— Грешка! Няма никаква среща! Отидохме до Овалния кабинет и намерихме там само шефа на протокола. Той ни каза — в лицето ми го каза, — че трябва да проверим дневниците си и че президентът не е планирал нищо за тази вечер. Ако искаме да го отведем някъде, ще трябва да отидем горе до неговите апартаменти и да убедим първата дама, защото цялото семейство е там, включително и стадото внуци.
— Това не е информацията, която имам аз, капитане.
— Добре тогава, можеш да прибавиш това към нещата, които имаш. Тъй като сме патрул, шефът на протокола ни даде да се разбере, че ако пресата ни е обещала нещо, за да надникне за малко, можем да кажем сбогом на най-сладката работа, която ще видим някога в Корпуса.
— Това е глупаво…
— Аз го казвам по друг начин, но той го предаде с прилични военни термини. Сега и ти ще разбереш. Ти се противиш на охраната…
— Я престани, бе, идиот — избухна Тайръл. — Не знам какви игрички се играят наоколо, но знам какви са залозите! Сега аз ще се затичам колкото мога надолу по коридорите, капитане, а вие можете да откриете огън, ако искате, но всичко, което се опитвам да направя, е да попреча на някого да убие президента!
— Какво каза? — потресеният пехотинец изведнъж замръзна на място. Гласът му едва се чуваше.
— Добре чухте, капитане. Изкарайте го от тази среща.
— Няма никаква среща. Шефът на протокола каза…
— Може би той не иска да разберете за нея. Сигурно затова не е и записана, но след като съм допуснат до тук, вие трябва да разберете!… Да вървим!
Хайторн се впусна напред по дългия широк коридор, докато водачът на екипа изгледа хората си и кимна. За секунди четиримата пехотинци оградиха Тайръл, а капитанът вървеше редом.
— Какво трябва да търсим? — попита офицерът шепнешком.
— Жена и момче…
— Момче? Какво момче?
— Голямо момче, в края на пубертета.
— Как изглеждат?
— Няма значение, ще ги познаем… Колко остава още?
— Точно зад ъгъла е, една голяма врата отляво — отговори капитанът.
Тайръл вдигна ръка, инструктирайки другите да спрат и вървят бавно, когато приближиха края на коридора. Изведнъж се чуха гласове, смесица от „ариведерчи“ и „довиждане“, последвана от появата на трима мъже от противоположния източен коридор. Двама бяха облечени в тъмни костюми, третият — в сива шофьорска униформа с шапка. Всичките имаха пластмасови табели, прикрепени към реверите им.
— Ашкелон! — извика шофьорът, обръщайки се към някого в другия край.
— Кои сте вие, по дяволите? — попита изненаданият офицер от охраната.
— ФБР, прикрепени към Държавния департамент за дипломатическа сигурност — каза изненаданият мъж до шофьора, а очите му се стрелкаха между офицера и невидимите фигури, излизащи от Овалния кабинет. — Ние съпровождаме контесата до хотела й. Не ви ли предупреди диспечерът?
— Какъв диспечер? Щом става дума за Овалния кабинет, нашата охрана ми се обажда предварително един час по-рано. Такова е изискването.
— Той лъже! — промърмори Хайторн, вадейки пистолета си. — Те използваха името Ашкелон, а това означава само едно… Баярат — извика внезапно Хайторн, стреляйки в тавана и веднага разбра колко глупав е бил предупредителният му изстрел. Последва залп от изстрели, офицерът беше улучен веднага, от стомаха му шурна кръв, докато другите се отдръпнаха, стреляйки с диви викове. Един пехотинец се хвърли от източния ъгъл и изстреля пет патрона, сваляйки двамата мъже, които се правеха на федерални агенти. В този момент една жена се появи с крясък:
— Убийте него, убийте момчето! — изсъска тя. — Той не трябва да живее!
— Каби… Каби — чуха се виковете на невидимия младеж иззад ъгъла. — Какво говориш?… О-о-о-о!
Втори пехотинец се хвърли напред, изстрелвайки два патрона, с които отнесе главата на шофьора. Той падна на пътя на Баярат. Тайръл хвана втория пехотинец.
— Изкарай президента навън! — извика той. — Изкарай всички навън!
— Какво, сър?
— Просто го направи!
