Сделката на Ринеман

направя. Въпрос на предимство.

— Вие сте проклет двоен агент! Това е, което Феърфакс иска да разбере!

Дейвид въздъхна.

— Бих искал да е толкова просто.

Ръцете на Лайънс трепереха, докато затягаше възлите около китките на Миихан. Шофьорът беше на една миля надолу по черния път, завързан здраво, лежащ на банкета във високата трева. В този район рядко пътуваха през нощта. Бяха сред хълмовете на Колинас Ройас.

Лайънс се отдръпна и кимна на Сполдинг.

— Влизай в колата!

Лайънс кимна отново и тръгна към автомобила. Миихан се търкулна и погледна към Дейвид.

— Мъртъв си, Сполдинг! В досието си имаш записан наказателен взвод за смъртни присъди. А си и глупав. Твоите приятели — нацисти ще загубят тази война!

— И ще е добре да я загубят — отговори Сполдинг. — Колкото до екзекуциите, може би ще има няколко. Точно във Вашингтон. За това става въпрос, полковник… Някой ще ви намери утре и двамата. Ако искаш, можеш да тръгнеш на запад. Шофьорът ти е на около миля надолу по пътя… Съжалявам.

Сполдинг сви едва забележимо рамото си, нещо като извинение към Миихан, и изтича към автомобила на военноморската база. Лайънс стоеше на предната седалка и когато светлината от вратата освети лицето му, Дейвид видя очите му. Възможно ли бе в този поглед да има опит за израз на чувство на благодарност? Или одобрение? Нямаше време за размишления, затова Дейвид се усмихна меко и проговори тихо.

— Това бе ужасно за вас. Знам… Но не мога да измисля нищо друго. Не знам. Ако искате, ще ви отведа обратно в посолството. Там ще бъдете на сигурно място.

Дейвид запали колата и подкара нагоре по стръмния склон, един от многото, към Колинас Ройас. Щеше да завие по успоредния път и да стигне магистралата за десет-петнайсет минути. Ще отведе Лайънс до някое такси в предградията и ще даде указание на шофьора да закара физика до Американското посолство. Това няма да е точно каквото искаше да направи, но какъв друг избор имаше?

Изведнъж се чуха думи до него. Думи! Прошепнати, неясни, едва доловими, но разбираеми! От глъбините на измъченото гърло.

— Аз… оставам с… вас. Заедно…

Сполдинг трябваше да стисне здраво кормилото от страх да не загуби контрол. Шокът от измъчения говор, а за Юджиин Лайънс това бе говор, за малко не стана причина да изпусне кормилото. Обърна се и погледна към учения. В проблясващите сенки видя Лайънс да отговаря на погледа му, устните бяха стиснати, очите сигурни. Лайънс знаеше точно какво прави какво те двамата правеха, какво трябваше да направят.

— Добре — каза Дейвид, опитвайки се да остане спокоен и да бъде точен, — разбрах ви ясно. Бог знае — нужна ми е всяка възможна помощ. И двамата знаем това. Струва ми се, че имаме двама мощни противници: Берлин и Вашингтон.

— Не искам никакви прекъсвания, Щолц — извика Дейвид в слушалката на телефона в малката будка близо до Очо Кале.

Зад кормилото на колата от военноморската база сега бе Лайънс, на около десет ярда. Моторът работеше. Ученият не бе карал дванайсет години, но с думи, казани наполовина и с жестове той увери Сполдинг, че би се справил при спешен случай.

— Не може да се държиш по този начин! — беше уплашеният отговор.

— Аз съм Павлов, ти си кучето! А сега млъкни и слушай! Ако не си разбрал досега, на Тераза Верде има бъркотия. Вашите хора са мъртви, моите също. При мен са проектите и Лайънс… Вашите несъществуващи гестаповци са извършили няколко екзекуции.

— Невъзможно! — изкрещя Щолц.

