предполагам. Тя е замаскирана, но отразява лъчите.
— Какво ще правим сега?
— Ще заобиколим острова и ще се върнем тук, ако не открием някакви изненади.
Бавно обиколиха малкия остров, едва раздвижваха повърхността, като с радарни лъчи, неподлежащи на откриване, сканираха всеки подстъп на бреговата линия. За визуалния оглед Пул се промуши в отворения люк на Тайръл с бинокъл за наблюдение на тъмно.
— О, момче — каза лейтенантът, като наведе глава, за да го чуят. — Те са обсипали с детектори цялото това място, на всеки двайсет или трийсет крачки, и определено в серийна последователност.
— Опиши какво виждаш — каза Тайръл.
— Имат вид на малки стъклени рефлектори, някои са по палмите, други вкопани в земята. Онези на дърветата имат единични черни или зелени кабели, които отиват нагоре през листата. Другите на стълбчетата са като пластмасови пръти и, изглежда, нямат кабели или поне не мога да ги видя.
— Те са навързани — отговори Хайторн, — вкопани четири до шест стъпки. Не би ги видял, докато не се приближиш десет инча пред тях на дневна светлина, а може и тогава да не успееш.
— Как става така?
— Те са скрити от погледа с контактни цветорегистратори на всеки край на серията.
— Като цветните лампички по коледните елхи?
— Да, но с двойно осигуряване. Не можеш да прекъснеш единия и да изкараш от строя цялата серия. Кабелите водят към батерии, скрити горе или долу, и се задействат при прекъсване на един датчик, като осъществяват връзката.
— Добре, как действат?
— Могат да се ориентират дори в измерване на големина и плътност. Програмирани са така, че малки животни и птици да не могат да задействат алармата.
— Впечатляваш ме, Тай.
— Тези са в действие от времето, когато ти си играл на видеоигрички.
— Как ще се промъкнем през тях?
— По корем. Не е трудно, лейтенант. В старите времена… преди пет или шест години… момчетата на КГБ и ние, в Амстердам, като се напиехме, бурно се обвинявахме един друг колко сме били глупави.
— Правехте това?
— Ние всички сме го правили, Джаксън. Не се измъчвай да го обмисляш. Но не го отминавай.
— Знаеш ли, командире, ти наистина ме объркваш.
— Подобно на оня, дето веднъж написал: „Всичко е объркано, млади човече“… Задръж, майор! — Катерин Нелсън вдигна поглед от контролното табло. — Има пещера, същата, в която се отразяваше радарният лъч преди, от стената.
— Трябва ли да влизам?
— По дяволите, не. Дай право на запад около четвърт миля, не повече.
— Тогава какво ще правиш?
— Тогава ти, „драги“, и аз ще напуснем кораба… Слез оттам Пул. Провери оръжието и осигури екипировката си за водата.
— На твоя страна съм, командире. Ти говориш наистина разумно — каза Пул.
Телефонът иззвъня и стресна Баярат в съня й, като я накара инстинктивно да пъхне ръка под възглавницата за пистолета. После, като седна, тя наложи контрол върху реакциите си, което по никакъв начин не намали удивлението й. Никой не знаеше къде се намираха! От летището, само на петнайсет минути с кола, тя беше наела последователно три таксита, за да стигне до мотела. В първите две бе маскирана като бивш пилот от израелските въздушни сили — жена на средна възраст. В третото — като стара вещица без грим, която говореше само развален английски. Мотели като този, в който бяха отседнали, не искаха регистрация, още по-малко пък истинските имена. Телефонът започна отново. Тя моментално вдигна слушалката, за да спре да звъни. Погледна Николо до себе си. Дълбоко заспал, той дишаше равномерно, а дъхът му вонеше на евтино вино.
— Да? — каза тя тихо, като гледаше червените цифри на радиочасовника върху нощното шкафче. Беше 1,35 ч след полунощ.
— Извини ме, че те събудих — каза приятният мъжки глас по телефона, — но наш ред е да те подпомагаме, а аз имам информация, върху която може да желаеш да помислиш.
— Кой сте вие?
— Имената не са важни според нашите инструкции. Достатъчно е да ти кажа, че групата ни високо цени един болен стар човек в Карибско море.
— Как ме открихте?
— Аз знам кого и как да търся, а местата, където можехте да бъдете, не са чак толкова много. Срещнахме се за кратко при митническата проверка на Форт Лодърдейл. Но не това е важно, а информацията ми. Хайде, лейди, не ми затруднявай живота. Поел съм риск, за който ще кажат, че съм луд да го поемам.
— Извинявам се. Вие ме изненадахте…
— Не — приятният глас я прекъсна. — Аз ви шокирах.
— Много добре, приемам това. Каква е вашата информация?
— Свършила сте страшно много работа този следобед. Големите лакоми кефали от Палм Бийч са в полуда, както съм сигурен, че сте очаквали.
— Това беше едва ли не въведението.
— Беше много повече. Утре ви очаква малка пресконференция.
— Какво?
— Чухте ме. Това не е Ню Йорк — Вашингтон, орбита, която е трудно обхватна. И ние си имаме сносни вестникари тук, особено за теми, отнасящи се до обществото на Палм Бийч. Не беше трудно да се узнае къде ще отседнете, така че няколко от тях седят на пост. Просто чувствахме, че е нужно да знаете. Можете да я откажете, разбира се, но не мислим, че желаете да бъдете… изненадана.
— Благодаря ви. Има ли телефон, по който да се свързвам с вас?
— Да не сте луда? — Връзката прекъсна и се чу сигнал свободно.
Баярат остави слушалката. Стана от леглото и няколко минути крачеше напред-назад около купчината с багаж и кутиите от магазините на Уъртф авеню.
— Николо! — каза тя високо, шляпвайки голото му ходило, което се протягаше извън чаршафа. — Събуди се!
— Какво…? Какво има, Каби? Тъмно е.
— Вече не е! — Бая отиде при лампиона до дивана и го включи. Момчето от пристанището стана, като си търкаше очите и се прозяваше. — Колко си пил? — попита Баярат.
— Две или три чаши вино — отговори той ядосано. — Това престъпление ли е, сеньора.
— Не, но изучи ли информацията от онези книжа, както ти беше казано да направиш?
— Разбира се. Учих ги миналата нощ в продължение на часове. После тази сутрин в самолета и в таксито, преди да отидем до луксозните магазини. Снощи ги четох най-малко един час. Ти спеше.
— Можеш ли да си спомниш всичко?
— Помня, каквото мога да запомня. Какво искаш от мен?
— Къде си ходил на училище? — попита бързо Бая, като сядаше до краката му на леглото.
— Бях обучаван от частни учители в нашето имение в Равело десет години — отговори младият човек с енергичен рефлекс на робот.
— А после?
— Училището за благородници в Лозана — изстреля Николо. — Подготвях се за…
— Бързо! Подготвяше се за какво?
— За университета в Женева!… И тогава моят болнав баща ме викна обратно в Равело да поема фамилния бизнес… да, извика ме обратно заради фамилния бизнес.
