Дълес от хеликоптер. Камерите предаваха картини на горящи коли, някои от които внезапно избухваха, обгорени тела на паважа, неописуем ужас.
Шефът на имиграционната охрана усети кратките остри импулси на своя скорпионски индикатор, извини се още веднъж пред колегите си и бързо отиде до най-близкия обществен телефон във външния коридор.
— Номер четиринайсет — каза той, след като набра кода.
— Тук е номер едно — дойде дрезгавият глас по линията. — Забележително, четиринайсет, във всички новини е. Браво!
— Надявам се, че бяха същите хора — каза Скорпион четиринайсет. — Реших, че събирането на средства за Негевската пустиня е ключът.
— Така беше. Моят агент в Йерусалим ми го даде, а той е едно старо копеле. Ако можеше да взриви цялата тази администрация лично, щеше да го направи. Ще му се обадя да му кажа новините. Той иска това, което искам и аз, и ние ще оберем целия каймак.
— Не ми казвай, Номер едно, не искам да знам.
— Можеш да разчиташ на мен.
На десет хиляди мили оттам, в един офис на йерусалимската улица Бен Йехуда, набит мъж, наближаващ седемдесетте, седеше наведен на бюрото си и изучаваше съдържанието на една папка. Лицето му беше като пергамент, с дълбоки бръчки, очите — малки и враждебни. Частният му телефон звънна. Ако се обаждаше някой от семейството му, щеше бързо да го отпрати, защото тази линия трябваше да остане свободна. Трябваше.
— Да? — любезно каза старият израелец.
— Шалом, Мустанг — каза гласът от другия край.
— Проклет да си, Жребец! Какво те забави толкова?
— Подсигурени ли сме?
— Не задавай глупави въпроси. Говори.
— Пратениците бяха пренасочени…
— За бога, не ни подслушват. Говори ясно!
— Лимузината на двойката беше направена на решето и след това взривена…
— Документи? — попита остро израелецът. — Инструкции, идентификации?
— Нищо не е могло да оцелее в експлозията, а дори и да е, ще минат дни, преди да го открият в лабораторията. Тогава ще бъде късно.
— Аха! Имаш ли нещо друго да ми кажеш?
— От нашия човек в управлението разбрах, че ще стане тази вечер. Лондон е прихванал разговора.
— Боже мой, в такъв случай Белият дом ще бъде предупреден!
— Не, няма. Нашият човек е пресякъл вътрешната информация и нищо няма да бъде научено. Що се отнася до нещата тук, във Вашингтон, операцията на МИ-6 никога не се е състояла или е била отменена. Тази вечер е една обикновена вечер.
— Браво, Жребец! Всичко, което искахме, а?
— Благодарение на теб, Мустанг.
— Ужасът ще се разнесе по света като огнена стихия! И ако Лондон и Париж успеят — нека Господ в своята мъдрост го разреши — огньовете ще се превърнат в световен пожар. И ние, войниците, отново ще бъдем начело.
— Това и аз го казах съвсем наскоро. Но то не би могло да стане без твоите разговори с мен, стари приятелю.
— Приятел? — прекъсна израелецът. — Не, ние не сме приятели, генерале. Ти си най-големият антисемит, когото някога съм познавал. Ние просто се нуждаем един от друг, ти с твоите причини, аз с моите. Ти си искаш обратно своите ужасни оръжия, аз искам Израел да запази мощта си, което не можем да направим без американската щедрост. Когато това свърши и проследим престъпленията на арабите в Бекаа, твоята администрация и твоят Конгрес ще отворят касите си за нас — защото тези, които искат да разрушат нашата държава, са направили в Америка това ужасно, отвратително убийство.
— Мислим еднакво, Мустанг. Ти никога няма да научиш колко съм ти благодарен, че ми се обади.
— Знаеш ли защо?
— Мисля, че ти току-що го изясни.
— Не, не това.
— Не те разбирам?
— Този компрометиран интелектуалец Абрамс, полковник Абрамс от всемогъщия Мосад, ми се довери. Можеш ли да си представиш, така нареченият организационен гений си мисли, че аз съм на негова страна, че искам мир с мръсните арабски диваци. Просто защото бях най-великият борец в историята на нашата страна и давам съвети на правителствените идиоти, за да запазим позицията си пред обществото… Той ми каза — и аз се кълна в Тората — „Изтичането е твърде дълбоко, не мога повече да вярвам на нашите канали“. И аз казах „А на кого можеш да вярваш?“ той: „Само на Палисър. Когато бях военен шарже д’афер в посолството, ние често се срещахме и аз прекарах един уикенд в неговата къща на брега. Мислим еднакво“… Тогава му казах: „Изпрати куриери, двама, не един, в случай че има проблем, но само за да се видят с него. Направи ги инженери — и двамата, — аз имам проекти в Негев, ще те подкрепя“… Като гладно кутре той започна да джафка колко удачно било това, колко досетлив съм бил. Аз бях. Сега неговият сенатор Несбит от Мичиган няма проблеми.
— И тогава ми се обади? — каза гласът тихо.
— Да, обадих ти се — съгласи се старият човек. — Ние сме се виждали два пъти, приятелю, и аз видях един човек пълен с омраза, която се равняваше на моята по подобни причини. Това беше един интуитивен риск, който реших, че си струва да се поеме. Аз ти казах фактите, но не съм извел заключения. Ти си го направи за себе си.
— Интуицията ти беше правилна.
— Изключителни бойци, особено проверени в битки лидери, имат начин да вникнат в душите си, нали?
— Ти грешиш в едно нещо. Аз не съм антисемит.
— Разбира се, че си. И аз съм! Аз искам първо войници и второ евреи, точно както ти искаш първо войници и после всичко друго! Храмовете и църквите твърде често са пречки.
— Като се замисля, ти си прав.
— Какво ще правиш тази вечер там?
— Ще стоя наблизо, а може би и в Белия дом. Все пак аз трябва да поема управлението, светкавично и безкомпромисно.
— Там ли ще се случи?
— Къде другаде?… Съмнявам се, че ще разговаряме повече.
— И аз. Приятен ден, Жребец.
— Шалом, Мустанг. — Генерал Майерс, председателят на Обединените началник-щабове, затвори телефона.
35.
Анжел Капел мина през изход седемнайсет на Националното летище, обградена от пътници и репортери, крещящи въпросите си. Тя забеляза barone-cadetto и неговата леля. Служител от летището ги отведе в отделен офис.
— Толкова съжалявам, Паоло! Цялата тази безсмислица сигурно те е накарала да се чувстваш много неудобно.