— Кажи това на труповете, некомпетентен кучи сине! Докато оправяте бъркотията… Искам останалата част от проектите, Щолц. Чакай моето позвъняване! — Дейвид тръшна слушалката и хукна към колата.

Беше време за радиото. След това плика от Феърфакс. После Балард в посолството. Стъпка по стъпка.

Сполдинг отвори вратата и се плъзна на мястото си до Лайънс. Физикът посочи към таблото.

— Отново… — бе единствената, мъчително изречена дума.

— Добре — каза Сполдинг. — Те са неспокойни, слушат здраво. — Дейвид грабна превключвателя от таблото и вдигна микрофона от гнездото му. Стисна с пръсти мъничкия говорител с такъв натиск, че мрежата се огъна; после покри инструмента с ръката си и го сложи до сакото си, докато говореше, движейки го в кръг, за да се изопачава звукът и по-нататък.

— „Червена птица“ до базата… „Червена птица“ до базата. Пукането започна, гласът беше ядовит:

— Господи, „Червена птица“! Опитвам се да ви извикам вече цели два часа! Балард продължава да се обажда! Къде сте, по дяволите!?

— „Червена птица“… Не приехте ли последното ни предаване?

— Предаване! Тихо, човече! Аз едва сега чувам това. Задръж! Остави да взема командващия офицер.

— Забрави го! Без пресилване! Заглъхвате отново. Ние сме след Сполдинг. Следваме го, той е в превозно средство… двайсет и седем, двайсет и осем мили северно… — Дейвид рязко спря да говори.

— „Червена птица“! „Червена птица“!… Господа тази честота връща!… Двайсет и осем мили северно, къде?… Не ви разбирам, „Червена птица“, „Червена птица“, обадете се!

— Птица, обаждам се — каза Дейвид директно в микрофона. — Това радио се нуждае от поддръжка, приятелю. Повтори Няма проблеми. Ще се върна в базата приблизително…

Сполдинг протегна ръка и изключи превключвателя.

Излезе от колата и се върна обратно в телефонната будка.

Само стъпка по стъпка. Без неясноти, без препокриване — всяко действие ясно определено, извършвано прецизно.

Сега беше редът на грамата от Феърфакс. Дешифрираният код ще му даде името на мъжа, който пречеше, източника четири–нула, чието преимущество му позволяваше да изпраща такива заповеди от сърцето на разузнавателното съединение.

Агентът, който вървеше безнаказано из най-секретните коридори и уби човек на име Ед Пейс в навечерието на Нова година.

Инфилтрираният от Хаганах.

Изкушаваше се да разкъса жълтия плик още в момента, когато офицерът от военноморската база му го даде в Сан Телмо, но се съпротиви на почти непреодолимото изкушение. Знаеше, че ще бъде поразен, без значение кой е той, познат или непознат, и нямаше значение кой е — щеше да му лепне име, подходящо за убиеца на неговия приятел.

Такива мисли щяха да затормозят нещата. Нищо не би могло да спре тяхното бързо, но внимателно пътуване до Очо Кале, нищо не би могло да се намеси в неговия пресметнат контакт с Хайнрих Щолц.

Извади жълтия плик и промуши пръст да го отвори.

Отначало името не значеше нищо.

Полковник Айра Бардън.

Нищо.

В навечерието на Нова година!

О, Господи, дали си спомни! Говорещият тежко твърдоглав човек, който е втори в командването на Феърфакс. „Най-добрият“ приятел на Ед Пейс, който скърбеше за смъртта на своя „най- добър приятел“ с армейска ярост, който тайно бе организирал Дейвид да долети до базата във Вирджиния и да участва във възбуденото разследване, който бе използвал трагичното убийство, за да влезе в хранилищата за досието на „най-добрия си приятел“… за да намери… нищо.

Човекът, който настояваше, че шифровчикът в Лисабон, на име Маршал, е бил убит в Баската провинция; който каза, че ще направи проверка за Франц Алтмюлер.