За моя изненада така смяташе и самият кандидат. Когато приключихме с вечерята и си приказвахме, пушейки пури, а Ъкридж шумно похъркваше в креслото, Лолор Клюна се изказа доста самоуверено за своите шансове.
— И колкото и да е странно — каза Клюна, потвърждавайки онова, на което досега бях гледал като на най-обикновено неоправдано перчене на Ъкридж, — човекът, който наистина ще ми е помогнал най-много от всички, ако ме изберат, е старият Ъкридж. Разбира се, речите му са на самата граница с клеветата, но той определено умее да говори пред публика. През изминалата седмица успя да се превърне в доста популярна фигура в Редбридж. Всъщност, трябва да ти призная, че тази негова известност понякога ме изнервя. Знам колко безотговорен може да бъде и ако се превърне в център на някакъв скандал, това със сигурност ще означава поражение за мен.
— Какъв скандал?
— Понякога във въображението ми изниква ужасна картина — каза Клюна, като потръпна леко — как някой от неговите кредитори изведнъж се изправя сред публиката и го изобличава, тъй като не е платил за чифт панталони или нещо друго.
Той погледна тревожно към спящата фигура.
— Няма причина да се притесняваш, ако продължи да носи този костюм — казах аз успокоително, — защото по една случайност го е задигнал от мен. Чудех се защо ми изглежда толкова познат.
— Е, както и да е — заяви Клюна с непоколебим оптимизъм, — предполагам, че ако е имало да се случва нещо подобно, досега да се е случило. Той говори по митинги цялата седмица без подобни издънки. Ще го оставя да открие последното ни събрание утре вечер. Той умее да подгрява публиката. Ти, разбира се, ще дойдеш, нали?
— Нищо не би могло да ме спре, ако ми предстои да видя как Ъкридж подгрява публиката.
— Ще се погрижа до получиш място на подиума. Ще бъде най-голямото събрание от всички, които сме провели досега. Гласуването ще бъде на следващия ден и това ще бъде нашата последна възможност да убедим онези, които все още не са решили за кого да гласуват.
— Не знаех, че такива хора посещават събранията. Мислех, че публиката винаги държи твърдо за оратора.
— В някои избирателни райони може и да е така — мрачно отвърна Клюна, — но това определено не се отнася за Редбридж.
Огромното събрание в подкрепа на кандидатурата на Лолор Клюна се проведе в известната с грозотата си Зала на Обединените механици. Докато седях на подиума в очакване на началото, до мен достигаха разнородни миризми на прах, непрани дрехи, портокалови обелки, тебешир, дърво, гипс, помада и на Обединените механици, които образуваха сложна по състав и богата по съдържание смес, която, започнах да предчувствам, най-вероятно щеше да се окаже извън границите на поносимостта. Смених си мястото, за да седна до малка, но изглеждаща обещаващо врата, през която щеше да бъде възможно, ако се наложеше, да се оттегля незабелязано.
Принципът, по който се избират председателите на подобни събрания, сигурно ви е достатъчно добре познат, за да се впускам в подробности, но в случай, че някои мои читатели не са на „ти“ с начина на действие на политическата машина, трябва да обясня, че почетната длъжност не може да получи никой по-млад от осемдесет и пет години, като предимство имат хората с аденоиди. (болезнен израстък в носно- гърлената кухина, трета сливица, бел. пр.) В случая с Лолор Клюна организаторите бяха надминали себе си и бяха избрали първенеца на класа. В допълнение към аденоидите, многоуважаваният маркиз на Крикълуд изглежда се беше родил (и все още продължаваше да стиска) с огромен и парещ картоф в устата, а ораторските си умения беше придобил в кореспондентски курс по пощата. Успях да разбера първото му изречение — че ще ни отнеме само момент — но цели петнайсет минути след това стоях объркан. По мърдането на адамовата му ябълка разбирах, че още говори, но какво точно казваше дори не можех да се досетя. И тъй като вратата до мен безмълвно ме подканяше да се възползвам от възможността, която ми предоставя, аз се промъкнах тихо през нея и я затворих след себе си.
