господине? — попита той, като кимна към към вратата.
Не мога да кажа защо, но в този момент внезапно ме обзе лошо предчувствие.
— Защо искате да идете на подиума? — разтревожен попитах аз.
Вече не можех да сбъркам страховития му поглед с официална маска. Толкова студ и мраз се бяха концентрирали в него, че все едно леден юмрук ме фрасна в слънчевия сплит и аз неволно отстъпих към вратата.
— Не е ваша работа — строго отсече той — защо искам да ида на подиума. Ако искате наистина да знаете — продължи той с внезапната непоследователност, отличаваща великите умове, — ще арестувам един тип.
Макар и малко обидно за Ъкридж, аз веднага реших, че ако някой на подиума беше заплашен от арест, то именно той беше човекът. Имаше поне още двайсетина ревностни поддръжници на Клюна, насядали зад председателя отвъд тази врата, но нито за миг не допуснах възможността, че именно някой от тях е цел на ръката на закона. Само миг по-късно се оказа, че инстинктът ми не ме е излъгал. Пеенето беше престанало и пространството на залата бе уплътнено от гръмовен глас. Той говореше, после беше прекъснат от гръмогласен смях, след което отново заговори.
— Той е — кратко каза полицаят.
— Трябва да има някаква грешка — подех аз. — Това е моят приятел, мистър Ъкридж.
— Нито знам името му, нито ме е грижа как се казва — категорично заяви полицаят. — Но ако той е едрият тип с очилата, дето е отседнал в „Бул“, точно той ми трябва. Той може и да е ’ного смешен и забавен оратор — изрече полицаят ядно, докато доволен изблик на смях посрещна вероятно поредната острота за сметка на страната, която блюстителят на реда очевидно подкрепяше, — но това няма никакво значение, защото ще трябва да дойде с мен до участъка и да обясни откъде притежава крадена кола, за която е изпратено запитване от централата.
Сърцето ми се сви. Пред очите ми просветна.
— Кола? — с разтреперан глас попитах аз.
— Кола — каза полицаят.
— Да не би името на джентълмена, подал жалба, че колата му е била открадната, да е Кут? Защото…
— Не зн…
— …защото ако е така, е станала грешка. Мистър Ъкридж е личен приятел на мистър Кут и…
— Не знам името на човека, чиято кола е открадната — троснато отвърна полицаят. — Знам само, че има изпратено запитване, а този тип се движи с нея.
В този момент, както се бях притиснал към вратата, нещо твърдо се заби в гърба ми. Крадешком опипах с ръка зад мен и пръстите ми попаднаха на ключ. Полицаят се беше навел, за да вдигне тефтерчето, което беше изпуснал. Аз лекичко завъртях ключа и го пуснах в джоба си.
— Бъдете така любезен да се дръпнете малко, за да стигна до вратата — каза полицаят заплашително, като се изправи. Той поекспериментира с дръжката. — Ама тя е заключена!
— Нима? — казах аз. — Така ли?
— Как излязохте през тази врата, щом е заключена?
— Тя не беше заключена, когато излязох.
За миг той ме изгледа подозрително, после почука настоятелно с голямото червено кокалче на пръста си.
— Ш-ш-ш! Ш-ш-ш! — разнесе се възмутен шепот през ключалката.
— Никакво „ш-ш-ш!“ — грубо отсече полицаят. — Отворете тази врата, ясно ли е? — И замени червеното кокалче с подобния си на овнешки бут юмрук. Звукът от блъскането му отекна из коридора като далечна гръмотевица.
— Моля ви — възроптах аз, — смущавате събранието.
— Аз искам да смутя събранието — отвърна силният мъж, който в никакъв случай не беше мълчалив. И в следващия миг, за да докаже, че в действията е също толкова добър колкото и в думите, той отстъпи една- две крачки, вдигна великанския си крак и замахна.
