телеграма па полицията на Редбридж с указания да отключат арестантската килия. По всичко обаче личеше, че той счита свободата за нещо дребно в сравнение с преживените от него страдания и сега седеше във влака и мислеше, мислеше, мислеше.
Не бях изненадан, когато първото нещо, което направи щом пристигнахме на Падингтън, беше да скочи в едно такси и да нареди на шофьора да го откара незабавно на адреса, където живееше Кут Откачалката.
Аз лично, макар и да бях достатъчно деликатен, за да не го заявя, бях на страната на Кут. Щом Ъкридж е искал да задига колите на приятелите си без да им даде никакво обяснение, смятах, че рискът е бил изцяло за негова сметка. Не виждах по силата на каква свръхестествена телепатия Кут Откачалката би могъл да знае, че изчезналият му уинчестър-мърфи е попаднал в ръцете на негов стар съученик. Ала Ъкридж, ако се съдеше по святкащия му поглед и здраво стиснати устни, да не говорим за факта, че яката му беше изскочила от копчето си, а той не си беше направил труда да я оправи, мислеше по друг начин. Когато ни въведоха в разкошната всекидневна на Откачалката, от гърдите му се откъсна дълга и дълбока въздишка като на боксьор, който чува гонга да оповестява началото на първия рунд.
Откачалката изприпка от съседната стая по пижама и халат на цветя. Очевидно не обичаше да става рано.
— О, ето ви и вас! — доволно констатира той. — Слушай, старче, ужасно се радвам, че всичко е наред.
— Наред! — Ъкридж изсумтя възбудено. Гърдите му се надуха под жълтата мушама. — Наред!
— Ужасно съжалявам, че си имал неприятности.
Ъкридж се помъчи да каже нещо, но не успя.
— Знаеш ли, че прекарах нощта на отвратителен дървен нар — най-сетне дрезгаво рече той.
— Наистина ли? Виж ти!
— Знаеш ли, че тази сутрин в полицията ми четоха конско?
— О, не!
— И разправяш, че всичко било наред!
Той беше готов да отприщи бента на красноречието си и да произнесе дълга реч, предназначена да причини срам и тревога у Кут Откачалката, защото вдигна юмрук, размаха го възбудено и преглътна един- два пъти. Но преди да се впусне в обвинителната си пледоария, домакинът го изпревари.
— Не мисля, че това е станало по моя вина — изблея Откачалката Кут, като по този начин даде израз на собствените ми чувства.
— Не мислиш, че това е станало по твоя вина? — заекна Ъкридж.
— Слушай, старче — миролюбиво подех аз. — Не исках да го казвам преди, защото ми се стори, че не беше в настроение за това, но какво друго би могъл да направи бедният човечец? Взимаш му колата без никакво обяснение…
— Какво?
— …и той съвсем естествено си е помислил, че е открадната и е предупредил полицията да търсят крадеца. Всъщност, именно аз го посъветвах да направи това.
Ъкридж се взираше мрачно в Откачалката.
— Без никакво обяснение! — повтори той. — Ами моето писмо, дългото и прилежно написано обяснително писмо, което ти изпратих?
— Писмо?
— Да!
— Не съм получил писмо — каза Кут Откачалката.
Ъкридж злобно се изсмя.
— Сега ще започнеш да разправяш, че в пощата нещо са объркали, а? Плитко скроено, много плитко скроено. Сигурен съм, че пуснах писмото. Помня, че го сложих в джоба си именно с тази цел. Ето, то не е тук сега, а аз нося този костюм откакто заминах за Редбридж. Виж. Ето какво има в джоба…
Думите му заглъхнаха, когато погледна към плика в ръката си. Настъпи продължително мълчание. Ченето на Ъкридж бавно увисна.
— Виж ти, дявол да го вземе, как ли е станало това? — промърмори той.
Трябва да призная, че в този труден момент Кут Откачалката прояви благородство, което аз никога не бих могъл да проявя. Той само кимна съчувствено.
