Сделката на Ринеман

прехвърли през ниската ограда, разделяща съседните парцели. Те изтичаха заедно зад следващите две къщи и внимателно продължиха пътя си към улицата. Сполдинг с протегната ръка бе сграбчил рамото на Лайънс, държейки го до стената, готов да го събори на земята при първия признак за враждебни действия.

Всъщност Дейвид не очакваше в действителност враждебни действия; той беше уверен, че Хаганах са елиминирали охраната, поставена от Ринеман отпред; това бе и явната причина Ашър Фелд да напусне през предната врата. „Онова, което е възможно да се очаква, би бил един последен отчаян опит на Ашър Фелд да вземе проектите“, мислеше си той. Или внезапна среща с превозно средство на Ринеман от някое близко място, кола, чиито пасажери не са успели да получат радиосигнал от Тераза Верде 15.

Всяко от тези действия беше възможно, но нито едно от тях — реално очаквано.

Това щеше да е твърде късно или твърде рано.

Това, което Дейвид дълбоко се надяваше да намери, въпреки всичко, бе синьо-зелен седан, кръстосващ наоколо по улиците. Кола с малки оранжеви отличителни знаци на бронята, които ще сочат, че е собственост на Съединените щати. „Работниците“ от площадката на Балард, момчетата от военноморската база.

Не кръстосваше. Бе неподвижна, в далечния край на улицата, със запалени светлини. Трима мъже вътре пушеха цигари, проблясването им осветяваше вътрешността Дейвид се обърна към Лайънс.

— Хайде да вървим. Върви бавно, обикновено. Колата е там.

Шофьорът и мъжът до него излязоха от автомобила в момента, когато Сполдинг и Лайънс стигнаха тротоара. Те стояха непохватно до колата, облечени в цивилни дрехи. Дейвид пресече улицата и се обърна към тях.

— Влизайте в проклетата кола и ни изведете оттук. И докато правите това, отваряйте си очите. Не бива да сте по-добра мишена, отколкото сте сега.

— По-спокойно, другарче — отговори шофьорът, — ние току-що пристигнахме тук — Той отвори задната врата докато Дейвид помагаше на Лайънс да влезе вътре.

— Предполагаше се, че ще се движите, а не да паркирате като кучета пазачи! — Дейвид влезе при Лайънс. Мъжът при другия прозорец вдигна стъклото. Шофьорът седна зад кормилото, затвори вратата и запали мотора. Третият мъж остана навън.

— Приберете го вътре! — извика Сполдинг.

— Той ще остане, където е, полковник — каза мъжът на задната седалка до Лайънс. — Той остава тук.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Полковник Даниъл Миихан, Военноморски сили, Морско разузнаване. И искаме да знаем какво, по дяволите, става тук.

Колата тръгна.

— Вие нямате власт над тази операция — каза Дейвид бавно, предизвикателно. — А аз нямам време за обидени. Откарайте ни до посолството, моля.

— Обидени! Ние бихме искали най-просто обяснение! Вие знаете какво, по дяволите, става долу в нашата част на града. Това извънредно пътуване до Телмо е само едно неудобство. Нямаше да съм тук, ако проклетото ви име не бе споменато от този енергичен първокласен шифровчик!… Господи!

Сполдинг се наведе напред, гледайки в Миихан.

— По-добре ми кажете какво става във вашата част от града? И защо моето име ви доведе в Телмо?

Морският пехотинец отвърна на погледа му, а след това погледна косо и с явна антипатия към пребледнелия Лайънс.

— Защо не? Вашият приятел проверен ли е?

— Проверен е. Няма по-проверен.

