура. Разпозна я без особено задоволство. Всеки непредубеден съдник би рекъл, че така, както се открояваше в мекия здрач, племенницата му Анджела приличаше на ефирна пратеница от Луната. Лорд Емсуърт обаче не беше непредубеден съдник. На него Анджела му приличаше по-скоро на куп Неприятности с голямо „Н“. Цивилизацията бе дарила съвременната девойка с богат речник и способности да го използува, каквито баба й никога не бе притежавала. Поради тези причини милорд би предпочел да срещне баба й.
— Ти ли си, мила? — притеснено смутолеви той.
— Аз съм.
— Не те видях на вечеря.
— Не ми се вечеря. Ако сложа нещо в уста, сто на сто ще се задавя. Не мога да ям.
— И с моето прасе е така — рече милорд. — Според младия Белфърд…
Във величественото презрение на Анджела внезапно проблесна искрица оживление.
