— Чрез хора, които съм сигурен, че никога не си забелязвал. Има един дребен помощник към Съвета за сигурност, същият човек, който засече съобщенията за теб тази сутрин от Хайторн. Нашият агент в Белия дом е истински приятел. Президентът много го харесва и обича да разговаря с него. Той е бивш мой адютант — аз му уредих службата. Говорим си с него… — Генералът погледна своя часовник на светлината на залязващото слънце. — След малко повече от час президентът, за да угоди на този дребен сенатор, ще се срещне с — познай кого, Брус? Виждам, че вече си разбрал правилно. Момиченцето-кръв… И тогава бууум! Експлозията ще бъде чута по целия свят.
— Ти, кучи сине — изрева Палисър, напрегна тялото си и се втурна напред с протегнати ръце.
Председателят на началник-щабовете плъзна лявата си ръка зад наметалото и извади байонет от колана си. Когато възрастният държавен секретар сграбчи гърлото на генерала, Майерс плъзна тежкия нож в стомаха на Палисър и с бясно движение го изтегли нагоре към гръдната кост.
— Разкарай тялото — нареди той на своя старши сержант — и потопи колата край остров Тейлър.
— Слушам, Максимум.
— Къде е шофьорът?
— Където никой няма да го намери. Уверявам те.
— Добре. Това е едно от белите петна в историята. След час вече няма да има значение. Аз отлитам към Белия дом. Ще бъда в ложата на втория етаж.
— Да, побързай. Някой трябва да вземе нещата в свои ръце.
На една тъмна странична улица в Йерусалим, в плющящия дъжд, с подгизнали дрехи, лежеше труп. Кръвта от тялото му се смесваше с водата от небето и се стичаше в канавката. Полковник Даниел Абрамс, лидер на операцията срещу Баярат, беше застрелян с шест изстрела от пистолет със заглушител. Един стар набит мъж вървеше надолу, към Шарафат, убеден, че е извършил нещо правилно.
37.
Баярат облече роклята за най-важния момент от своя живот. Наблюдавайки се в огромното огледало, тя видя десетгодишното дете, което я гледаше с учудване и възхищение.
Ти го направи, мое най-скъпо същество, което някога бях аз! Никой не може да ни спре сега, защото ние ще променим историята. Болката от планините ще изчезне, докато кръвта се стеле по света. И ти, и аз ще бъдем удовлетворени, отмъстени за ужаса, който ни беше причинен… Спомняш ли си, когато главите на мама и татко се търкаляха по скалите, отделени от телата, с широко отворени очи, молещи се на техния Господ, който беше позволил да стане това. Молещи се вероятно за теб и мен, които ще живеем с този спомен до края на живота си! Muerte a toda autoridad!… Ще го направим и двете, ти и аз, защото ние сме едно и сме непобедими!
Образът избледня, когато Баярат се приближи към огледалото, за да провери сребърните нишки в косата и сенките от грима под очите, поставени да направят лицето й по-старо. Облеклото й беше скъпо и модно: синя копринена рокля под коленете, с бродерия между гърдите, създаваща впечатление за жена на средна възраст в борба с килограмите. Двоен гердан от скъпи перли, сини чорапогащи и тъмносини обувки „Фергамо“ допълваха образа. Тя изглеждаше като богата италианска аристократка, чието присъствие беше познато на Виа Кондоти, мястото в Рим, отговарящо на парижката Сент-Оноре. И като допълнение към съвършения образ една малка светлосиня вечерна чантичка с перлена закопчалка.
