— Всички те обичат! Как можеш да ме накараш да се чувствам неудобно?
— При мен е така. Единствената ми утеха е, че месец след като свършат сериите, аз ще бъда минало и ще чувам само: „Не беше ли тя Анжел Капел?“
— Никога!
Баярат ги прекъсна, давайки на Анжел запечатания плик.
— Бащата на Данте Паоло не иска той да вижда инструкциите по-рано от утре сутринта.
— Защо?
— Не мога да кажа, защото не знам, Анжелина. Моят брат си има своите привички и аз не го разпитвам. Всичко, което знам, е, че имам свой бизнес другаде, а Данте Паоло иска да отиде в Ню Йорк утре сутринта, да види теб и семейството ти.
— Ако ти разрешиш, Анжел — каза Николо въпросително, със събрани от страх вежди.
— Да позволя? Света дево, това е страхотно! Аз купих за моите хора едно място край езерото Кънектикът. Всички можем да отидем там за уикенда и аз ще ти покажа една актриса, която може да готви, благородни момко!
Служителят на летището, който ги беше придружил до стаята, внезапно отвори вратата.
— Госпожице Капел, говорихме със студиото ви и те са съгласни. Наехме частен самолет, който ще ви отведе до Ню Йорк. Ще бъде много по-просто и няма да ви безпокоят.
— Аз не се безпокоя. Тези хора са моята публика, господине.
— Ами те освен това стават от местата си и пълнят коридора по време на полет.
— О, разбирам. Тогава вие сте тези, които се безпокоят.
— Става дума за безопасността, госпожице Капел.
— Ох! Добре, тогава няма да ви преча, сър.
— Много ви благодаря. Ако нямате нищо против, бихме желали да отлетите веднага. На изход седемнайсет е лудница.
Анжел се обърна към Николо:
— Хей, благородни момко, можеш да ме целунеш за довиждане, ако искаш. Тук ги няма фотографите, нито баща ми.
— Благодаря ти, Анжел. — Те се прегърнаха и сладко се целунаха. Малката телевизионна звезда напусна стаята, придружена от служителя на летището. Носеше двайсет и четири хиляди долара в един дебел кафяв плик.
— Хвана ли го? — попита Хайторн по телефона. — Минаха три проклети часа, а не сме чули нито дума от вас. Това е адски ненормално!
— И аз не съм чул нищо от двамата израелци, които щяха да ми донесат важната информация, а това е още по-ненормално, капитане — каза държавният секретар, стараейки се да сдържа гнева си.
— С Майерс какво става?
— Той е под пряко наблюдение. Това е всичко, на което се съгласи президентът до намирането на по- съществени доказателства. Той даде да се разбере, че би било много непопулярно за неговата администрация да арестува герой от ранга на Майерс. Предложи да отидем в Сената с твоята информация и да ги оставим да вземат решение.
— Уплашил се е, така ли? Добре, къде е Майерс?
— В момента в офиса си. Нещо работи.
— Подслушва ли се телефонът му?
— Той ще усети веднага. Дори не мислете за това.
— Нещо от ЦРУ?
— Нищо. Аз говорих лично с временния директор. И той не е чул нищо. Очевидно има провал, иначе МИ-6 и нашият собствен отряд щяха да вдигнат тревога. Освен това има толкова много изтичания, че не смея да разпитвам дори и чрез нашите напълно сигурни канали.
— Има една стара поговорка, господин секретар. Когато едно начинание се провали, остави го да отмре бързо и тихо. Ако някой го спомене, ти не знаеш за какво, по дяволите, говори той.
— Какво ще правим сега, Хайторн? Или по-точно, какво можеш да направиш ти?
— Нещо, което не ми се ще много, но се налага. Отивам да се видя с Филис Стивънс.
— Смяташ, че може да знае нещо? Че ще ти каже нещо?
— Би могла, дори без да го знае. Тя винаги бдеше над Хенри, когато той беше загрижен. Тя беше бетонната стена около него. Никой не минаваше през нея. Това е една възможност, която не сме изследвали.
— Полицията запази всичко в тайна, но те нямат идея…
— Хората, с които се занимаваме, не оставят улики — прекъсна го Тайръл. — Поне не от тези, които полицията би намерила. Това, което се случи на Хенри Стивънс, имаше нещо общо с мен.
— Сигурен ли си в това?
— Не, не наистина, но има голяма вероятност. Защото Хенк направи грешка, същата, която направи и в Амстердам. Въпреки нормалната си професионална дискретност той говореше твърде много, когато не биваше. Точно това направи в Амстердам.
— Би ли го изяснил?
— На този етап защо не? Вашият директор Жилет знаеше, че между нас има вражда. Самият той ми го каза. Безкрайно по-лошото бе, че той знаеше основната причина, която беше твърде лична. Лош ход от страна на Хенри.
— Не мога да видя връзката. Доколкото си спомням, ти не си крил своята враждебност, що се отнася до капитан Хенри Стивънс. Всички знаеха, че той не успя да те вербува. Това беше оставено на британците.
— Враждебност да, но аз никога не съм я разяснявал на вас или на някой друг. Просто дадох да се разбере, че той не ми е началник.
— Мисля, че се тревожиш за дреболии.
— Да. За това е всичката тази работа… Има една друга аксиома от времето, когато фараоните са изпращали шпиони в Македония: жертвата може да прави каквито си иска обвинения, заподозреният си държи устата затворена. Защо ще казва Хенри на някого за проблема между нас? Това би събудило подозрение за собственото му поведение. Важното тук е на кой друг може да го е казал? Някой, който веднага е видял предимството Хенри да бъде премахнат, прекъсвайки връзката ни, тъй като не са можели да ме достигнат.
— Наистина не разбирам — запротестира държавният секретар. — Каква връзка?
— Той беше моята връзка със службите, преди да достигна до вас, господин Палисър.
— Все още не разбирам…
— Нито пък аз — каза Тайръл. — Може би Филис ще ни помогне.
Парата беше толкова гъста, че човекът в ъгъла на сауната едва се виждаше. Съскането спря, вратата се отвори и вътре влезе втори човек, носещ голяма кърпа за голия мъж на горещите плочки. Парата излезе навън, откривайки обляното в пот тяло на сенатор Несбит. Очите му бяха във фазата между опулени и разфокусирани, а устата му отворена, всмукваща оставащата пара.
— Припаднах отново, нали, Юджийн — каза той, докато ставаше на крака и се загръщаше с кърпата, която беше преметната през раменете му от шофьора-бодигард.
— Да, сър. Маргарет забеляза симптомите точно след обед…
— Боже господи, следобед е? — прекъсна го сенаторът почти в паника.
— Не сте го правили от много време, сър — каза бодигардът, водейки разтревожения си работодател към душа няколко метра по-нататък.
— Слава богу, че е лято и Сенатът е във ваканция… Заведохте ли ме до… Мериленд?