— И на мен самия често ми се случват подобни неща — каза той. — Така и не мога да запомня, че трябва да изпратя тези неща. Е, след като всичко е обяснено, нека пийнем по едно, старче, и да забравим станалото.
Блясъкът в очите на Ъкридж показа, че предложението беше добре дошло, но жалките останки на съвестта му не му позволяваха да изостави темата на разговора, както предлагаше неговият домакин.
— Но, кълна се в Бога, Откачалка, стари друже… — заекна той — аз, дявол да го вземе, не знам какво да кажа. Имам предвид…
Кут Откачалката вече ровеше в шкафа за изходния материал на предстоящия приятелски гуляй.
— Нито дума повече, старче, нито дума — помоли той. — Подобно нещо може да се случи на всеки. Освен това, цялата история ми се отрази общо взето добре. Оказа се дяволски щастлива за мен. Ден след като колата изчезна, в третата гонка на Кемптън Парк се състезаваше един абсолютен аутсайдер на име Открадната стока и на мен ми се стори, че този кон нарочно е изпратен. Беше като предзнаменование. Заложих трийсет лири при двайсет и пет към едно. Хората наоколо изпопадаха от смях, като видяха, че залагам на този изтощен дръглив кон и, дявол да го вземе, животното победи без всякакви усилия! Гушнах дебела пачка!
Ние шумно го поздравихме с този щастлив завършек. Ъкридж беше особено възторжен.
— Да — продължи Кут Откачалката, — спечелих седемстотин и петдесет лири. Ей така, от въздуха! Заложих при онзи нов тип, за който ми разправяше на вечерята, старче — онзи тип Айзък О’Брайън. Той направо фалира и се наложи да излезе от бизнеса. Досега ми е платил само шестстотин лири, но разправя, че имал партньор, който не участвал пряко в ръководството на фирмата или нещо подобно, и той щял да плати остатъка.
Оттеглянето на Билсън Тупалката
Театър „Роял“ в Луниндно се намира по средата на главната улица на този отвратителен град, а точно срещу мърлявия му главен вход има улична лампа. Докато я приближавах, забелязах застанал до нея човек. Беше едър мъж, а видът му показваше, че наскоро е имал изтощително преживяване. Целият беше покрит с прах и някъде беше загубил шапката си. При звука на моите стъпки той се обърна и лъчите на лампата разкриха познатите черти на моя стар приятел Стенли Федърстоунхо Ъкридж.
— Боже Господи! — възкликнах аз. — Какво правиш тук?
Беше изключено да халюцинирам. Това беше той — от плът и кръв. А какво правеше Ъкридж, тази волна птичка, в Луниндно, ми беше невъзможно да си представя. Разположен, както личи от името му, в Уелс, този град е мрачно, неприветливо и кално място, населено с яки и зли мъже с подозрителни очи и тридневни бради. След четиридесетминутен престой ми се струваше невероятно, че някой би могъл да живее тук освен по принуда. Ъкридж ме зяпна невярващо.
— Корки, стари друже! — възкликна той. — Това, дявол да го вземе, е най-удивителното събитие в световната история. Ти си последният човек, когото очаквах да видя тук.
— Аз също. Някакъв проблем ли имаш? — попитах аз, като огледах раздърпания му вид.
— Проблем? Проблем, и то какъв! — изсумтя Ъкридж и изненадата му отстъпи място на справедливо възмущение.
— Изхвърлиха ме!
— Изхвърлили са те! Кой? Откъде?
— От проклетия театър, момко. След като ми взеха парите, дявол да го вземе. Е, аз, разбира се, оказах съпротива, но въпросът е принципен. Корки, никога не тръгвай де търсиш справедливост, защото няма такова нещо под широкия небесен свод. Бях излязъл да глътна малко въздух след първото действие, а когато се върнах, някакъв сатана в човешки облик ми беше заел мястото. И само защото се опитах да вдигна
