Наследството на Скарлати

новопоявилото се възхищение, се присъедини към хората си.

— Да пукна дано, Скарлет, но това бе най-смелата акция, която съм виждал през войната!

— Не бързайте — промълви Скарлет с непозната допреди час скромност. — Отпред и на левия фланг е чисто, но няколко шваби побягнаха надясно. Тръгвам след тях.

— Няма нужда. Нека бягат. Вие направихте достатъчно.

Капитан Дженкинс промени мнението си за Ълстър Скарлет. Младият лейтенант се бе справил с изпитанието.

— Ако не възразявате, сър, мисля, че не е достатъчно.

— Какво искате да кажете?

— Брат ми… Роли се казваше. Преди осем месеца швабите го убиха. Нека тръгна след тях, а вие вземете позицията.

Ълстър Скарлет изчезна обратно в нивите.

Знаеше точно къде отива.

Няколко минути по-късно американският лейтенант се подпря клекнал на голяма скала в малкия си остров от камъни и шубраци. Изчакваше Втора рота да започне атаката си към боровата горичка. Облегна се на твърдата повърхност и вдигна поглед към небето.

След това атаката започна.

Войниците нададоха вик, за да си дадат кураж, в случай че се сблъскат с отстъпващия враг. Чуха се откъслечни изстрели. Нечии пръсти бяха нервни. Когато ротата стигна до гората, се чу мощен разпокъсан залп.

Стрелят но мъртъвци, помисли си Ълстър Скарлет.

Той бе в безопасност.

За него войната бе свършила.

— Останете на място, американецо! — гласът бе със силен германски акцент. — Не мърдайте!

Скарлет бе посегнал към пистолета си, но гласът над него бе недвусмислен. Докосване до оръжието означаваше смърт.

— Говорите английски? — бе всичко, което Скарлет успя да измисли.

— Сносно. Не мърдайте. Пистолетът ми е насочен точно срещу черепа ви… В същата област, където продупчихте с куршум ефрейтор Крьогер.

Ълстър Скарлет замръзна.

Значи имало е някой! Той бе чул нещо!… Трупът в полето!

Но защо германецът не го бе убил?

— Направих каквото трябваше да направя. — Отново това бе единственото, което Скарлет успя да измисли.

— Убеден съм. Също както и в това, че нямахте друг избор, освен да откриете огън по собствената си войска… Имате… много странна представа за дълга си в тази война, изглежда?

Скарлет започваше да схваща.

— Войната… свърши.

— Завършил съм военна стратегия в Имперската командирска школа в Берлин. Съзнавам, че ни очаква поражение… Лудендорф не ще има избор, щом веднъж линията при Мезиер бъде пробита.

— Защо ви е тогава да ме убивате?

Германският офицер се появи иззад голямата скала и погледна Ълстър Скарлет в очите с насочен към главата му пистолет. Скарлет видя, че германецът бе не много по-възрастен от него, млад, широкоплещест мъж — като него. Висок — като него, с уверен поглед в очите си, които бяха и светлосини — като неговите.

— За Бога, ние можем да се измъкнем! Можем да се измъкнем! Защо по дяволите да се пренасяме един друг в жертва? Или дори само един от нас… Мога да ви помогна, разбирате ли?

— Наистина ли можете?

Скарлет се вгледа в заловилия го германец. Разбра, че молби за милост не биха имали ефект, че не можеше да си позволи да прояви слабост. Трябваше да остане спокоен и логичен.

— Чуйте ме… Заловят ли ви ще ви хвърлят в лагер с хиляди други. Ако преди това не ви застрелят. На ваше място не бих разчитал на привилегировано отношение към пленените офицери. Ще минат седмици, месеци, година или повече, преди да стигнат до вас! Преди да ви пуснат.

— И вие можете да промените всичко това?

— Мога, по дяволите!

— И защо ще го направите?

— Защото искам да се измъкна оттук!… Както и вие!… Ако не беше така, досега да сте ме убили… Ние имаме нужда един друг.

— Какво предлагате?

— Ще бъдете мой пленник…

— Смятате ме за луд ли?

— Задръжте си пистолета! Изпразнете патроните от моя… Ако някой ни пресрещне, аз ви водя на разпит… далече зад фронтовата линия. Докато ви намерим дрехи… Ако се доберем до Париж, ще ви снабдя и с пари.

— Как?

Лицето на Ълстър Скарлет се разтегли в самоуверена усмивка. Усмивката на мамона.

— Това е моя работа… Какъв избор имате?… И да ме убиете, пак ще сте пленник. Или мъртвец. А нямате особено много време…

— Станете! Вдигнете ръце и ги опрете в скалата!

Скарлет се подчини, а германският офицер извади неговия пистолет от кобура и изпразни патроните му.

— Обърнете се кръгом!

— След по-малко от час ще пристигнат и другите. Бяхме авангардна рота, но не чак толкова далече пред останалите.

Германецът направи знак с пистолета си към Скарлет.

— На около километър и половина на югозапад има няколко ферми. Тръгвайте! Mach schnell! — каза той и с лявата си ръка му даде изпразнения пистолет.

Двамата мъже побягнаха през нивите.

На север артилерията започна сутрешния си баражен обстрел. Слънцето бе пробило облаците и мъглата сега бе осветена.

На около миля на югозапад се виждаха няколко сгради. Хамбар и две малки каменни къщи. Трябваше да се прекоси широк черен път, за да се стигне до буйното пасбище, оградено за животните, които вече бяха наизлезли. От комина на по-голямата от двете къщи се виеше пушек.

Някой бе напалил огън, а това означаваше, че при този някой има храна, топлина, запаси.

— Да влезем в бараката — каза Ълстър.

— Neim! Най-напред оттук ще минат и вашите войски.

— За Бога, трябва да ви намерим някакви дрехи. Не виждате ли?

Германецът запъна петлето на своя люгер, готов за стрелба.

— Не си държите на думата. Мислех, че предложихте да ме закарате далече назад във вашите линии за разпит… Сега може би ще е по-просто да ви убия.

— Но нали трябва да ви намерим дрехи! Ако тръгна назад с пленен от мен шваба офицер, нищо няма да попречи на някой дебелогъз капитан да си науми същото като мен! Или пък някой майор, или полковник, който гледа как само да изчезне от фронта. Единствено ще трябва да ми заповядат да ви предам на тях и толкоз!… Ако сте в цивилни дрехи, ще мога да ви прекарам по-лесно. Бъркотията е толкова голяма!

Германецът бавно отпусна чукчето на пистолета си, заковал поглед в лейтенанта.

— Май наистина ви се иска тази война да се свърши за вас, а?

В къщата имаше само един недочуващ старец, объркан и уплашен при вида на странната двойка мъже. Без да се вживява много в ролята си, с празен пистолет в ръка, американският лейтенант нареди на