Наследството на Скарлати

Картрайт, Ролинс бе наредил на зет си да убие Елизабет Скарлати. Огромна грешка! Странно, замисли се той. Той вече не мислеше за старицата като за своя майка. Просто като за Елизабет Скарлати… Но да се убие Ролинс на три хиляди мили оттук бе лудост! Как щяха да разберат кой ще тръгне да задава въпроси? Доколко бе възможно заповедта да се проследи обратно до Бертолд?

— Независимо от станалото… — започна Лабише.

— Какво? — извърна се Скарлет от прозореца. Бе взел решение.

— Маркизът държеше също да ви съобщя, че независимо от станалото с Бутройд, всички връзки с него са погребани заедно с Ролинсови.

— Не съвсем, Лабише. Не съвсем — заговори Скарлет с тих, но твърд глас. — Маркиз дьо Бертолд получи нареждане… заповед от Мюнхен да се погрижи Ролинсови да пристигнат в Швейцария. Той не се подчини. За голямо съжаление.

— Извинете, мосю?

Скарлет взе в ръце пилотската си куртка преметната на облегалката на стола. После проговори отново тихо и ясно — две думи:

— Убий го.

— Мосю!

— Убий го! Убий маркиз дьо Бертолд, и то днес!

— Мосю! Не вярвам на ушите си!

— Чуй ме! Не давам обяснения! Когато пристигна в Мюнхен, искам там да ме чака телеграма, че този глупав кучи син е мъртъв!… И, Лабише! Направи го така, че да няма съмнение за това кой го е убил. И това да си ти! Не можем да си позволим да ни разследват точно сега!… После се връщай тук! Ще те изведем от страната със самолет.

— Мосю! От петнайсет години съм с маркиза! Той винаги е бил добър с мен!… Не мога…

— Какво?

— Мосю… — французинът се свлече на колене. — Не искайте от мен…

— Аз не искам. Аз заповядвам! Мюнхен заповядва!

Фоайето на третия етаж на „Бертолд е Фис“ бе огромно. В дъното се виждаха няколко на брой забележителни бели врати в стил Луи XIV, които очевидно водеха към офисите на самия маркиз дьо Бертолд. Отдясно в полукръг бяха разположени шест кожени фотьойла — от онзи тип, който можеше да се намери в кабинета на някой богат замевладелец — с една масивна правоъгълна кафява маса, поставена пред тях. На масата имаше прилежно подредена купчина от шикозни — и от обществена, и от индустриална гледна точка — списания. В лявата страна на стаята имаше голямо бяло бюро със златисти ръбове. Зад него седеше твърде привлекателна брюнетка с тънки къдрици, разпилени по челото й. Всичко това Кенфийлд успя да възприеме чак след няколко секунди. Нужно му бе време, за да преодолее първото си впечатление.

Щом отвори вратата на асансьора, съзнанието му бе визуално пометено от цветовата гама на стените.

Бяха аленочервени, а от таваните се спускаше черно кадифе под формата на сводове.

Исусе Христе! — каза си той, не съм ли в един коридор на три хиляди и петстотин мили оттук?

Двама господа на средна възраст, облечени в дрехи от Савил роу, седяха един до друг и четяха списания. Вдясно от тях стоеше изправен мъж в униформа на шофьор, без шапка, със сключени ръце на гърба.

Кенфийлд се приближи към бюрото. Ситно накъдрената секретарка го поздрави, преди той да успее да заговори.

— Мистър Кенфийлд?

— Да.

— Маркизът би желал да ви приеме веднага, сър — каза момичето, като в същото време стана и се насочи към големите бели врати. Кенфийлд забеляза, че мъжът, седнал отляво бе видимо недоволен. Пророни няколко „По дяволите“ и пак се задълбочи в списанието си.

— Добър ден, мистър Кенфийлд — четвъртият маркиз на Шательоро се изправи зад огромното си бяло бюро и протегна напред ръка. — Не се познаваме, разбира се, но всеки пратеник на Елизабет Скарлати е добре дошъл при мен. Заповядайте, седнете.

