него и убийството на Хенри. Разбра, че го е намерил в това, че Хенри е искал пълен доклад за неговото състояние след Чесапийк Бийч, доклад, използван като заплаха, за да осигури доброто му лечение, но който неизбежно е достигнал до всеки член на кръга Момиченцето-кръв, включително и до Скорпиона Майерс, Максимум Майк Майерс, който лесно можеше да научи режима на патрулната кола, обикаляща къщата на Стивънс. Докладът беше връзката, която беше търсил, но обажданията от Лондон по този телефон, заобикаляйки морското разузнаване, бяха съвсем неочаквано събитие, тактика, която предизвикваше паника и по този начин обясняваше острата болка в гърдите на Тай.
— Да? — твърдо извика гласът в Лондон.
— Стивънс е — излъга Хайторн, надявайки се, че бързо изречените думи ще бъдат приети, в случай че човекът познаваше Хенри Стивънс.
— За бога, капитане, какво правите вие там бе, хора? Не мога да се свържа с шефа на ЦРУ, а с вас се опитвам да се свържа от десет часа!
— Денят беше тежък…
— Знам, знам! Тъй като никога не сме се срещали, името ми е Хауъл, Джон Хауъл — има сър пред него, в случай, че правите справка с компютър, но често се изпуска, уверявам ви.
— МИ-6, Специален отряд?
— Трудно бих се причислил към свитата на кралицата. Предполагам, че вземате максимум предпазни мерки, Бог знае, че ние го правим, както и Париж. Не сме се чули с Йерусалим, но тези момчета обикновено са доста преди нас. Сигурно са скрили техния лидер в тунела под Синай.
— Значи чакаме, Джон, и тъй като бях на кризисно съвещание през по-голямата част от деня и съм пропуснал нещо, проясни ме?
— Сигурно се шегуваш! — извика Хауъл. — Ти си шефът на капитан Хайторн там, нали?
— Да, разбира се — отговори Тайръл, мислейки бързо, отчаяно, опитвайки се да намери логика в нелогичното. — Честно казано, благодаря, че го наехте.
— Джефри Кук го направи, мир на праха му, не аз.
— Да, знам, но както казах, току-що получих твоето съобщение у дома. В офиса ми нямаше нищо.
— Проклятие, капитане, естествено, че нямаше да си оставя името и длъжността. Твоят директор на управлението и аз се разбрахме да държим това нещо между нас. Ти беше включен, защото си връзката с Хайторн. Какво стана, по дяволите? Не се ли свърза с теб директорът на ЦРУ? Секретарката му, проклета арогантна кучка, ако мога така да се изразя, каза, че нейният шеф бил в течение на нещата от отряда и действа, но как би могъл да бъде, без да се свърже с теб?
— Имаше проблем между Сирия и Израел — каза Тайръл. — Непрекъснато говорят за него по телевизията и радиото.
— Пълна безсмислица! — прекъсна го председателят на МИ-6, Специален отряд. — Те просто се перчат. Това, което ни очаква нас, прави техния театър незначителен.
— Чакай малко, Хауъл — каза Тайръл тихо. Лицето му пребледня от паниката, която се надигаше в душата му. — Ти спомена отряд… искаше да кажеш за координираното телефонно наблюдение между твоите хора и управлението ли?
— Това е прекалено! Искаш да кажеш, че не знаеш нищо?
— Какво да знам, Джон? — дъхът на Хайторн спря.
— Тази вечер е. Баярат твърди, че ще атакува тази вечер! Ваше време!
— О, господи… — каза Тайръл едва чуто, с бавна въздишка. — И ти казваш, че разузнавателният отряд е предал за това на директора?
— Разбира се.
— Сигурен ли си?
— Драги, аз лично говорих с кучката секретарка. Тя каза, че вашият директор е на срещи из целия Вашингтон, а когато й се обадих за последен път, беше при президента в Белия дом.
— Президента… За какво, по дяволите, говорите?
— Това е твоята страна, стари приятелю, не моята. Разбира се, ако това беше нашият премиер, той щеше да бъде под протекцията на Скотланд Ярд — както и да е, — а не да се среща с хората от Даунинг Стрийт 10. Твърде много от онези хора просто биха го взривили.
— И тук има такава възможност.
— Моля?
— Забрави го… Ти ми казваш, че директорът е имал тази информация и тъй като е бил по съвещания, не я е предал на хората, които трябва да я знаят?
— Виж, приятел, той е нов и очевидно се е паникьосал. Не бъди прекалено строг с него. Аз повярвах на моите хора, които казаха, че бил опитен, отличен човек.
— Вероятно си прав, но има един пропуск.
— Какъв?
— Не мисля, че изобщо е получил информацията.
— Какво?
— Няма защо да променяш този номер, сър Джон. Аз ще го изгоря и ще се обадя пак по нормалните канали.
— За бога, би ли ми казал какво става при вас?
— Нямам време. Ще говорим по-късно — Тайръл затвори синия телефон, взе червения и натисна бутон 0.
— Капитан Хайторн е…
— Да, капитане, говорихме преди малко — каза операторът. — Знам, че говорихте със старши дежурния офицер на морското разузнаване?
— Да, благодаря. Сега ми трябва държавният секретар Палисър, за предпочитане на тази линия, ако можете да осигурите сигурен разговор.
— Можем и ще го намерим, сър.
— Ще изчакам. Спешно е. — Докато чакаше, Тайръл се опита да формулира думите, с които да предаде невероятната новина на държавния секретар. Едно съобщение, на което Палисър спокойно можеше и да не повярва. Координираното телефонно наблюдение между Лондон и Вашингтон не беше провал, то беше успяло! Баярат е била засечена, думите й — записани. Тя щеше да нападне по някое време тази вечер! Безумието беше, че никой не знаеше това! Не беше възможно, замисли се Хайторн, някой знаеше и този някой не беше предал информацията. Къде, по дяволите, се губи Палисър!
— Капитане?…
— Тук съм. Къде е секретарят?
— Трудно ни е да го намерим, сър. Имаме вашата червена кодова линия, така че, когато го открием, можем да го свържем директно с вас, ако желаете.
— Ще изчакам.
— Добре, сър.
Линията отново замлъкна, продължителното забавяне засили болката, която отказваше да напусне гърдите му. Беше шест часът, мислеше Хайторн, поглеждайки часовника си, почти шест и половина. Въпреки че беше още светло, вечерта беше започнала. Палисър, къде си?
— Капитане…
— Да?
— Не знам как да го кажа сър, но ние просто не можем да открием държавния секретар.
— Сигурно се шегувате! — извика Тайръл, подсъзнателно повтаряйки сър Джон Хауъл.
— Свързахме се с госпожа Палисър в Сейнт Майкълс, Мериленд, и тя каза, че секретарят й се обадил да я уведоми, че отива в израелското посолство и ще бъде при нея след около час.
— И?
— Говорихме с първия аташе на посланика — посланикът е временно в Йерусалим — и той каза, че секретарят Палисър е бил там за двайсет и пет минути. Обсъждали, както го изрази той „бизнес на Държавния департамент“, после секретарят си тръгнал.
— Какъв бизнес?
— Ние трудно бихме могли да зададем такъв въпрос, сър.
