— Не знам дали на вселената, графиньо, но определено на голяма част от света… Сенатори, ще седнете ли?
— Благодаря, Фред, но не мисля — отговори по-младият сенатор. — Ние бързаме, нали?
— Млади човече…? Господин барон…?
— Моят племенник е твърде нервен, за да седне, сеньор.
— Ah bene — каза Николо, сякаш едва-едва е разбрал думите на леля си.
Внезапно от коридора пред Овалния кабинет се чу един силен глас.
— Исусе, ако още едно дете ме удари в стомаха, дръпне косите ми или ме изцапа, ще взема мерки да се ограничи раждаемостта…
Президентът Доналд Бартлет кратко, автоматично се ръкува със сенаторите и влезе в стаята. Той беше човек към края на шейсетте, малко под един и осемдесет, с права сива коса и изваяни черти на застаряващ актьор, крепящ се на ентусиазма на миналото. Беше съвършен политик, способен да събере необходимата енергия за всякакви ситуации, явление, което не можеше да се отрече.
— Контеса Кабрини и нейният племенник, барон на… барон, господин президент — заекна шефът на протокола.
— Мили боже, ужасно съжалявам! — възкликна Бартлет искрено. — Мислех, че съм подранил… Scusi contessa. Non e’ho vista. Mi perdoni.135
— Parlate italiano, signor presidente?136 — попита учудено Баярат, ставайки от стола.
— Не толкова добре — каза президентът, поемайки ръката й. — Per favore, si sieda137 — Бая седна. — Трябваше да науча малко през войната. Бях офицер от снабдяването при окупацията на Италия и нека ви кажа, някои от вашите благороднически семейства ни оказваха голяма помощ. Нали знаете, хора, които не обичаха много Мусолини.
— Il Duce, свинята!
— Чувал съм го много пъти, графиньо. Преди приземяване ние пускахме пакети с провизии, в случай че нещата тръгнат зле и движението на нашите части на север бъде отрязано. Всъщност аз споменах тук пред съдията, пред сенатора: мисля, че съм срещал брат ви в Равело.
— Мисля, че това е бил баща ни, господин президент. Човек на честта, който не можеше да толерира фашистите.
— Вероятно сте права. Scusi di nuovo.138 Ставам толкова стар, че десетилетията ми изглеждат като години! Разбира се, че е бил баща ви. Вие сте били просто деца, ако изобщо сте били родени.
— В много отношения аз съм все още дете, сър. Дете, което помни много неща.
— О?
— Non importa. Може ли да ви представя племенника си, barone-cadetto di Ravello. — Баярат отново стана на крака, докато Бартлет се обърна и се здрависа с Николо, който беше изпаднал в захлас. — Моят брат, който е готов да направи значителни вложения в американската индустрия, моли само за една снимка с вас и сина му.
— Не е проблем, графиньо. Все пак трябва да ви кажа, че този млад приятел може да е следващият барон, но от мястото, където аз седя, той ми прилича на нападател от футболен отбор… Хей, момчета, може би ще трябва да стъпя на нещо, това дете ме кара да изглеждам като джудже!
— Господин президент — каза фотографът на Белия дом. — Предлагам и двамата да седнете на столове зад вашето бюро. Естествено, ръкувайки се.
Докато фотографът и шефът на протокола подреждаха столовете, Баярат напъха малката си перлена чантичка между възглавничките на стола и когато светкавиците бляскаха, тя я натисна още малко, скривайки я напълно от поглед.
— Това е чудесно, господин президент. Брат ми ще бъде толкова въодушевен, толкова благодарен.
— Аз ще бъда благодарен, ако бизнесмените Равело сметнат за уместно да направят една-две индустриални бази в нашата страна.
— Бъдете уверен, сър. Защо не обсъдите подробностите с вашите двама сенатори? Аз изясних позицията на брат ми и тя няма да ви разочарова, господин президент.
— Възнамерявам, контесо… — каза Бартлет с усмивка, кимайки приятно, докато с Николо ставаха от столовете си. — Да изпием по една студена напитка далеч от тези хулигани горе за няколко минути.
— Вие сте brigante139, сеньор! — каза Баярат, смеейки се, като поемаше ръката на президента. — Но аз знам, че обичате семейството си.
— Да, разбира се. Предайте моите поздрави на барона.
— Ma guardi140 — каза Бая, поглеждайки диамантения си часовник. Беше малко след осем часът. — Брат ми. Наистина трябва да му се обадя по нашия специален телефон след по-малко от час.
— Моята кола ще ви откара обратно до хотела — каза Несбит.
— Аз ще ви изпратя до изхода, контесо — каза придружителят им в Белия дом. — Вече уредих лимузината на сенатора да е там.
— Отнехме достатъчно от времето ви, господин президент, и баронът ще се разочарова, ако не му се обадя.
— Специални телефони, специални часове, специални честоти, сега дори сателити — каза президентът. — Не мисля, че някога ще свикна с тази електроника.
— Вие бихте фашистите, tenente Бартлет. Вие победихте с човечност. Какъв по-голям триумф от това?
— Знаете ли, контесо, бил съм наричан с много имена, лоши и добри, така си върви със службата. Но това е едно от най-милите неща, които някой е казвал за мен.
— Помислете върху него, господин президент. На тази земя всички ние трябва да побеждаваме с човечност, иначе няма да успеем в нищо… Хайде, Паоло, трябва да мислим за твоя баща.
Хайторн влезе с колата на Държавния департамент през южния вход на Белия дом. Пропускът му беше осигурен от най-висша инстанция, не му беше поискана идентификация, колата беше засечена от радар в момента, в който влезе в пряката. Тайръл зави към входа на западното крило, спирайки пред стълбите. Той слезе и изкачи стъпалата до капитана пехотинец, който стоеше пред екип от четирима души — охрана на Белия дом.
— Овалният кабинет — каза Хайторн недвусмислено.
— Много се надявам, че имате удостоверение, капитане — каза пехотинецът с ръка на разкопчания кобур. — Казват, че имате, но нищо такова не се е случвало преди и вие май сте го измислили. Такива хора не влизат през тази врата, капитане.
— Трябва да прекъсна една среща. Накъде?
— Никъде! — каза пехотинецът, отстъпи една крачка и извади „Колт“ калибър 45 от кобура си, кимайки на останалите, които направиха същото.
— Какво правите, по дяволите? — извика Хайторн бесен, тъй като оръжията бяха насочени в него. — Имате заповед!
— Тя се отменя, когато изтърсиш една чиста лъжа.
— Какво?
— Няма никаква среща! — каза офицерът заплашително. — Получих обаждането преди петнайсет минути и лично го проверих.
— Какво обаждане?
— Същото това, което те пропусна с кодовете за тревога. Проклет да съм, ако зная как си го направил, но по-далеч оттук няма да стигнеш…
— За бога, какво говорите?
— „Намерете Зевс“ — каза оня с кода. — „Изведете го от срещата и го изолирайте“…
— Дотук сте разбрали правилно…
