След няколко секунди Бертолд отговори:
— Нямам представа за какво говорите. Това няма нищо общо с мен.
— О, стига, моля ви! Намерих въжето! Алпинисткото! Намерих го на дъното на гардероба в апартамента ви в „Савой“!
— Какво?
— Добре ме чухте! А сега нека спрем с играта на котка и мишка!
— Нахлули сте в помещения на моята компания?
— Точно така! И това е само началото. Имаме и един списък. Може и да познавате някои от хората в него… Доде и Д’Алмейда, ваши сънародници, струва ми се… Олафсен, Ландър, Тисен, фон Шницлер, Киндорф… Ах, да! Също и мистър Мастерсън и мистър Лийкок! Понастоящем ваши партньори, мисля! Има и още няколко, но съм убеден, че вие знаете имената им по-добре от мен!
— Достатъчно! Достатъчно, мосю! — маркиз Бертолд с голямо усилие се отпусна бавно в стола си. После погледна към Кенфийлд. — Ще освободя офиса и ще продължим този разговор. Отвън чакат хора. Не би изглеждало добре. Почакайте отвън. Ще свърша с тях бързо.
Данъчният инспектор стана от стола си, а Бертолд вдигна телефона и натисна бутона на секретарката си.
— Мосю Кенфийлд ще остане. Бих искал да привърша с работата си този следобед колкото може по- бързо. При всеки нов посетител ме прекъсвайте на петата минута от срещата, ако дотогава не съм свършил. Какво? Лабише? Много добре, нека влезе. Ще му ги дам — французинът бръкна в джоба си и извади връзка ключове.
Кенфийлд прекоси стаята до големите бели врати. Преди да постави длан върху медната дръжка, крилото вляво от него се отвори мощно и рязко.
— Извинете, мосю — каза мъжът с униформата.
—
—
Шофьорът затвори вратата и Кенфийлд се усмихна на секретарката.
После се разходи до полукръга от столове и на вдигнатия поглед на двамата мъже отвърна с приятно кимване. Седна на крайния стол, най-близко до входа на кабинета на Бертолд, и взе в ръце лондонския „Илюстрейтид нюз“. Забеляза, че мъжът най-близо до него нервничеше, раздразнително и нетърпеливо. Прелистваше страниците на „Пънч“, но без да ги чете. Човекът от другата му страна бе погълнат от една статия в „Куотърли ривю“.
Внезапно вниманието на Кенфийлд бе приковано от едно леко движение на нетърпеливия му съсед. Мъжът опъна лявата си ръка през ръкава на сакото, обърна китката си и погледна към часовника си. Напълно нормална реакция при създалите се обстоятелства. Това, което сепна данъчния инспектор, бе показалото се копче на ръкавела му. Бе облечено в плат, квадратно, и с две диагонални райета. Райетата бяха в наситен черен и червен цвят. Бе същото копче като онова, което бе издало самоличността на ранения и маскиран Чарлз Бутройд в каютата на Елизабет Скарлати на борда на „Калпурния“. Цветовете бяха същите като тапетите на стените на маркиза и черните кадифени драперии, спускащи се от тавана.
Нервничещият мъж забеляза погледа на Кенфийлд. Внезапно дръпна ръка обратно в ръкава на сакото си и я прибра до себе си.
— Опитах се да видя колко е часът по вашия часовник. Моят избързва.
— Четири и двайсет.
— Мерси.
Нетърпеливият господин преплете ръце пред гърдите си и се облегна назад, готов да се пръсне от раздразнение. Другият проговори.
— Бейзил, ако не се отпуснеш, ще получиш удар.
— Лесно ти е на теб, Артур! Но закъснявам за среща! Казах на Жак, че денят ми е ужасно натоварен, но той настоя да дойда тук.
— Той може да бъде настоятелен.
— Може и да е адски нелюбезен освен това!
Последва минута мълчание, нарушавано само от шумоленето на хартия по бюрото на секретарката.
Голямото ляво крило на двойната бяла врата се отвори и шофьорът се показа. Той затвори вратата, при което Кенфийлд забеляза, че завъртя силно дръжката, за да се убеди, че захванала. Движението бе любопитно.
Мъжът с униформата се приближи до секретарката и се наведе към нея, шепнейки. На казаното от него тя реагира с недоволна примиреност. Той вдигна рамене и закрачи бързо към вратата вдясно от асансьора. През бавно затварящата се врата Кенфийлд видя за момент стълбището, което и предполагаше, че е там.
Секретарката постави някакви документи в една картонена папка и вдигна поглед към тримата мъже.
— Съжалявам, господа, но маркиз дьо Бертолд няма да може да приеме повече никого за днес. Приемете нашите извинения за причиненото ви неудобство.
— Вижте какво, млада госпожо! — нетърпеливият господин бе вече на крака. — Това е смехотворно! Тук съм от четирийсет и пет минути но изричната молба на маркиза! По дяволите, молба! По негово настояване!
— Съжалявам, сър. Ще предам вашето недоволство.
— Ще направите и нещо повече! Ще предадете на мосю Бертолд, че ще чакам тук, докато ме приеме! — каза той и седна надуто.
Мъжът на име Артур стана и отиде до асансьора.
— За Бога, приятелю, няма да си човекът, който ще оправи френските обноски. Хората се опитват да го направят от векове. Хайде, Бейзил. Ще се отбием в Дорчестър и ще сложим начало на вечерта.
— Невъзможно, Артур. Няма да се помръдна оттук.
— Както решиш. Обади се.
Кенфийлд остана да седи до изнервения Бейзил. Единственото, което знаеше, бе, че няма да си тръгне, преди от стаята да излезе Бертолд. Бейзил се превръщаше в най-доброто му оръжие.
— Моля, позвънете на маркиза отново, госпожо — каза Бейзил.
Тя го стори.
Няколко пъти. Без отговор.
Данъчният инспектор започна да се тревожи. Стана от стола си, отиде до големите двойни врати и почука. Не последва отговор. Опита се да отвори и двете врати: бяха заключени.
Бейзил свали ръце от гърдите си и стана от стола. Ситно накъдрената секретарка се изправи зад бюрото си. Тя автоматично вдигна слушалката на телефона и започна да натиска звънеца, докато накрая остави палеца си върху него.
— Отключете вратата — изкомандва данъчният инспектор.
— О, не зная…
— Аз зная! Дайте ми ключ!
Момичето започна да отваря горното чекмедже на бюрото си и вдигна поглед към американеца.
— Може би трябва да изчакаме…
— По дяволите! Дайте ми ключа!
— Да, сър! — тя извади една връзка ключове, намери нужния и го подаде на Кенфийлд. Той бързо отключи вратата и с трясък отвори широко и двете крила.
Пред тях французинът лежеше проснат върху бялото си бюро: от устата му се стичаше кръв; езикът му се показваше между зъбите, дебел; очите му бяха изскочили силно напред; вратът му бе подут и разранен точно под линията на брадичката. С гаротата бе действал експерт.
Момичето не спираше да крещи, но не припадна — за щастие или не — Кенфийлд не бе сигурен. Бейзил започна да трепери и да повтаря „Боже мой!“ без прекъсване. Данъчният инспектор се приближи до бюрото и вдигна китката на мъртвеца за ръкава на сакото. Пусна я и тя падна обратно.
Писъците на момичето ставаха все по-силни и двама служители на средна възраст дойдоха задъхани от