— Имаме три крайцера, патрулиращи в крайбрежната зона на Буенос Айрес, плюс разрушител и самолетоносач някъде там… преди пет часа получихме заповед за „синя“ тревога да се подготвим за прекъсване на радиото и радарите, всички морски съдове и самолети да стоят намясто, никакво движение. Четирийсет и пет минути по-късно получихме грама от Феърфакс, източник 4–0: „Открийте полковник на име Дейвид Сполдинг с приоритет 4–0. Той ще направи бърза връзка.“

— С Феърфакс?

— Единствено с Феърфакс… Тогава изпратихме човек на вашия адрес в Кордоба. Той не намерил вас, а един странен кучи син, който преобръщал вашия дом. Опитал се да го хване, но бил повален… Върна се два часа по-късно с наранявания по главата и познайте кой се обади? Направо по свободната линия на телефона!

— Балард — отговори Дейвид тихо, — шифровчикът на посолството.

— Хитряга! Майтапи се и ни разиграва из Телмо! Да ви чакаме, докато решите да се покажете. — Полковникът от морската пехота поклати глава с отвращение.

— Казахте, че „синята“ тревога е подготовка за изключване на радарите… и радиото.

— И всички кораби и самолети неподвижни — прекъсна го Миихаа — Какво, по дяволите, пристига тук? Целият проклет генерален щаб ли? Рузвелт? Чърчил? Дрън-дрън? И какво сме ние? Неприятели, а?

— Не е важно какво идва тук, полковник — каза Дейвид меко, — а какво излиза оттук… Кога е времето за задействане?

— То е дяволски свободно. По всяко време в следващите четирийсет и осем часа. Що за строга схема е това?

— Кой е моята връзка във Вирджиния?

— Ох… Тук. — Миихан се намести и подаде залепен жълт плик, където бе бележката с надрасканото съобщение. Дейвид протегна ръка пред Лайънс и го взе.

Чу се пукане по радиото откъм предната седалка, последвано от една дума: „Червена птица“, изречена от говорителя. Шофьорът бързо вдигна микрофона от таблото.

— Червена птица слуша — каза морският пехотинец.

Пукането продължи, но думите бяха ясни:

— Посрещнете Сполдинг. Вземете го и го докарайте. Четири нула заповяда от Феърфакс. Да не се свързва с посолството.

— Чухте го — засмя се Миихан. — Няма посолство тази нощ, полковник.

Дейвид бе потресен. Започна да възразява — ядосано, яростно, после спря… Феърфакс. Не са нацисти, а Хаганах. Ашър Фелд го каза. Външното крило работи на практика. И най-силното практическо възражение бе, че през следващите четирийсет и осем часа задържат човека с кодовете. Вашингтон няма да задейства радиото и радарите, а без тях една вражеска подводница, излизайки на повърхността за среща с траулер, ще бъде засечена на екрана и взривена. Диамантите от „Коенинг“, инструментите за Пеенемюнде ще бъдат изпратени на дъното на Южния Атлантик.

Господи! Ирония — помисли Дейвид. Феърфакс — някой от Феърфакс — правеше точно, което трябваше да се направи, мотивиран от загрижеността на Вашингтон, а самолетните компании отказваха да разберат. Те имаха други интереси и три четвърти от тях зависеха от Сполдинг. Проекти на жироскопи за големите височини.

Дейвид натисна с ръка рамото на Лайънс. Изтощеният учен продължаваше да гледа точно напред, но отговори на допира на Сполдинг с колебливо побутване с левия си лакът.

Дейвид поклати глава и въздъхна едва доловимо. Вдигна високо жълтия плик и сви рамене, след което го сложи в джоба на сакото си.

Когато извади ръка, тя държеше пистолет.

— Съжалявам, но не мога да приема тези заповеди, полковник Миихан. — Сполдинг насочи пистолета към главата на морския пехотинец. Лайънс се облегна назад на мястото си.

— Какво, по дяволите, правите? — Миихан се дръпна напред, Дейвид щракна ударника на оръжието в тила му.

— Кажете на вашия човек да кара, където аз му кажа. Не искам да ви убивам, полковник, но ще го