— Не можахме, нямаше време. Вместо това докторът дойде тук. Той ви сложи няколко инжекции и ни каза какво да правим.
— Не е имало време?
— Имате среща в Белия дом, сенаторе. Трябва да вземем графинята и нейния племенник в седем и петнайсет.
— Ох, Исусе, каква развалина съм!
— Ще се оправите, сър. След душа Маги ще ви направи масаж и инжекция, после ще починете за час преди тръгване. Ще бъдете в отлична форма, шефе.
— Отлична форма, Юджийн? — изражението на Несбит беше патетично. — Опасявам се, приятелю, че това е лукс, който може никога да не позная. Аз живея в ужасен кошмар, в този кошмар. Той удря без предупреждение и не мога да го контролирам. Понякога си мисля, че всемогъщият Бог проверява издръжливостта ми, за да види дали ще извърша смъртния грях да отнема живота си, за да прекъсна болката.
— Не и когато ние сме наоколо, сър — каза бодигардът-бавачка, внимателно поставяйки голото тяло на пластмасов стол под душа. Пусна хладка вода и постепенно я правеше все по-студена и по-студена, докато накрая по тялото на политика се спуснаха ледени игли. — Понякога главата ви се обърква малко, сър, но, както каза докторът, всъщност можете да функционирате по-добре от много други… Сега ще стане студено, сър. Потърпете малко.
— Ааах! — извика Несбит, когато студената струя го обгърна. — Това е достатъчно, Юджийн.
— Не сър, още малко.
— Замръзвам!
— Ще я спра след около петнайсет секунди. Така каза докторът.
— Не мога да издържам!
— Четири, три, две, едно — край, сър — още веднъж бодигардът хвърли кърпата върху пациента си и му помогна да стане. — Как е сега, сенаторе? Отново сте в земята на живите.
— Те казват, че няма лекарство, Юджийн — отговори сенаторът меко, с прояснени очи. Лицевите му мускули се бяха отпуснали, когато излезе под душа с помощта на своя шофьор. — Те казват, че или си отива с времето и терапията, или трябват много наркотици, за да издържиш. Естествено наркотиците докарват мозъка до деградация.
— Това не може да се случи, когато ние сме наоколо, сър.
— Да, разбирам, Юджийн, и моята благодарност е така голяма, че ти и Маргарет ще бъдете добре компенсирани, след като аз си отида. Но, мили боже, човече, аз съм двама души! И никога не знам кога единият надделява над другия. Това е жив ад.
— Знаем, сър, както и вашите приятели в Мериленд. Всички ние се грижим за вас.
— Представяш ли си, Юджийн, че аз нямам ни най-малка представа откъде изобщо се появиха тези мои приятели от Мериленд?
— Разбира се, че имате, сър. Техният доктор дойде да ни види, след като се появи онзи малък проблем с киното в Бетезда. Вие не направихте нищо лошо, само дето някои хора решиха, че са ви познали.
— Нямам спомени за това.
— Така реши и докторът… Е, това е минало, нали така, шефе? Вие отново сте във форма и ви очаква велика нощ. Президентът, сър! Ще спечелите много точки от гласоподавателите с тази контеса и нейния племенник, нали?
— Да, предполагам, че да, Юджийн. Хайде, Маргарет да прави масажа и да подремна малко.
Старата секретарка на временния директор на Централното разузнавателно управление беше приела за трети път разговор от Лондон и накрая заяви, че новият директор, след като „разбрал от отряда за Момиченцето-кръв“, бил до гуша затънал в спешни срещи из целия Вашингтон, в момента с президента в Белия дом, и ще се обади на председателя на МИ-6 в специалния отдел веднага щом кризата отмине. Тя беше толкова твърда, колкото позволяваше положението й. Може би прекалено твърда, но алтернатива нямаше. След успешното изпълнение на летище Дълес тя беше последният пост. Новините от Лондон не можеха да минат през нея. Тя погледна кристалния часовник на бюрото си. Течаха последните й минути в този офис.
Скорпион седемнайсет събра материалите пред себе си, стана и се приближи към стаята на шефа. Тя почука.
— Влез — каза гласът отвътре.
— Време за съобщенията, сър. — Секретарката отвори вратата и влезе, носейки документи и куп съобщения. — Ето бележките, които искахте, както и разговорите, които се натрупаха, докато бяхте на телефона. Господи, като в Кой кой е във Вашингтон, всеки се опитва да се свърже с вас. — Тя постави документите на бюрото на директора.
— Всеки си е приготвил съвет и иска аз да науча колко много се грижат за мен. Естествено, това ще свърши, когато президентът обяви своя постоянен избор за този пост.
— Мислех, че знаете…
— Какво да знам?
— Слухът, че той ви харесва, уважава вашата работа тук и знае, че горните постове на Управлението искат да останете вие, вместо да дойде някой политик.
— Чувал съм го, но не бих заложил на него. Президентът си има много политически задължения и заместник-директорът не е от тях.
— Ами ако това е всичко, аз ще тръгвам за в къщи, сър.
— Нищо ли няма от отряда за Момиченцето-кръв? Трябваше да бъда веднага уведомен.
— Съобщението е в купа. Вие бяхте на телефона с вицепрезидента.
— По дяволите, трябваше да ни прекъснете.
— Нямаше за какво да ви прекъсвам. Не знам всички обстоятелства, но реших, че „провал в Лондон“ означава това, което си означава. Операцията не е успяла.
— Проклятие! — избухна временният директор. — Ако бях успял с това, можех да имам шанс! Къде е, как му беше името, човекът, който ръководи отряда?
— Всички са тук от три тази сутрин, вече петнайсет часа.
— Добре, ще говоря с него утре. Ти също, разбира се.
— Ще остана, ако искате.
— За какво? Да ме гледаш как си ближа раните и започвам да си вземам сбогом с този внушителен офис? Отивай си в къщи, Хелън.
— Лека нощ, господин директор.
— Звучи приятно, нали?
Секретарката стигна до най-близкия търговски център в Ленгли, Вирджиния, заключи колата си и отиде до обществен телефон при супермаркета. Тя пусна монетата, набра отдавна запомнения номер и изчака обичайната серия от сигнали.
— Юта, предполагам?
— Номер седемнайсет… Както става с повечето от нас, моето време дойде. Не мога да се върна сутринта.
— Разбрах това. Ще те изведа от страната тази вечер. Вземи колкото се може по-малко неща със себе си.
— То е почти нищо. Всичко, което искам, е вече в Европа, от няколко години.
— Къде?
— Това няма да ти кажа. Дори на теб.
— Правилно. Кога искаш да заминеш?
— Колкото може по-скоро. Няма нищо, което да вземам от апартамента, освен някои бижута и паспорта. Ще отида дотам с такси. Всичко ще остане както си е, сякаш не съм се прибирала. Живея наблизо, така че
