— Проклятие — изрева Тайръл, затръшвайки бежовия телефон.
— Опита ли в офиса му? — попита Филис, излизайки на верандата.
— Разбира се. Телефонният секретар бълва баналности. „Сенаторът или член на неговия екип ще се свържат с вас, ако оставите вашето име, адрес и телефон. Сенаторът винаги е на разположение“ — и така нататък!
— Ами неговият екип? — настоя вдовицата.
— Да, но аз нямам представа кого да търся?
— Хенк имаше — каза Филис и се приближи към едно малко шкафче от масивно дърво с ориенталски резби по него и лампа отгоре. — Тук държеше важни адреси и телефони — каза тя, наведе се и пръстите й започнаха да опипват дясната страна. — Боже мили, той го е заключил, а аз не знам комбинацията.
— За какво говориш, Фил?
— Това е китайска кутия. Купихме я преди години от Хонконг. За да се отвори, трябва да се натискат резбованите фигури в някаква последователност.
— Как ще я отворим?
— Разбий я — Филис Стивънс взе тежката лампа и извади кабела. — Разбивай я, Тай!
Хайторн блъсна с долния тежък край на лампата няколко пъти по шкафчето. При седмия удар то се разпадна и двамата започнаха да вадят съдържанието на различните отделения.
— Ето я — възкликна вдовицата на Хенри Стивънс, като измъкваше една дебела папка. „Камара и Сенат“. Всичко е тук!
Първият човек, с който Хайторн се свърза без телефонен секретар, не беше от главните в екипа на сенатора. Той беше помощник на средно ниво, името му започваше с буквата А.
— Има слухове, че тази вечер той ще ходи в Белия дом, но не съм в течение на подробностите. Току-що се присъединих към екипа, но имам степен магистър по политически науки…
— Браво, браво — каза Тайръл, затвори и се обърна към Филис. — Трябва да потърсим някой от по- висок ранг — добави той.
— Ето един добър избор — каза Филис.
Второто позвъняване беше до личната секретарка на Несбит. Думите й накараха Тайръл да замръзне, а острата болка в гърдите му да избухне, разпространявайки се по цялото тяло.
— Наистина е чудесно, капитане. Сенаторът има частна среща с президента тази вечер. Той придружава контеса Кабрини и нейния племенник, сина на един много богат италиански барон, който ще инвестира…
— Контеса и нейният племенник? — прекъсна Тайръл. — Жена и младеж?
— Да, сър. Предполагам, че не би трябвало да го казвам, но това е голям успех за моя шеф. Всички тези милиони в нашия щат…
— Кога е срещата?
— Около осем часа. Между осем и осем и петнайсет. в Белия дом винаги са гъвкави при тези частни неофициални срещи.
— В помещенията на семейството на президента ли ще се срещнат?
— О, не, сър. Първата дама беше против това, особено след като внуците им са наоколо. Ще бъде в Овалния кабинет.
Хайторн, със смъртнобяло лице, затвори телефона.
— Баярат е на път към Белия дом! — прошепна той. После извика. — Младежът е с нея! Исусе! Патрулът навън, Фил, добър ли е?
— На тях не им е разрешено да напускат, Тай.
— А аз нямам време да ги освободя. Но знам пътя и имам патрулна кола от Държавния департамент със сирена.
— Тръгваш сам?
— Нямам избор. Не мога да се свържа с Палисър. ЦРУ или не са в течение, или, по-лошо, се правят, че нищо не знаят. В Пентагона е невъзможно, тайните служби не ме слушат, а полицията би ме поставила в усмирителна риза.
— Какво мога да направя?
— Свържи се с всеки кучи син, с който Хенри е работил в морското разузнаване, или с някой от другите департаменти, за да ми осигурят достъп до Белия дом!
— Мисля си за няколко души, включително и за един адмирал, когото Хенк отърва някога.
— Направи го, Фил!
Лимузината на сенатора спря на южния вход на Белия дом. Името му беше проверено в списъка и той беше поздравен от морския пехотинец на поста. За секунди, както беше уговорено, шофьорът даде газ към главния вход, а не към западното крило, където беше разположен Овалния кабинет. Когато спряха пред стълбите, Несбит изведе контесата и нейния племенник, каза си няколко думи с охраната пред вратата и ги въведе вътре.
— Това е моят колега от Мичиган — каза той бързо. — Другият сенатор от нашия щат. — Последваха здрависвания, имена, докато един фотограф се появи от коридора с готова камера.
— Както ви казах, графиньо, моят колега е от президентската партия и беше много активен при уреждането на тази среща.
— Да, спомням си — каза Баярат. — Вие искахте снимка с нас, вашия колега и Данте Паоло, всички заедно.
— Вие също, разбира се, ако желаете.
— Не, сеньор, моят племенник ви трябва, не аз. Но моля, побързайте.
Бяха направени четири последователни снимки, докато по коридора се появи една фигура.
— Извинявам се! — каза мъжът в тъмния костюм, когато се приближи към тях. — Инструкциите бяха по- различни. Вие трябваше да дойдете през западното крило.
— Различни, ами — прошепна младият сенатор от Мичиган към своя колега. — Можеш ли да си представиш шефът на протокола да ни разреши да си правим снимки?
— Шшшш — промърмори Несбит. — Приеми забележката, Джон.
— Да, да… Разбира се.
— Ако охраната не ни се беше обадила, щяхте да постоите доста време тук — каза придружителят, разкривайки още една грешка на Белия дом. — Елате, сега ще ви заведа до западното крило.
Четирийсет и шест секунди по-късно, пресичайки бързо по коридорите, групата достигна до Овалния кабинет и всички бяха представени на шефа на президентския протокол. Той беше слаб човек, среден на ръст, с бледо лице, постоянно набръчкано, сякаш очакваше нападение отнякъде, докъдето очите му не достигаха. Въпреки това поведението му беше приятно, незаплашително и той говореше с уморения глас на изтощен човек.
— Удоволствие е да срещна и двама ви — каза той, като се ръкуваше с Бая и Николо. — Президентът сега ще дойде, но надявам се ще разберете, графиньо, срещата ще бъде кратка.
— Ние не сме искали друго, сеньор. Само една снимка за моя брат, barone di Ravello.
— Президентът искаше да знаете — вероятно самият той ще ви каже, — че тежки държавни дела са причина срещата да е така кратка, но истината е, че неговото голямо семейство, включително единайсетте внуци, са на гости тук тази седмица и първата дама има много строга програма.
— Коя майка, още повече баба, я няма? Ние, италианците, сме известни с големите си семейства и хаоса, който произлиза от тях.
— Това е много мило от ваша страна. Моля, седнете.
— Каква великолепна стая, нали, Данте Паоло?
— Non ho capito.132
— La staza Magnifica…133
— Ah, si, zietta.134
— Тук живее владетелят на Вселената! За нас е такава чест!
