— Обадете се в Държавния департамент.
— Не мога да се обадя в Държавния департамент!… Той даде ясно да се разбере, че трябва да говоря само с него.
— Тогава се обадете на спешния му телефон.
— Не знам как…
— Ако нямате номера, не сте толкова важен.
— Моля ви, трябва да предам съобщение на секретаря Палисър!
— Момент. Как казахте, че ви е името?
— Хайторн.
— Исусе, съжалявам, сър. Вашето име е прибавено последно в списъка на компютъра. Буквичките са малки, нали разбирате? Съобщението, моля.
— Нека ми се обади веднага. Той знае къде и аз ще чакам. Ще го получи моментално, нали?
— Изпращам го, сър — чу се изпукване и линията замря.
Хайторн се обърна към Пул, който седеше във фотьойла и слушаше.
— Има спешно съвещание в Белия дом, а операторът трябваше да чете някакъв дребен шрифт, за да ме свърже с Палисър. За да му кажа, че един генерал маниак, който вероятно е в същата стая, подпомага и окуражава убийството на президента.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме — каза Тайръл. — Това е най-лошото.
Двойката излезе от митницата на главния терминал на международното летище Дълес. За първи път пристигаха в Съединените щати и задачата им беше най-важната, която бяха изпълнявали досега. Носеха името на човека, който беше ключовата фигура в начинанието на Баярат. Сенаторът Несбит. Той, отвъд законите на разума, водеше терористката към нейната жертва. Едно убийство, което можеше да стане всеки миг.
Те пристигнаха с полет 8002 от Тел Авив и както обясниха на служителя на митницата, престоят им щеше да бъде кратък. Представиха се за инженери на служба към израелското правителство, изпратени да присъстват на конференция за събиране на средства за иригационните проекти в пустинята Негев. Незаинтересованият служител постави печата си, пожела им приятен ден и погледна към следващия пътник.
Офицерите от Мосад продължиха бързо в терминала, жената в строг черен бизнескостюм, мъжът — в сив. И двамата носеха пластмасови сакове и еднакви дипломатически куфарчета. Заедно те се приближиха към обществените телефони. Жената каза:
— Ще позвъня на частния му номер в Държавния департамент, който полковник Абрамс ни даде.
— Бързо — настоя нейният колега, блондин, чиято руса коса беше видимо оредяла. — Но запомни, че ако няма отговор до петия сигнал, трябва да затвориш.
— Разбирам. — След пет сигнала майорът затвори телефона. — Няма отговор.
— Тогава ще позвъним в дома му. Трябва да избягваме всякакви централи.
— Номерът е тук, при мен. — Майорът го избра.
— Да? — чу се женски глас.
— Държавният секретар, моля. Много е спешно.
— Доста такива работи има наоколо — отговори раздразненият глас. — Ако имате да кажете нещо спешно на секретаря, звънете в Белия дом. Аз заминавам за нашата къща в Сейнт Майкълс.
— Една доста ядосана жена. Затвори — каза нервният офицер от Мосад, обръщайки се към капитана. — Тя каза да се обадя в Белия дом…
— Което ни е забранено да правим — намеси се подчиненият. — Трябва да говорим единствено с държавния секретар.
— Той очевидно е в Белия дом.
— Не можем да минем през тяхната централа. На никого не трябва да се вярва, само на Палисър. Абрамс е предал по дипломатическите канали, че трябва да очаква двама посетители. Полковникът и секретарят са приятели и Палисър ще оцени нашата експедитивност.
— Тогава не съм съгласна с инструкциите. Щом Палисър е в Белия дом, не виждам причина да не се обадим на централата и да предадем съобщението. Абрамс каза, че всеки час е решаващ.
— Какво съобщение? Ние не можем да се разкриваме.
— Ще кажем, че братовчедите на полковник Давид са пристигнали и ще му се обаждат колкото се може по-често на неговата частна линия или в дома му, дори в офиса, ако трябва.
— Офисът му? — прекъсна я капитанът намръщен.
— Всеки час е решаващ — каза майорът. — Не се разкриваме, а той може да инструктира помощник, секретарка или служител да ни предаде как и къде да се свържем с него. Трябва да му съобщим името Несбит… Нека намерим лимузина с телефон.
Видимо разсеяният служител на митницата изчака няколко минути, за да се увери, че двойката няма да се обърне. Убедил се, че са заминали, той натисна червения сигнал за задържане пред гишето си и вдигна телефона. Натисна три цифри, свързвайки се веднага с шефа на имиграционната сигурност в един по-горен офис, в който имаше два реда монитори на стената над електронните пултове.
— Заподозрените израелци — каза служителят. — Мъж и жена, възраст и описания съответни.
— Професии?
— Инженери.
— Цел на визитата?
— Събиране на средства за проекти в пустинята Негев. Сигурно са стигнали в терминала. Жената е малко по-висока и е облечена в черно, той е в сив костюм. И двамата носят сакове и куфарчета.
— Ще ги хванем на монитора и ще ги проверим. Благодаря.
Шефът на имиграционната сигурност, мъж на средна възраст с кръгло лице и безизразни очи, стана от бюрото си зад голямата стъклена преграда и отиде във вътрешната стая, където петима души седяха пред своите апарати и монитори.
— Търсете двойка — нареди той. — Жената е по-висока и облечена в черно, мъжът в сив костюм.
— Открих ги — каза жената на четвъртия стол трийсет секунди по-късно. — Говорят по телефона.
— Добра работа — шефът на сигурността отиде до жената оператор. — Дай ми по-близък образ. — Жената активира телескопичните лещи в камерата на терминала. Фигурите се появиха в по-едър план, само за да бъдат посрещнати от отвращението на шефа. — Исусе, те изобщо не приличат на снимките. Подхлъзнали са ни.
— Какво търсиш, Стош? — попита един от мъжете.
— Двойка, която би могла да внася диаманти.
— Мога ли да сляза долу и да ги придружа до моя частен бижутер?
Началникът се засмя заедно с екипа си и се насочи към външната врата.
— Засега постой на телефона. Аз трябва да пусна една вода. — Шефът на охраната излезе в тесния коридор, зави наляво и се забърза към края, където имаше парапет и едно съвсем тясно балконче с изглед към терминала. Той бръкна в джоба си, извади радиотелефон и смени честотата. После го приближи до устните си и заговори, докато гледаше тълпите долу и откри двойката от телевизионния монитор. — Гърмяща змия, тук е Котка. Обади се.
— Гърмяща змия слуша. Какво има?
— Мишените са установени.
— Двойката. Къде?
— Насочват се към платформата за лимузини. Той е в сив костюм, тя е по-висока и облечена в черно. Давай!
— Виждам ги — прошепна трети глас по радиото. — Аз съм на петнайсет метра. Господи, те се