Строителят на Залата на Обединените механици беше свършил както трябва работата си, но едва ли му е минавало през ум, че могат да възникнат извънредни обстоятелства, които да доведат до сблъсък между вратата му и полицейски крак. Може би вратата щеше да издържи на по-слаб натиск и малтретиране, но срещу тарана в полицейска униформа тя се оказа безсилна. С остър звук, подобен на вика на протестиращ човек, вратата поддаде. Тя се люшна назад и пред очите ми се разкри гледка на множество стреснати лица. Не знам дали основната част от публиката в залата беше чула трясъка, но той със сигурност беше направил впечатление на малката група на подиума. Долових бързо движение на фигури към мястото на суматохата — различих тази на председателя, който гледаше смаяно като изненадана овца, и на Ъкридж, който пък хвърляше кръвнишки погледи. В този момент полицаят прекрачи отломките и препречи гледката.
Само миг по-късно в мен не остана никакво съмнение дали ставащото беше привлякло интереса на публиката. От всички ъгли на залата се разнесе смутена гълчава и като се озовах бързо на подиума, видях, че ръката на Закона вече се беше стоварила. Тя беше сграбчила Ъкридж за рамото със здрава хватка пред очите на всички присъстващи.
Полицаят имаше само минутка преди врявата да достигне своя апогей, през която съществуваше възможност да бъде чут. Той умело се възползва от тази възможност. Като отметна глава, ченгето изрева така, сякаш даваше показания пред глух съдия.
— Той е от-крад-нал ав-то-мо-бил! А-рес-тувам го защото е открад-нал ав-то-мо-бил! — извика той и всички успяха да чуят думите му. А после, с внезапната бързина на човек, свикнал да разделя углавни престъпници от приятелите им, той изчезна, и Ъкридж изчезна заедно с него.
Последва дълго и объркано изумление. До този момент в Редбридж не се беше случвало подобно нещо по време на политическо събрание и публиката изглежда не знаеше как да реагира. Първият човек, успял да си възвърне здравомислието, беше някакъв дребен тип с неприятен вид на третия ред, който се беше откроил по време на речта на председателя с няколко безмилостни апострофа. Той скочи от стола си и се покатери върху него.
— Мъже на Редбридж! — извика той.
— Сядай! — автоматично изрева публиката.
— Мъже на Редбридж — повтори дребният тип с глас, който далеч превъзхождаше телесните му пропорции, — нима ще се доверите… нима възнамерявате да подкрепите… нима имате намерение да поверите делата си в ръцете на човек, който наема престъпници…
— Сядай! — изкрещяха няколко гласа, но имаше и такива, които извикаха: „Слушайте, слушайте!“
— …който наема престъпници да говорят на неговата трибуна? Мъже на Редбридж, аз…
На това място някой сграбчи дребосъка за яката на ризата и го смъкна на пода. Някой друг цапна първия по главата с чадър. Трети счупи чадъра и заби юмрук в носа насобственика му. След което всеобщото участие в търкала беше факт. Струваше ми се, че всеки се бие с всички останали, а отзад в залата групичка сериозни мислители, в които, струва ми се, разпознах обитателите на Бискит роу, беше започнала да троши столовете и да ги хвърля напосоки. Събранието окончателно се разтури, когато първата вълна се люшна към подиума. Председателят оглави ланическото бягство към моята малка врата, следван по петите от останалите важни персони. Аз се озовах някъде по средата на процесията, изпреварен от лидерите, но все пак в доста добра позиция. Последното, което видях от огромното събрание в подкрепа на кандидатурата на Лолор Клюна беше измъченото и отчаяно лице на Клюна, когато си одра пищяла в една прекатурена маса, докато се опитваше с три крачки да стигне до изхода.
Утрото на следващия ден беше ясно и прекрасно, а слънцето, докато се носехме обратно към Лондон, се усмихваше благосклонно през прозорците на нашето третокласно купе. То обаче не успяваше да предизвика ответна усмивка по лицето на Ъкридж. Той седеше в ъгъла и намръщено гледаше навън към потъналата в зеленина местност. По никакъв начин не изглеждаше благодарен че престоят му в ареста беше приключил. От устата му не се отрони и една признателна дума за бързината и съобразителността, с която бях успял да го измъкна оттам.
Постигнах това с помощта на телеграма за пет шилинги, адресирана до Кут Откачалката. Малко след закуска Ъкридж беше нахлул в стаята ми като свободен човек с информацията, че Откачалката бил изпратил
