Наследството на Скарлати

селянина да събере малко храна и да намери някакви дрехи — каквито и да са — за неговия „затворник“.

Тъй като Скарлет говореше слабо френски, той се обърна към пленилия го офицер:

— Защо не му кажем, че и двамата сме германци?… В капан сме. Мъчим се да избягаме. Всеки французин знае, че напредваме отвсякъде.

— Това вече съм го опитвал — усмихна се германският офицер. — Само ще увеличи объркването… Би ви било интересно да разберете, че той вече изказа същото предположение. И знаете ли как стигна до този извод?

— Как?

— Каза, че и двамата воним на „Бош“.

Старецът, който се бе изтеглил до отворената врата, изведнъж побягна немощно към нивите.

— Господи! Спрете го! Спрете го, по дяволите! — изкрещя Скарлет.

Германецът вече бе вдигнал пистолета си.

— Не се тревожете. Той ни спестява едно неприятно решение.

Отекнаха два изстрела.

Старецът падна, а младите врагове се спогледаха.

— Как да те наричам? — попита Скарлет.

— Може и с истинското ми име. Щрасер… Грегор Щрасер.

За двамата офицери не бе трудно да прекосят линията на съюзниците. Пробивът на американците от Ренвил се бе оказал възбуждащо светкавичен, но в последвалото бясно преследване, поне през погледа на Ълстър Скарлет и Грегор Щрасер, цареше абсолютен хаос в организацията.

Край Реймс двамата се натъкнаха на остатъците от френския Седемнайсети армейски корпус, раздърпан, гладен, най-сплашен от всички. Но в Реймс за тях нямаше проблеми. След няколко формално зададени въпроса, французите само свиха рамене и ги оставиха да продължат по пътя си.

Насочиха се на запад, към Виле-Котре. Пътищата към Еперне и Мо бяха задръстени от провизии и напредващи към фронта запасняци.

Нека други жалки негодници да получават предназначените за него куршуми, мислеше си Скарлет.

Двамата мъже стигнаха до предградията на Виле-Котре през нощта. Слязоха от пътя и пресякоха полето, докато стигнаха до няколко дървета.

— Ще починем тук за няколко часа — каза Щрасер. — И не се опитвай да избягаш. Няма да заспивам.

— Човече, ти си луд! Аз имам нужда от теб толкова, колкото и ти от мен!… Американски офицер, сам на четирийсет мили от ротата си, която на всичко отгоре се е случило да е и на фронта! Помисли малко!

— Говориш убедително, но аз не съм като слабоумните ни генерали. Не се вслушвам в празни приказки, били те и убедителни. А си пазя фланговете.

— Както искаш. От Котре до Париж има цели шейсет мили, а и не знаем на какво ще се натъкнем. Ще ни е нужен сън… По-разумно би било да се редуваме.

— Jawohl! — презрително се изсмя Щрасер. — Говориш като еврейските банкери в Берлин. „Ти направи това! Ние ще направим онова! Защо да спорим?“ Не, благодаря, американецо! Няма да спя.

— Както кажеш — сви рамене Скарлет. — Май започвам да разбирам защо загубихте войната. Упорити сте и в ината си.

Скарлет се обърна на другата страна. В продължение на няколко минути никой не проговори. Накрая Грегор Щрасер отвърна с тих глас на американеца:

— Ние не загубихме войната. Ние бяхме предадени.

— Как не. Патроните ви се оказаха халосни, а пък оръдията ви гърмяха назад. Ще поспя.

Германският офицер продължи като че ли говореше на себе си:

— Много патрони бяха празни. Много оръжия дадоха дефекти… Предадоха ни…

По пътя няколко камиона тромаво излязоха от Виле-Котре, следвани от натоварени с кашони коне. Светлините на камионите танцуваха, подскачайки нагоре-надолу. Животните цвилеха, някои войници им подвикваха заплашително.

Още бедни, глупави негодници, мислеше си Скарлет, наблюдавайки гледката от укритието си.

— Хей, Щрасер, а какво ще става после? — обърна се Скарлет към другия дезертьор.

— Was ist? — Щрасер бе задрямал и сега вътрешно беснееше срещу самия себе си. — Какво каза?

— Само исках да разбереш, че можех да те изненадам… Попитах какво ще става после. С теб, имам предвид… С нас знам какво ще се случи. Чакат ни паради. При вас как ще е?

— Без паради. Без тържества… С много плач. Много обвинения и контраобвинения. Много пиянство… Мнозина ще бъдат отчаяни… Много ще са и убитите. В това можеш да си сигурен.

— Какво? Кой ще бъде убит?

— Предателите измежду нас. Ще бъдат намерени и унищожени без милост.

— Вие сте луди! Казах го и по-рано, но сега съм убеден.

— А вие какво бихте ни посъветвали да направим? Заразата не ви е хванала още. Но и вашият ред идва! Болшевиките! Те са на границата и вече ни инфилтрират! Изсмукват ни отвътре! Загниват сърцето ни!… И евреите! Евреите в Берлин трупат състояния от тази война! Гадните еврейски сметкогонци! Семитите без род и родина ни продават днес, вие ще ни продадете утре!… Евреите, болшевиките, гадните малки народи! Всички сме техни жертви, а не искаме да го разберем! Воюваме помежду си, когато би трябвало да воюваме срещу тях!

Ълстър Скарлет се изплю настрани. Проблемите на обикновените хора не интересуваха особено сина на Скарлати. Човекът от улицата не го засягаше.

И въпреки това той бе обезпокоен.

Щрасер не бе обикновен мъж. Арогантният германски офицер мразеше човека от улицата също толкова, колкото и той.

— И какво ще правите, след като заровите всички тези хора под земята? Може би ще царувате по земите им?

— По много земи… Много, много земи.

Скарлет се обърна на другата страна, по-далече от германския офицер.

Но не можа да затвори очи.

Много, много земи.

Ълстър Скарлет никога не бе се замислял за подобно владение… Фамилията Скарлати печелеше милиони и милиони, но Скарлати не притежаваха такава власт. Още по-малко синовете на Скарлати. Те никога нямаше да имат някаква власт… Елизабет бе дала ясно да се разбере.

— Щрасер?

— Ja?

— Какви са тези хора? Твоите хора?

— Отдадени на идеята. С огромно влияние. Имена не могат да се споменават. Решени след поражението да се вдигнат и да обединят елита на Европа.

Скарлет се обърна по гръб и отправи поглед към небето. През ниските сиви облаци тук-там мъждукаха звезди. Сиво, черно, мигащи бели точки.

— Щрасер?

— Was ist?

— Къде ще отидеш? Имам предвид, след като всичко свърши.

— В Хайденхайм. Семейството ми живее там.

— Къде се намира това?

— По средата между Мюнхен и Щутгарт.

Германският офицер погледна странния, огромен американски дезертьор. Дезертьор, убиец, помагач на врага си.

— Утре вечер ще сме в Париж. Ще ти дам нужните пари. В Аржентойл има човек, който държи мои пари.