Бертолд изглеждаше почти така, както Кенфийлд очакваше, може би малко по-нисък. Бе добре сресан, сравнително красив, силно мъжествен и с глас, достатъчно плътен, за да изпълни цяла опера. Въпреки излъчваната мъжественост — която подсещаше за Матерхорн и Юнгфрау — той оставяше впечатлението за нещо изкуствено, нещо франтовско у себе си. Може би заради дрехите — бяха почти прекалено модни.

— Много ми е приятно — усмихна се Кенфийлд, стискайки ръката на французина. — Мосю Бертолд? Или Monsieur le Marquis? Не съм убеден кое от двете трябва да използвам.

— Мога да ви кажа и няколко не особено ласкави имена, дадени ми от вашите сънародници — засмя се маркизът. — Но, моля ви, приемете френската традиция така презирана от нашите домакини, англичаните. Просто Бертолд. Титлите са толкова демодирани тук.

Французинът се усмихна сърдечно и изчака прав, докато Кенфийлд седне на стола пред бюрото. Жак Луи Амон Бертолд, четвърти маркиз на Шательоро, бе невероятно предразполагащ и Кенфийлд не се поколеба да го признае пред себе си.

— Благодаря ви, че нарушихте програмата си заради мен.

— Програмите се правят, за да бъдат нарушавани. Иначе животът ни би бил толкова скучен, нали?

— Няма да губя времето ви, сър. Елизабет Скарлати желае да преговаря.

Жак Бертолд се облегна на стола си, видимо изненадан.

— Да преговаря?… Боя се, че не разбирам, мосю… Да преговаря за какво?

— Тя знае, Бертолд… Знае това, което има нужда да знае. Тя иска да се срещнете.

— За мен би било удоволствие — по всяко време — да се срещна с мадам Скарлати, но не мога да си представя какво бихме могли да обсъждаме. Извън сферата на бизнеса, с която, предполагам… е свързано и вашето посещение.

— Може би ключът е в нейния син. Ълстър Скарлет.

Бертолд впи погледа си в данъчния инспектор.

— Това е ключ, за който нямам брава, мосю. Не съм имал удоволствието… Зная, както и повечето от четящите вестници хора, че той изчезна преди няколко месеца. Но това е всичко.

— И сигурно не знаете нищо за Цюрих?

Жак Бертолд внезапно се изпъна в стола си.

— Quoi? Цюрих?

— Ние знаем за Цюрих.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Четиринайсет души в Цюрих. Може би вие сте намерили и петнайсетия… Елизабет Скарлати.

Кенфийлд можеше да чуе тежкото дишане на Бертолд.

— Откъде получихте тази информация? За какво говорите?

— От Ълстър Скарлет! Защо мислите съм тук?

— Не ви вярвам! Нямам представа за какво говорите! — Бертолд стана от стола си.

— За Бога! Тя проявява интерес… Не заради него! Заради вас! И останалите! Готова е да ви предложи нещо и ако бях на ваше място, бих я изслушал.

— Но вие не сте на моето място, мосю! Боя се, че трябва да поискам да напуснете. Между мадам Скарлати и компаниите Бертолд няма делови връзки.

Кенфийлд не се помръдна. Остана в стола и заговори тихо.

— Тогава нека поставим въпроса другояче. Смятам, че ще се наложи да я видите. Да поговорите с нея… За ваше добро. И за доброто на Цюрих.

— Заплашвате ли ме?

— Ако не го направите, според мен, тя ще стори нещо драстично. Няма нужда да ви казвам, че тя е силна жена… Вие сте свързан със сина й… А снощи тя се срещна с него!

Бертолд замръзна на мястото си. Кенфийлд не можеше да каже дали недоумението, изписано на лицето му, бе предизвикано от разкритието за посещението на Скарлет, или от факта, че той знаеше за него.