Баярат изблъска мъртвото тяло на шофьора от пътя си, грабна пистолета му и побягна надолу по коридора. Пехотинецът, придружен от колегите си, се втурна в Овалния кабинет. Хайторн, с извадено оръжие, се обърна, търсейки жената, която някога мислеше, че обича. Змията със стъклени очи и уста, пълна с отрова. Тя се приближаваше към края на коридора. Тайръл се втурна напред с такава сила, че бинтът на бедрото му се отлепи и кръвта потече по панталоните му, докато тичаше след нея.
Когато беше извървял половината коридор надолу, от Овалния кабинет се чу мощна експлозия. Ужасен, Хайторн се извъртя назад, зашеметен от дима и летящите предмети, после се успокои, като видя неясните фигури на моравата отвън през отворената странична врата в далечния край. Пехотинците бяха свършили работа. Президентът и няколко души тичаха около него в паника, но бяха извън Белия дом, невредими. Обръщайки се отново, Тайръл се парализира. Къде беше Баярат? Тя беше изчезнала! Той побягна, достигайки една голяма кръгла стая с три коридора до стълбището. Тя беше избрала единия от тях, но кой? Изведнъж сирени и проглушителни звънци се разнесоха в голямото здание. После се чуха гласове — писъци, заповеди, масова истерия — сякаш отвсякъде. И през хаоса една висока фигура слизаше бавно по стълбището, едноръка фигура, лицето — изпънато, очите — широки и ярки. Един зъл човек, наблюдаващ брутално убийство, което го изпълва със задоволство.
— Свършено е, нали, генерале? — извика Хайторн. — Вие наистина го направихте!
— Ти? — извика председателят на Обединените началник-щабове, докато потоци от пехотинци и цивилни се втурнаха от коридорите, пресичайки голямата кръгла стая към коридора на Овалния кабинет, без да забележат прославения генерал и кървящия човек, който куцаше към военния. — А вие закъсняхте, нали, господинчо? — Майерс плъзна ръка зад себе си, взрял се в пистолета на Тайръл. — Виждал съм хиляди оръжия и никое не ме е уплашило.
— Няма защо да се тревожите, генерале. Мога да ви пръсна черепа, но ви искам жив. Искам светът да ви види — защото аз не закъснях. Вие загубихте.
Без предупреждение, без ни най-малко движение Майерс изхвърли ръката си напред и с едно движение разсече с острието на байонет гърдите на Хайторн. Тайръл отскочи назад, стреляйки с пистолета, докато по ризата му се стичаха поточета кръв. Генерал Максимум Майк Майерс падна напред, половината му врат беше превърнат в някаква пихтия от яркочервена плът, а главата му висеше почти отделена от тялото.
Баярат! Къде е тя?
От далечния коридор прозвуча изстрел. Стреляше Доминик, не Баярат!
Стискайки ризата си, за да попие кръвта, Хайторн закуцука по коридора, откъдето бяха дошли изстрелите. Стените бяха светложълти, светлината идваше от полилеите. Беше къс коридор с преддверия, вероятно сервизни помещения, където поканените гости чакаха важните срещи, две врати отдясно, две отляво. Нямаше труп наоколо, но се виждаха петна от кръв, сякаш някакво тяло е било влачено до втората врата вдясно. Убиецът, поставящ клопка, беше направил грешка, която само друг убиец би могъл да забележи. В такива случаи човек не следва кръвта, а търси друга посока. Тайръл се запридвижва настрани, с гръб към лявата стена. Раната на бедрото му сега кървеше обилно. Той стигна до първата врата и събирайки цялата си сила, я блъсна, докато натискаше дръжката с лявата ръка. Стаята беше празна, няколко големи огледала отразиха образа на Хайторн. Той изкуцука обратно в коридора. Продължи до втората врата на лявата стена. Там беше убежището на Доминик, той го знаеше, усещаше го.
Още веднъж, събирайки каквото беше останало от силите си, той завъртя дръжката и натисна вратата, блъскайки я в стената. Нищо!… Тогава, в светкавичен проблясък, той се изви и хвърли надясно. Усетила своя преследвач, Баярат беше сменила клопката! Тя влетя през отворената врата на стаята от другата страна на коридора. Половината от дрехите й бяха разкъсани, лицето й сякаш бе обладано от дявола, очите — диви, чертите й — изкривени от бяс. Тя гръмна два пъти. Първият куршум одраска слепоочието на Тайръл, докато той извърташе глава, вторият разби огледалото на тоалетната масичка. Третият изстрел! Пистолетът, който беше взела от мъртвия си колега, бе останал без патрони.
— Стреляй! — изпищя Баярат. — Убий ме!