Като се изключи факта, че председателят беше изчезнал от погледа ми, положението ми не се беше подобрило съществено. Сценичните ефекти в залата не бяха успели да ме очароват, но и тук нямаше нищо ободрително, на което да спра поглед. Бях се озовал в покрит с каменни плочи коридор с боядисани в отровнозелено стени, който завършваше с ред стъпала. Тъкмо се канех нехайно да поема към тях, за да ги проуча по-подробно, когато чух нечии стъпки и в следващия миг пред погледа ми изникна шлем, последван от червендалесто лице, синя униформа и големи здрави боти — придавайки завършен вид на един полицай, който тръгна право към мен по коридора с отмерени крачки, сякаш беше на обход из района си. Лицето му изглеждаше строго и неодобрително и приписах това на факта, че току-що бях запалил цигара — най- вероятно на място, където пушенето не се поощряваше. Пуснах цигарата и виновно я стъпках с тока на обувката си — постъпка, за която още в следващия миг съжалих, защото самият полицай извади една от дълбините на куртката си и ме помоли за огънче.
— Не ми е позволено да пуша по време на дежурство — непринудено обясни той, — но не виждам нищо лошо в това да запаля една цигара.
Сега видях, че онова, което бях взел за строго и неодобрително изражение, е било просто официална маска. Съгласих се, че няма нищо лошо в това човек да запали цигара.
— Започна ли събранието? — попита полицаят, като кимна с глава към вратата.
— Да. Председателят точно произнасяше встъпителните реплики, когато излязох.
— А! По-добре да им дадем малко време да загреят — загадъчно каза той.
В продължение на няколко минути се възцари спокойно мълчание, докато миризмата на евтин тютюн се конкурираше с другите миризми в коридора.
След малко обаче тишината беше нарушена. От невидимата зала долетя слабо ръкопляскане, а после се разнесе мелодия. Аз се сепнах. Не беше възможно да различа думите, но енергичният ритъм нямаше как да се сбърка:
Тя беше! Трябваше да бъде тя! Аз поруменях, изпълнен със скромна гордост.
— Това е мое — казах, като се опитах думите ми да прозвучат равнодушно.
— Ъ? — попита полицаят, който беше изпаднал в дълбок размисъл.
— Това, което пеят. Мое е. Моята предизборна песен.
Стори ми се, че полицаят ме изгледа странно. Може и да беше с възхищение, но на мен ми заприлича повече на разочарование и неодобрение.
— Ти да не си на страната на Лолор? — навъсено попита той.
— Да. Аз написах неговата предизборна песен. Сега я пеят.
— Аз съм против него, напълно, от дъното на душата си — натъртено произнесе полицаят. — Никак не ми харесват възгледите му — подмолни, тъй им викам. Подмолни.
Нямаше какво да отговоря. Тази разлика в мнениятабеше неприятна, но това беше положението. В края на краищата, нямаше никаква причина политическите различия да помрачат началото на едно хубаво приятелство, готово да покълне сред отровнозелените стени на коридора, собственост на Обединените механици. Не трябваше да го вземам навътре, това беше правилната тактика. Опитах се внимателно да насоча разговора към теми, които не бяха толкова спорни.
— Това е първото ми посещение в Редбридж — словоохотливо започнах аз.
— Ъ? — измуча полицаят, но виждах, че това никак не го интересува. Той довърши цигарата си с три бързи дръпвания и я стъпка. И след като го направи, видът му стана някак странно решителен и напрегнат. Изпъкналите му като на варена риба очи сякаш казваха, че прахосването на време вече беше приключило и беше дошъл ред за изпълнение на полицейските задължения. — Оттук ли се минава за подиума,
