забързват.
— Ние също! — каза шефът на имиграционната сигурност, вписан сред Скорпионите като номер четиринайсет.
Двамата офицери от Мосад седяха на задните седалки в лимузината. Саковете и куфарчетата им бяха пред тях. Куфарчето на капитана беше отворено. В лявата си ръка русият таен агент държеше ламинирана карта, десет на двайсет сантиметра, на която бяха записани всички неподсигурени телефони, които евентуално можеха да му потрябват в Съединените щати. От посолства и консулства, съюзнически и противникови разузнавателни агенции, до любими ресторанти, барове и няколко жени, които бяха благосклонни към него.
— Откъде взе това? — попита майорът.
— Сам си го направих — отговори капитанът. — Мразя да търся по указателите. Спомни си, бях пратен тук за осемнайсет месеца. — Той пъхна картата в отвора на телефона, чакайки да се появи на екранчето думата избирай. — Тихо сега — продължи той, набирайки номера. — Това е Белият дом и на тях не им е до въпроси. Те само записват съобщения.
— И преди ли си го правил?
— Често. Имаше една сладурана, прислужница на третия етаж… Шшшшт! Ето го операторът.
— Белият дом — каза един уморен женски глас по линията.
— Простете ми, мис, току-що говорих със съпругата на държавния секретар, госпожа Брус Палисър, която ме информира, че нейният съпруг е с президента. Бих искал да оставя съобщение за господин Палисър, моля ви.
— Не бих могла да прекъсвам съвещанието на Съвета за сигурност.
— Не бих желал да ги прекъсвам, мадам, просто искам да оставя съобщение.
— Да, сър.
— Просто му кажете, че братовчедите на неговия стар приятел полковник Давид са в града и ще държат връзка с жилището и офиса му колкото могат по-често. Той може да съобщи къде му е удобно да го потърсим.
— Искате ли да оставите номер?
— Това би било прекалено от наша страна и не бих желал да ви създавам повече работа.
— Той ще получи съобщението ви веднага след като съвещанието свърши.
Капитанът от Мосад постави телефона и се облегна назад на седалката.
— Ще се редуваме да звъним в дома и офиса му на всеки пет минути. Както казваш, ще трябва да му предадем името на Несбит, дори и да е по телефона — каза той. Капитанът се беше навел, за да постави обратно телефонния си указател в куфарчето, когато изведнъж погледна наляво през затворения прозорец. Друга лимузина се опитваше да им прегради пътя! Задните й стъкла бяха отворени… и от отворите стърчаха пистолети.
— Лягай долу! — извика той, хвърляйки се върху майора, докато в същия миг избухна една безкрайна канонада. Тежки куршуми пробиха стъклото и метала и пронизаха телата вътре. При смъртоносната атака през разбития прозорец беше хвърлена граната. Лимузината изхвърча от магистралата, превъртя се няколко пъти, докато се блъсне в металната стена и експлодира.
34.
Магистралата от летище Дълес беше в пламъци. Трийсет и седем превозни средства се бяха наблъскали едно в друго, когато огньовете от експлозията се пренесоха на пътя, заради надупчения резервоар на разбитата лимузина.
След минути звук на сирени и грохот на хеликоптерни перки изпълни утринния въздух, последван от писъка на линейките, които се опитваха да си пробият път до жертвите.
Това не беше само гибелта на пратениците от Тел Авив. Тук намериха края на живота си двайсет и двама невинни мъже и жени, които искаха единствено да се приберат у дома си, при семействата, след бурни пътешествия… Това беше едно безумие, породено от далеч по-безумна конспирация, започнала от своя страна преди години, когато едно дете е било принудено да гледа обезглавяването на своите майка и баща в Пиренейските планини. Лудост в 10,52 сутринта през един ярък летен ден.
Баярат беше на границата да си изпусне нервите. Не можеше да се свърже със сенатора Несбит! Вместо това първо се свърза със заместник-секретарката, после с личната му секретарка и накрая с един негов помощник.
— Обажда се контеса Кабрини — каза Бай твърдо. — Убедена съм, че сенаторът ще поиска да говори с мен.
— Разбира се, контесо, но за съжаление е извън офиса. Трябва да ви напомня, контесо, че Сенатът е в лятна ваканция и програмата ни не е толкова натоварена, колкото когато сме в сесия.
— Искате да кажете, че не можете да го намерите, така ли?
— Търсим го, контесо. Той спокойно може да е на голф или при приятели…
— Той има шофьор и иконом, млади човече. Те би трябвало да знаят къде е.
— Икономът знае само, че сенаторът е излязъл с колата, а телефонът в колата повтаря, че собственикът е извън нея.
— Намирам това за нетърпимо. Настоявам да говоря със сенатора лично.
— И аз съм сигурна, че той ще иска да разговаря с вас, контесо, но ако ви вълнува вашата среща в Белия дом, нека ви уверя, че всичко е уредено. Ще ви вземат от хотел „Карилон“ точно в седем и петнайсет тази вечер. Малко рано е, но са възможни задръствания.
— Успокоихте ме. Благодаря ви много.
Хайторн грабна телефона на бюрото в Шенадоа Лодж.
— Да? — каза той.
— Палисър е. Учудвам се, че не сте ми се обаждали.
— Не съм се обаждал? Аз оставих поне дузина съобщения!
— Наистина?… Това е странно. Ти трябваше директно да бъдеш свързван с мен.
— Знам това и телефонистите го казваха. Казваха ми го всеки път, когато изпращаха името ми при вас.
— Изобщо не съм получавал нищо. От друга страна, целият ден тук е бъркотия. Имаше външнополитическа криза, но с късмет и малко заплахи може и да сме я разсеяли… Какво стана с генерал Майерс? Откровено казано, той се държеше като идиот по време на конференцията. Отговорът му на всичко беше „сладките бомби“.
— Какво е това?
— Ракети, които взривяват подбрани мишени. Говореше сериозно.
— Той е сигурен Скорпион. Записахме го на магнетофон. Имаше информация, която може да е получил само чрез мрежата на Скорпионите. Майерс е един от тях, вече няма съмнение. Вярвайте ми, знам го. Хванете го, изолирайте го, подложете го на химикали.
— Има и нещо друго. Мой приятел от Израел, полковник от Мосад, смята че при нас има огромно изтичане на информация. Той е изпратил двама от своите хора с някаква свръхважна информация. Иначе не би предприел такива драстични мерки. Нека изчакаме, докато те се свържат с мен и тогава ще действаме на всички фронтове.
— Това ме устройва. Ще ги спипаме всичките и ще изпратим тази кучка на небето.
— Как му се викаше, капитане? „От твоите уста в божиите уши“? Да се надяваме.
Когато Хайторн затвори телефона, хотелският телевизор показваше трагедията на пътя към летището