На китката на тази почитателка на висшата мода имаше нежен, инкрустиран с диаманти часовник, на пръв поглед най-хубавия модел на Пиаже. Беше съвършен фалшификат, способен да устои на ураган в морето. С механизъм, толкова прост и все пак толкова мощен, че можеше да изпрати електронен импулс до приемник на петдесет метра, прониквайки през стъкло, твърдо дърво и дебела пластмаса чрез три натискания на коронката му. Приемникът на този електрически импулс беше в синята чанта: тънък кръгъл модул, прикрепен към пластмасова стена, който при детонацията си задействаше втора стена на противоположния край. Беше с мощта на двестакилограмова бомба. Muerte a toda autoridad! Смърт на всички властници, които заповядваха смърт.
— Каби! — извика Николо от спалнята и стресна Баярат, която се спусна към вратата.
— Какво има?
— Тези глупави златни копчета не искат да минат през ръкава ми! Лявото влезе, но дясното…
— Защото си десняк, Нико — прекъсна го Бая, влизаща вътре. — Винаги имаш проблеми с десния ръкав, забрави ли?
— Не мога да помня нищо. Мисля само за утрешния ден.
— Не за тази вечер? За президента на Съединените щати?
— Прости ми, сеньора, но той е награда за теб, не за мен. Моята е в Ню Йорк и аз съм така развълнуван! Не я ли чу на летището? Анжел каза, че можем да прекараме „уикенда“ — fine di settimana на lag123 със семейството й.
— Ще я опознаеш по-добре, Нико — Баярат вкара копчето и се отдръпна, оценявайки творението си. — Ти си великолепен, мое красиво докерче.
— Но все пак докерче, сеньора? — намеси се Николо, с очи, впити в създателката си. — Никога не ми даваш да го забравя. Ти ме доведе толкова далече, толкова високо, но никога не ме оставяш да го забравя. Това удоволствие ли ти доставя?
— Докарах те до там, че можеш да бъдеш каквото Бог пожелае да бъдеш.
— Това звучи много странно, казано от теб. Ти нямаш Бог, накара ме да разбера това. Имаш някаква цел, която аз не мога да узная, но много те съжалявам. Аз се моля за теб, защото правиш толкова много неща, които знам, че са грешни. Въпреки тази велика твоя кауза, която не ми обясняваш.
— Не плачи за мен, Нико. Аз определям съдбата си.
— Destino124? Такава голяма дума, сеньора. Аз не я разбирам.
— Нека остане така… Сложи сакото си. — Младежът го стори и създателката се отдалечи още повече, очарована от това, което беше всъщност нейно творение. — Ти си несравним. Твоят ръст, ширината на раменете ти, тънкият кръст, съвършеното ти лице под къдравата тъмна коса. Splendido125!
— Спри, смущаваш ме. Моят брат е по-висок от мен.
— Срещнах го, разбира се. Той е животно. Лицето му е безизразно, очите — глупави, и мисли бавно.
— Той е добро момче, сеньора, и много по-силен от мен! Ако някой не се държи добре със сестрите ни, той го хвърля на пет метра. Аз успявам само на два-три.
— Кажи ми, Нико, ти учиш ли се от него?
— Трябва. Той е по-голям и защитава семейството, откакто татко умря.
— Да, но уважаваш ли го?
— Сестрите ми и трите го обожават. Той сега е padrone и се грижи за всички нас със силата си.
— Но ти, Нико, ти? Обожаваш ли го?
— О, стига, сеньора, това е non importante126.
— За мен е важно, мое скъпо момче, защото искам да знаеш защо беше избран!
— За какво?
— Друг въпрос, на който няма да отговоря. Кажи ми! Какво е твоят по-голям брат за теб?
— Ооох — потръпна Николо, поклащайки глава. — Ако искаш да знаеш, той използва силата си, не мозъка. Всичко, за което го е грижа, е да работи на доковете с мускулите си. Той ще прави това, докато се появи друг lupo127, който ще го убие. Stupido128!
— Ето сега разбираш! Аз търсех съвършенството и намерих теб.
— А аз мисля, че ти си pazzo129. Може ли да се обадя на Анжелина, на Анжел в Бруклин, в Ню Йорк? Сигурно вече е пристигнала.
