доклад.
— Което значи, че кръгът на Момиченцето-кръв го е получил, включително и тежката категория.
— За какво говориш?
— Забрави го.
— Предпочитам да спреш да повтаряш това. В Амстердам, когато хората, които ги беше грижа за теб, те виждаха да се връщаш с превързана ръка или подуто лице и те питаха какво има, ти казваше винаги „забрави го“.
— Съжалявам наистина — Тайръл се намръщи и бавно поклати глава.
— Има ли нещо друго, стари приятелю?
— Не мога да се сетя за друго. Аз намерих модел. Както Хенри винаги казваше: „Трябва да има модел, него трябва да търсиш“, докато аз обикновено търсех детайлите.
— Но когато ги намираше, тогава Хенри събираше моделите. Никога не спираше да признава заслугите ти, макар и не пред теб.
— Никога пред мен… О’кей, поне имаме още нещо за патологичния генерал, освен ако има и друго, колкото и да изглежда незначително, което да не си ми казала, Фил.
— Мисля си за двете обаждания от Лондон…
— Лондон?
— Започнаха около седем или осем часа тази сутрин. Сестра ми ги приемаше, аз не можех.
— Защо?
— Защото, стари приятелю, ми е достатъчно. Хенри даде живота си за този гнил, гаден бизнес и аз не искам обаждания от Лондон, Париж или станциите на морското разузнаване в Истанбул, Кюрдистан или Средиземноморието. За бога, човекът е мъртъв! Оставете го — и мен — на мира!
— Фил, тези хора не знаят, че той е мъртъв.
— И какво? Аз казах на сестра си да им предава да звънят в Морския департамент. Нека тези копелета измислят лъжите, аз повече не мога.
— Къде е телефонът?
— Хенри никога не разрешаваше да стои в стаята. Те са на слънчевата веранда — три, в различни цветове.
Хайторн стана и мина през отворените френски прозорци към остъклената веранда. На масата в левия ъгъл имаше три телефона — бежов, червен и тъмносин. Той вдигна червения, натисна бутон 0 и каза на телефониста:
— Тук е капитан Хайторн, действащ аташе на капитан Хенри Стивънс. Свържете ме със старшия офицер на пост.
— Веднага, сър.
— Капитан О’Гилви, червена линия — каза гласът в централата на морското разузнаване. — Името ви е Хайторн? Въвеждам го.
— Същото, капитане, и трябва да ви задам един въпрос.
— По тази линия ще отговарям на каквото мога.
— Имало ли е съобщения от Лондон за офиса на капитан Стивънс?
— Доколкото знам, не, капитане.
— Не ми трябва „доколкото знам“, аз имам нужда — повтарям нужда — от потвърждение за едното или другото.
— Изчакайте — за десет секунди настъпи тишина и О’Гилви се върна. — Нищо от Лондон, капитане. Никакви съобщения.
— Благодаря, капитане. — Тайръл затвори телефона и се върна в хола. — В офиса нямаше нищо за Хенри — каза Хайторн.
— Това е лудост — каза Филис. — Звъняха поне шест пъти.
— Чудя се по какъв ли канал е било — каза Хайторн. — Знаеш ли по кой телефон дойдоха обажданията?
— Не. Казах ти, сестра ми отговаряше. Всичко, което ми каза, беше, че е звучал като много развълнуван, много официален англичанин. И всеки път тя му казвала да се обади в департамента на флота.
— Но той не се е обадил — каза Хайторн. — Той е продължил да звъни тук. Защо?… Какво друго каза сестра ти.
— Не много. Всъщност аз изобщо не я слушах.
— Къде е тя?
— В супермаркета, да купи някои неща. Ще се върне всеки момент. Всъщност, когато ти пристигна, помислих, че е тя. — Отвън изсвири кола. — Ето я. Офицерът ще отиде да помогне за пакетите.
Представянето на Хайторн беше кратко и бързо, неотложността — очевидна за сестрата. Офицерът занесе пазарските й чанти, докато тя беше придружена в хола от Тайръл.
— Госпожо Талбот — започна той.
— Казвайте ми Джоан. Филис много ми е разказвала за вас. Боже господи, какво се е случило?
— Това трябва да разберем от вас… Обажданията от Лондон от кого бяха?
— Те бяха просто ужасни. Никога не съм се чувствала толкова неудобно в живота си! — извика Джоан Талбот. — Този ужасен човек все питаше за Хенри, повтаряйки, че е спешно и трябва да се свърже с него веднага. И аз трябваше да казвам, че се опитваме да го намерим, питах свързал ли се е с департамента на флота, а той ми обясняваше, че от флота казвали, че го няма — нямало го, господи, човекът е мъртъв, а от флота не могат да го признаят и аз не мога да го кажа! Толкова е ужасно.
— Има причини за това, Джоан, сериозни причини…
— За да преживява сестра ми този ад? Защо мислите, че тя не иска да отговаря на телефона? Или отговарям аз, или дежурният в коридора. Нека ви кажа. Хората се обаждаха да търсят Хенри и тя трябваше да казва „О, той е под душа“ или „О, той играе голф“, или „Той е на съвещание някъде“, сякаш очаквам да влезе през вратата и да попита какво има за вечеря. Що за хора сте вие?
— Джоан, стига — каза жената на Хенри Стивънс. — Тай просто си върши работата, отвратителната работа, която трябва да върши. Сега отговори на въпроса му? От кого бяха обажданията?
— Разговорът беше неразбираем, още по-лош от английския акцент, който беше просто зловещ.
— Кой беше той, Джоан?
— Той не остави име, само някакво М и нещо специално…
— МИ-6? — попита Хайторн. — Специален отряд?
— Да, така звучеше.
— Исусе, защо? — прошепна Тайръл сякаш на себе си. Очите му блуждаеха, не виждаше нищо освен облаци на объркване. — Трябва да е било дълбок обратен канал.
— Още по-неразбираеми думи? — каза сестрата от Кънектикът.
— Само вие можете да ми кажете от кой телефон дойдоха обажданията?
— Синия, винаги от синия.
— Точно така, „синьото момче“. Директен, осигурени линии.
— Започвам да разбирам — добави Филис. — Когато Хенк искаше да говори с някой от неговата служба в Европа или Близкия изток, той винаги използваше този телефон.
— Това е глобална мрежа, създадена от шефовете на съюзните разузнавания и военните. Не можеш да бъдеш така сигурен с нищо друго, както със „синьото момче“, само че трябва да имаш номера, а аз го нямам. Ще се обадя на Палисър, той ще ми го даде.
— Искате да кажете номера в Лондон? — попита Джоан Талбот. — Той е записан до телефона.
— Той ви го е дал?
— След като повтори два пъти, че ще бъде „променен сутринта“. Произнасяше всяка дума, сякаш правеше сатанинско проклятие.
Хайторн отиде бързо в остъклената веранда, намери листчето и започна да набира четиринайсетте цифри за Лондон. Докато правеше това, той усети остра болка в гърдите си, едно предупреждение, което беше изпитвал твърде често и което нямаше нищо общо с физическото му здраве, а беше състояние на ума. След въпросите към Филис Стивънс той се беше надявал да открие нещо, което да изясни връзката между
